— Рио, бейби — извика той. — Ето ме, идвам!

Не успя да види червената светлина на светофара пред него. Колата навлезе стремително в кръстовището и се смачка отстрани на огромна петролна цистерна.

Анджело почина веднага, но по радиото в колата Джеймс Браун продължаваше да пее…

45.

— Хей, здравей. — Ник я сграбчи за ръцете и втренчи напрегнато поглед в зелените й очи.

Лара се усмихна.

— Сам си дошъл на летището да ме посрещнеш!

— Не можех да чакам повече. Казвал ли ти е някой някога, че си най-красивата жена на света?

— Обичам те, Ник — рече тя. — Затова дойдох.

— Хей, я виж ти, тук имало дама, която казва, че ме обича. — Целуна я. — И аз те обичам, принцесо. Имаш ли куфари?

— Един — кимна тя.

Той я хвана за ръка и я стисна силно. Ръка в ръка преминаха през терминала на летището и отидоха да чакат багажа й да се покаже.

— Слушай какво — рече той. — Имам да ти казвам толкова много неща.

— Ник, и аз имам да ти казвам толкова много неща.

— Окей. Тогава цялото време на света е наше, нали така?

— Точно така.

Той спря да върви, обхвана главата й с ръце, притегли я и я целуна. Дълга, бавна целувка.

— Чувствам се страхотно да те видя пак. Когато се върнем в къщата, ще се запознаеш със семейството ми. То не е като семействата на другите хора. Сега положението е много сложно и тежко. Ще ти обясня по-късно. Но точно сега искам да си до мен. Окей ли се чувстваш?

Тя кимна в знак на съгласие. Беше окей. И благодарение на бога и той беше жив и здрав. Скоро щеше да го предупреди за намеренията на Дъки, щеше да му разкаже цялата история. Но когато той разбереше всичко, какво щеше да последва? Дали пак щеше да я желае? И въобще какво щеше да стане?

Пое дълбоко дъх и въздъхна. Щом щяха да имах връзка, истината трябваше да бъде казана.

— Ето го куфара ми — посочи тя своя куфар на фирмата „Вютон“.

Ник направи знак на един носач и тримата се насочиха към неговата кола с шофьор.

46.

Мери Ан Огъст излезе тихо от стаята на Енцо. Отвън до вратата беше куфарът с нейните вещи. Не беше срещнала никаква трудност да премине охраната на портала и след това да намери нещата си — те бяха там, където ги беше оставила. Всичко което трябваше да прави в къщата, беше да се разхожда по червения си бански, като че ли продължава да живее тук.

Не беше сигурна защо беше решила да убие Енцо. Но Енцо си го заслужаваше — беше едно гадно копеле. Да я зареже в Ню Йорк. И да изпрати Алио да си вземе своето. И да я запрати в Лос Анджелис в публичен дом, като че ли беше по-малко от нищо. Не беше дори помислил за нещата й, все едно че не съществуват.

И всичко бе станало толкова лесно: малкият пистолет, който той й беше подарил да се защитава, беше все още в малката декоративна ракла за бижута.

Но сега, когато всичко бе свършило, тя започна да трепери.

Ами ако не можеше да се измъкне незабелязано?

Ако някой го намереше преди тя да избяга?

Тръгна бързо по коридора и, о, ужас, тъкмо когато преминаваше покрай стаята на неговата съпруга, вратата й се отвори и се появи лудата жена, наречена Роуз.

Роуз Басалино никога не беше излизала от стаята си. Мери Ан беше живяла в къщата с месеци и знаеше, че вратата никога не се отваряше.

Роуз излезе в коридора и двете застанаха очи в очи. Имаше буйна, безредно сплъстена черна коса и пронизващи, ненормални очи.

Мери Ан потръпна, когато жената й се усмихна. Странна, далечна, замечтана усмивка. Почти неусетно Роуз Басалино вдигна леко ножа, който държеше в ръка, което съвсем вцепени Мери Ан, и го мушна в корема й.

Мери Ан се свлече тихо на пода. Роуз се наведе, изтегли ножа от тялото на момичето и продължи по коридора докато стигна стаята на Енцо.

Той спеше в леглото. Завивките бяха вдигнати до брадичката му.

Със смях Роуз замахна и заби ножа в него.

Пак заби, засмя се, заби, засмя се.

Беше същият нож, който той беше използвал преди толкова много години да убие Чарлз Кардуел.

Странна и чудесна справедливост.

47.

Беше почти пет следобед, когато Лерой спря мерцедеса си на известно разстояние от резиденцията на Басалино. Започваше да се чувства уморен — беше дълъг ден, преминал в пътуване.

Излезе от колата, протегна се и се огледа внимателно наоколо. Не се виждаше никой, който да го забележи.

Отвори багажника, извади малък сак, отвори го и огледа съдържанието. Остана доволен и се усмихна. Беше се подготвил за всичко още при последното идване тук. Тръгна към къщата.

* * *

— Господи! Цял живот ли ще се мъкнем така? — възкликна Ник. — Проклет трафик.

— Успокой се — рече Лара и стисна ръката му. Двамата седяха на задната седалка.

Пълзяха с колата по магистралата, която имаше по три ленти в двете посоки, пълни с автомобили, и движението беше съвсем бавно.

— Обикновено до къщата не е повече от петнайсет минути — каза той неспокойно и припряно си запали цигара. — Но днес ще е истинско щастие, ако стигнем за час.

Размисли и разбра, че трябваше да остане в къщата и там да изчака Лара. Беше глупаво, че излезе. Нещата бяха в движение и можеше да пристигне важна информация, за която той трябва да е там и да реагира веднага.

— Като че ли има някаква катастрофа там напред — рече шофьорът. — Изглежда е тежка. Щом я подминем ще тръгнем бързо.

— Завий на първия разклон — каза му Ник. — Знам един пряк път. — И той на свой ред стисна ръката й. — Скоро ще стигнем, мила.



Лерой се насочи към портала на огромната резиденция с бавна, отпусната походка и спря на няколко метра.

Един от охраната излезе от постройката до портала и се взря в него предпазливо.

Много бавно Лерой бръкна в сака от син плат.

— Какво има? — попита мъжът и ръката му стисна дръжката на пистолета, затъкнат в пояса.

За миг Лерой извади сръчно граната с ръка, махна предпазителни я хвърли към охраната, просвайки се незабавно по очи. След секунди сградата се разтресе от експлозията.

Лерой преброи до пет, скочи на крака, грабна сака и хукна сред пламъците и пушеците в двора на резиденцията. Тичаше бързо, лъкатушейки между дърветата.

Видя входната врата, от която тичешком излизаха мъже с пистолети в ръка. Безброй бледолики копелета. Въобще не разбираха каква опасност ги заплашваше.

Под прикритието на високите дървета и храсти Лерой успя да достигне от задната страна на къщата. Никой не го забеляза. Тия тъпи бели гъзове дори не се бяха сетили да отвържат кучетата. Но и да бяха го сторили, той беше подготвен.

Крадешком се промъкна до един прозорец. Точно под него беше извел и заровил краищата на проводниците по време на последното си посещение. Свърза ги и настрои таймера. Беше готово. Това беше цялата тайна. Ама че дяволски брилянтен замисъл!

Размърдай се, помисли си той. По-бързо, не се престаравай.

Започна да тича бързо, отдалечавайки се от къщата. Прескочи оградата. Броеше наум.

Десет. Девет. Осем, Седем. Шест.

Продължаваше да тича.

Пет. Четири. Три. Две. Едно. Нула.

Буум! — Първата експлозия. През интервали от пет секунди следваха още експлозии из всички постройки на резиденцията, точно както го беше планирал.

Внезапно почувства оловна тежест в стомаха и ужас подкоси краката му. Разбра, че е направил една фатална грешка. Разбра го, когато чу свирепия лай на глутница бесни немски овчарки, летяща към него.

Синият му сак. Беше го забравил на земята под прозореца и в него беше прясната сочна пържола, която беше приготвил за кучетата да бъдат щастливи, ако се наложи.

— Майната му! — изкрещя с всички сили Лерой.

Това беше последната дума през живота му.

48.

Кас Лонг гледаше сама новините по телевизията.

Когато разбра какво е станало в Маями, отначало получи шок от удоволствие, но постепенно, с показването от хеликоптер на това, което някога беше резиденция на фамилията Басалино, я обзе пълния ужас на събитието.

На екрана се виждаше сцена на опустошение. Горяха огньове с високи пламъци. Наоколо гъмжеше от полицаи и пожарникари. До плувния басейн лежеше редица от трупове, покрити с одеяла.

— Още не е установено — казваше репортерът — колко още трупа трябва да бъдат извадени от къщата. Обаче властите са сигурни, че има такива. — Журналистът спря за момент, когато му поднесоха нова информация. После продължи: — По всяка вероятност в района на къщата са били инсталирани много, свързани помежду си бомби, които са били взривявани с механизъм последователно на кратки интервали. Ще ви съобщим още за това по-късно. Собственикът на резиденцията в Маями Енцо Басалино беше добре известна фигура от подземния свят в Чикаго в края на двайсетте години наред с неговите съвременници Ал Капоне и Леге Даймънд. През последните години мистър Басалино живя в уединение, оттеглил се от деловата си активност в къщата си в Маями с…