Джаки Колинс - Убийци от любов

— Удари, преди да са те ударили. — Такива бяха заповедите, които Лерой Джизъс Боолз получаваше от Дъки К. Уилямс. Те обясняваха защо той сега беше на път за Маями. Пътуването беше дълго, но щеше да е много опасно да лети със самолет със своята екипировка. С тези мерки за сигурност на летищата в наши дни багажът биваше претърсван и хората обискирани до последно. Въобще не трябваше да се приближава до самолет.

Черният му мерцедес ревеше по магистралата с постоянна скорост. Лерой се чувстваше съвсем спокоен и уравновесен; умът му беше чист и готов да се справи с предстоящата задача.

Беше се запознал добре с резиденцията на Енцо Басалино преди няколко дена, още преди семейството да пристигне. Енцо беше в Ню Йорк, така че охраната не беше толкова многобройна и стриктна. При отсъствието на семейството не беше трудно да се добере до къщата, представяйки се за телефонен техник. Това беше най-старият номер в света, но щом веднъж телефонът се повредеше и замлъкнеше, трикът винаги сработваше. Отрежи жиците, почакай двайсет минути и после се появи на портала:

— Аз съм телефонен техник, има данни за повреда във вашата линия.

Охраната провери телефона, провери фалшивите му документи за самоличност и правоспособност, след което кимна в знак на съгласие, че може да влезе. Първия път с него постоянно имаше човек навсякъде, но после им омръзна да се мъкнат подире му и го оставиха да работи сам. Дори изявяваха готовност да направят каквото поискаше.

Така опозна къщата и подготви в нея всичко както трябва. За финал бяха нужни само няколко докосвания. В съзнанието му беше ясния образ на целия план, на охраната на портала, алармената система и кучетата.

Работата беше вълнуваща, беше едно предизвикателство за него, а Лерой винаги очакваше предизвикателствата с нетърпение.

Измъкнала се веднага и незабелязано от къщата, Мери Ан Огъст тръгна из града. Купи си дълга черна перука. Тя прикри много добре русата й коса. После си купи дънки, тениска, мъжка риза и слънчеви очила. Бързо влезе в тоалетната на един ресторант, където свали грима си и облече новите дрехи. Когато се показа навън, изглеждаше съвсем друго момиче.

Такси я закара до летището, където си купи билет за Маями.

Чувстваше се много нервна и неспокойна. В чантата на Клер се оказа, че има много пари и беше сигурна, че някой ще тръгне след нея дори само заради тях. Но едва ли щяха да я намерят, помисли си тя, самата тя не можа да се познае в огледалото.

Купи си няколко списания и се качи на самолета.

Сега Ник стана шеф. Старецът вече не ставаше за нищо — възрастта му неочаквано го беше застигнала и притиснала жестоко.

Анджело постоянно сядаше, ставаше и се въртеше наоколо, чувствайки се извънредно неспокоен, почти подлуден, докато накрая Ник накара едно момче от охраната да му намери две цигари марихуана, които да го успокоят.

След срещата Ник се обади в Лос Анджелис да провери как е бизнеса. Всичко изглеждаше окей. В Лос Анджелис той имаше добри хора, които работеха за него. Хора, на които имаше голямо доверие.

Продължаваше да мисли за Лара. Ейприл беше вече за него далечен сломен. Какво значение имаше всъщност Ейприл, мислеше си той. Нямаше да е мистър Ейприл Крауфорд. Голяма работа.

Старецът сега си почиваше, а Анджело играеше на карти до басейна.

Ник се обади до охраната на портала. Нямаше никакви проблеми. Беше сложил още един човек там и сега поддържаше на входа на смени трима постоянно будни, които не допускаха никой да влезе, освен ако не получеше личното му разрешение.

Фамилията Басалино беше подложена на огън и Ник не искаше да рискува.

Вдигна слушалката и се обади на Лара в Ню Йорк. Не можа да се сдържи да не го стори.

Лара не бързаше да дава никакви обяснения и Ник й се ядоса.

— Слушай какво, имаш късмет, че не убих оня кучи син — каза той със заплашителен тон. Тя не реагира на думите му и той добави: — Ако спипам някой друг в леглото с теб, с него е свършено. Ясно ли ти е какво казвам?

— Счупил си носа му — каза тя тихо.

— Тъй ли? Колко жалко.

— Не е за шега. Вероятно ще те даде под съд.

— Брей, чак панталоните ми се разтрепериха от страх.

— Защо ми се обаждаш?

— Просто исках.

Въпреки че изпитваше задоволство да го чуе, тя не можеше просто така да се предаде и се отпусне в ръцете му само защото Ейприл се беше омъжила за Сами и Ник сега беше свободен.

— Аз съм в Маями — рече той. — Искам да отидеш право на летището и да хванеш първия самолет за насам. Имаме много неща да си кажем.

Тя каза тихо, спокойно:

— Да не си полудял?

— Да-а, луд съм — отвърна той с безразсъден глас. — Луд съм по теб. Искам да си тук, до мен, Лара. Ейприл и Сами не означават нищо за мен. Искам теб. Не ме отблъсквай, мила.

— Не мога, Ник, аз…

— Не се опитвай да надвиеш желанието си. Двамата принадлежим един на друг и го знаеш много добре. Ще изпратя човек на летището да те посрещне. Ще те доведе право в къщата.

Почувства се окрилена от радост. Той се нуждаеше от нея. Искаше я.

— Окей — прошепна тя. По дяволите всичко, помисли си тя, винаги беше вземала спонтанни решения. А сега беше време да рискува и направи нещо просто за себе си.

Започна да хвърля бързо нещата си в куфар, напявайки си нещо весело, но внезапно се спря и промени решението си. Едва сега, неусетно за самата нея, възприе думите на Кас и те просто я поразиха. Думи, които не беше чула както трябва, но които сега звучаха съвсем ясно в главата й.

„Нека оставим Дъки да го направи както е решил. Не знам много добре какви ги е намислил, но каквото и да е, не мисля че е безопасно да се навъртаме край фамилията Басалино.“

За миг почувства, че я обзема паника. Бързо се обади на Кас.

— Кас, какво имаше предвид, когато каза, че не е безопасно да бъдеш край фамилията Басалино? — попита тя припряно. — Какво е намислил да прави Дъки?

— Не знам — отговори Кас. — Мисля, че е решил да приключи с всичко окончателно…

— Да приключи с какво?

— Не знам.

Тръшна слушалката, веднага я вдигна и отново се опита да се свърже с Дъки. Но никой не отговаряше в апартамента му.

Ох, господи! Трябваше да се добере до Ник, да му каже истината, да го предупреди.

Завърши с приготвянето на багажа си и се обади на портиера да й вземе такси.

Маями щеше да й е следващата спирка. И то колкото може по-бързо. Нямаше друг начин да го предупреди.

Роуз Басалино седеше в стаята си мрачно замислена. Отдавна нямаше сълзи, които да изплаче за най-големия си син. Сълзите й бяха пресъхнали преди много години.

За това, естествено, беше виновен Енцо. За всичко беше виновен Енцо. Баста! Копеле! Голям мъж с голям пенис.

Беше премахнал Франк, мислеше си тя, защото знаеше, че е неин фаворит.

Щом затвореше очи пред нея изплуваше с най-живи подробности онази нощ преди много години, когато Енцо и неговите мъже нарязаха Чарлз Кардуел до смърт пред самата нея. Като парче месо, което трябваше да се нареже, насече, накълца.

Животни!

И през цялото време Енцо я беше държал до себе си, с ръце на гърдите й, с вдървено от възбуда тяло.

Роуз нададе сподавен, остър вик, когато спомените се натрупаха в съзнанието й. Втренчи поглед навън през прозореца. Басейнът все още беше на мястото си, както и тревата, дърветата. Беше тренирала ума си да се изпразва от мисли, да изключва и изчиства всичко от себе си и се концентрира върху обстановката. През годините дори бе успяла наистина да не обръща внимание на изреждащите се безброй курви на Енцо.

Но днес обстановката не й помогна. Градината, изсъхнала от слънцето, и липсващата обичайно обилна зеленина не можаха да я успокоят.

Роуз Басалино не беше луда. Беше нормален човек като всеки друг. Но за да се запази нормална се беше изолирала и затворила. Сега чувстваше как в тялото й се надига ярост, ярост, която й даваше нова сила.

В името на своите деца беше останала в стаята си с години. Това им спестяваше агонията от това, което тя можеше да направи, ако се върнеше сред открития свят.