Група от четирима мъже остана до входа. Разделиха се на две двойки и застанаха от двете страни на портала. Постоянно се оглеждаха наоколо със зорки очи.

Лерой не помръдна десет минути. След това слезе от камионетката, отвори задната врата и извади гигантски венец. Затвори вратата и бавно го понесе по улицата към входа на гробището.

Един от мъжете препречи пътя му и подвикна:

— Ей, какво искаш?

— Специален венец за погребението на семейство Басалино — каза Лерой със сериозен и тържествен глас.

— Остави го тук.

— Добре. — Остави венеца на земята, бръкна в джоба си и извади кочан с разписки. — Подпишете тук, моля.

Мъжът надраска някакъв неразгадаем подпис.

Лерой се поколеба, давайки си вид, че чака бакшиш.

— Искате ли да го занеса? — попита той. — Казаха ми да бъде оставен до гроба.

— Просто го остави, където си е.

Лерой сви рамене:

— Погребението си е ваше — изломоти той почти на себе си и тръгна обратно към камионетката.

Точно след шест минути четиримата мъже, стоящи до портите на гробището, бяха разкъсани на парчета.

Лерой, сега паркирал на три пресечки разстояние, чу ясно експлозията. Почака около половин минута, слезе и тръгна обратно да види какъв хаос беше настанал. В ръка носеше пакет, увит в кафява хартия.

Завиха полицейски сирени. Тълпата се уголемяваше.

Съвсем лесно беше за Лерой да постави пакета на предната седалка на лимузината на Франк Басалино. Шофьорът беше изоставил колата и се намираше сред тълпата до портала на гробището. Цялата колона от паркирани лимузини стоеше без шофьори. Лерой си помисли, че ако беше искал, можеше да постави пакет във всяка кола. Но Дъки К. Уилямс не искаше това.

След няколко минути Енцо и синовете му дойдоха тичешком. Навсякъде цареше суматоха и объркване. Жените плачеха и се вайкаха. Тълпата нарастваше главоломно.

Лерой се отдалечи с небрежна походка. Първата част от работата му беше свършена успешно.

37.

Анджело усети страха чак в стомаха си. Усети едновременно смразяващ и изгарящ ужас.

Стояха до гроба, когато чуха експлозията. Той се хвърли веднага инстинктивно на земята и зарови лице в ръцете си.

Исусе, помисли си той, какъв ужасен взрив? Какво правеше той тук, в този маниакален град, след като трябваше да си е на сигурно място в Лондон?

Ник го издърпа за крака:

— Успокой се — предупреди го той, — не се паникьосвай. Дръж се като мъж, за бога.

Енцо вече разпращаше хората си да разберат какво е станало.

След броени минути те се върнаха с лошите новини. Бомба.

Енцо незабавно пое командването:

— Отидете при колите. Отваряйте си очите. Стойте на групи. Голи, Сегал, гледайте да сте до Франк. Ник, гледай Анджело.

Франк изглежда въобще не беше чул експлозията. Беше започнал да пие от сутринта и с помощта на плоското шише в задния си джоб мислеше да приключи деня с пиене.

— Тръгвайте право към летището — даде им указания Енцо. — Не се отбивайте в къщата на Франк или хотела.

Никой не възрази. С тези гърмящи край тях бомби уикендът в Маями изглеждаше привлекателна идея.

— Ще взема Франк с мен — каза Ник.

— Не, остани с Анджело — настоя Енцо, забелязвайки колко пребледнял и разтреперан е най-малкият му син. — Голи и Сегал ще се погрижат за Франк.

Ник не възрази. Искаше час по-скоро да се махне оттук преди ченгетата да са дошли. Енцо щеше да остане да се разправя с полицията — имаше достатъчно връзки да опаше с жици и подслушва всяка стая в една сграда.

Вмъкнаха се бързо в колите. Анджело се отпусна прималял от страх на задната седалка.

— Ах тия типове — мрънкаше той. — Тия гадни, проклети типове…

— Защо не млъкнеш и благодариш на бога, че ташаците са ти още на мястото? — каза мрачно Ник. — Може би те бяха целта.

— Аз? — попита недоверчиво Анджело. — Защо аз?

— Ти, аз, Франк. Какво значение има? Всички сме Басалино.

Анджело кимна безпомощно в знак на съгласие. Да, всичките бяха Басалино и това означаваше, че всеки, който имаше проблем с Енцо, автоматически включваше в омразата си и тримата му синове.

— Кой мислиш е…

— Слушай, хлапако, не искам да разговарям — прекъсна го Ник. — Стой кротко и мълчи и ме остави на мира. Имам малко да помисля за някои неща. — Затвори очи. Цял ден се опитваше да подреди мислите си, но не беше лесно. За човек, който не пиеше, махмурлукът му беше здравата тежък. Връзката с Лара наистина го беше разтърсила из основи. Исусе, достигна накрая до извода той, именно тя беше замислила всичко и явно беше искала той да я намери в леглото с онова италианско парче лайно.

Наистина беше кучка от класа. И въпреки всичко…

Надяваше се, че е смачкал фасона на оня тип.

Желаеше да е смачкал и нея.

А що се отнасяше до Ейприл Крауфорд, тя и Сами Албърт скоро щяха да са прочетен вестник. Ако наистина се замислеше над това, те и двамата го заслужаваха.

Лара Кричтън беше нещо друго. Когато проблемът отзвучеше и можеше пак да се концентрира, той щеше да направи нещо с нея. Беше твърде специална да я остави да си отиде просто така.

— Не знам защо не можах да остана в Лондон и да не дойда — оплака се Анджело, прекъсвайки мислите на брат си.

Преди Ник да може да отговори те чуха експлозията. Дойде отзад.

Отзад беше колата с Франк.

38.

Принц Алфредо Мазерини имаше счупен нос.

— Ще осъдя този човек да ми изплати всеки долар, който има — каза той високопарно, легнал в частното си легло в болницата. Съвършеният му римски нос беше затворен от гипсова отливка.

— Ти не знаеш кой е той — отбеляза Лара спокойно.

Принц Алфредо изруга разгорещено на италиански, после каза:

— Лара, ти си едно много глупаво момиче. Мислех си, че двамата заедно имаме някакво бъдеще, но сега… — Вдигна рамене и гласът му заглъхна.

Лара стана от стола до леглото и кимна в знак на съгласие:

— Прав си, Алфредо. Наистина си прав. — Тръгна към вратата. Беше се наситила вече на него и неговото хленчене. Мислеше за друго. Новините за изненадващия брак на Ейприл Крауфорд със Сами Албърт присъстваха по всички страници на вестниците. Какво ли правеше Ник сега? За какво ли мислеше? Унищожен ли се чувстваше?

— Къде отиваш? — попита настойчиво и повелително Алфредо.

Тя поклати глава отрицателно и каза:

— В Париж, може би. Или на Бахамите64. Не знам.

— Постой тук още няколко дни — рече той снизходително. — Ще ти простя. И ще отидем заедно някъде.

— Ах, но аз не искам да ми се прощава — отвърна тя. Зелените й очи бяха ясни и чисти. — Не съм дете, Алфредо. Наистина, съжалявам за твоя нос. Съжалявам за всичко. И трябва да ти кажа, че просто най-добре е да не се виждаме вече.

— Лара! — Той беше шокиран. — Какво искаш да кажеш? Толкова чаках през последните седмици. Трябва да знаеш, че моята майка очаква с нетърпение да се запознае с теб. Първо ще отидем на ски, после в Рим и тогава ще те представя на моето семейство.

— Не — каза тя решително. — Всичко свърши. — Излезе от стаята, от която продължаваше да долита гневната реч на принца, избухнал в неспирен поток слова на италиански.

Докато вървеше по коридора се почувства изцяло празна и съвсем отпаднала. Наистина всичко свърши, помисли си тя. И вече нищо нямаше значение, съвсем нищо. Чувстваше се много уморена и единствената й мисъл беше да си легне в леглото, да се сгуши под завивките и да заспи. Може би за няколко дни.

Но въпреки че й се искаше всичко наистина да свърши, продължи да се чувства претоварена от преживяното през последните дни. Прииска й се невъзможното. Прииска й се Маргарит да е до нея и да обсъди нещата с нея.

Излезе от болницата и се качи в колата си. Затвори очи и каза на шофьора:

— Към моя апартамент.

— Трябва да ви кажа, че градът е полудял — уведоми я той. — Тия гангстерски хулигани са побеснели и се вдигат във въздуха един друг. Въобще не е безопасно да се кара из града.

Но тя вече не слушаше. Вече се бе унесла в дълбок сън.



Нямаше никакъв труп, който да бъде идентифициран. Никакъв труп, който да бъде погребан. Франк Басалино се беше разпръснал на хиляди парченца. Двама души, намиращи се в същия миг случайно до колата, бяха също убити. Още много бяха ранени, след като ударната вълна разби прозорците на някакъв близък офис и парчета стъкло нападаха като дъжд.

Ник не се бави много. С един поглед назад разбра какво е станало и че Франк не е имал никакъв шанс. Размисли бързо, изтика Анджело вън от колата, хвана го здраво под ръка и с бърза решителна крачка го повлече далеч от димящите отломки.

Анджело беше съвсем шокиран и не можеше да проговори. Ник почти тичаше. Когато се отдалечиха на три преки разстояние, край тях минаха с рев на сирените няколко полицейски коли.

Когато Ник се увери, че никой не ги преследва, спря такси. Двамата се качиха и той каза на шофьора да ги откара на летището възможно най-бързо.