Да, Ник беше сигурен, че нещата ще се оправят чудесно и всичко ще дойде на мястото си.

Попита се неспокойно какво ли прави Лара сега. Дали щеше да му затвори слушалката, ако й се обадеше?

Но не, нямаше намерение да рискува да разбере дали ще е така. Никак. Най-добре беше да я забрави.

— Вече беше я искал, беше я имал. Стига толкова. Край на историята.

Господи, колко отегчителен се очертаваше престоят при Франк. Безцелно мотаене из неприятната къща.

— Хей, Сегал — извика той на бодигардовете си, които бяха долу, — какво ще кажете за една игра покер? Разберете дали има карти в тоя мавзолей.

31.

Мери Ан Огъст се събуди в Лос Анджелис. Не можеше много добре да си спомни как се озова тук. След като Алио Маркузи я беше олигавил цялата, се беше появила друга посетителка, Клер.

Мери Ан успя да си спомни, че бе възразила за отношението към нея, но веднага я заплашиха. После беше казала на Клер, че когато Енцо разбере за всичко това, Клер и Алио ще имат много проблеми. Клер се беше изсмяла и я нарекла миличка:

— Не се безпокой, миличка, Енцо знае всичко за това. Той иска да дойдеш с мен на едно малко пътешествие.

После Клер й беше мушнала някаква игла в ръката, което я накара да се почувства отпаднала и хрисима. Беше се облякла и напуснала хотела с Клер. Двете се бяха качили в кола и пътували известно време. Следваше полет със самолет и отново пътуване с кола, която ги отведе до къща. После си спомняше някаква стая, в която заспа. Сега се събуди.

Стана и се огледа наоколо. Намираше се в съвсем обикновена стая със светната лампа, маслиненозелени стени и прозорци със затворени капаци. Опита се да ги отвори, но не се поддадоха, както и вратата.

Отиде до огледалото и погледна отражението си. Косата й беше разрошена и стърчеше във всички посоки, гримът й беше размазан и изтрит.

Нищо не раздразваше Мери Ан толкова много, колкото лошият й външен вид. Потърси чантата си и я намери на пода. Извади грим и червило и внимателно освежи лицето си, след което приведе прическата си в по-добър вид. Едва когато свърши с това се зае да огледа по-подробно обстановката и да разбере къде всъщност се намира и какво става.

През шестте месеца живот с Енцо Мери Ан бе успяла да се сдобие с не малко вещи. Скъпи бижута, дрехи, палто от норка и, разбира се, последния подарък — дългото палто от чинчила.

Сега се замисли за тези предмети. Щяха да са й един вид защита, когато на Енцо един ден му омръзнеше от нея, помисли си тя. Щяха да й осигурят прилично бъдеще, така че нямаше да има смисъл да се връща към професията си да танцува гола на сцена, за да изкарва пари да живее. По-скоро щеше да се убие, отколкото да се раздели с вещите си.

В този момент Клер влезе в стаята. Беше около четиридесетгодишна, слаба и имаше донякъде мъжки вид.

— Не разбирам — каза Мери Ан със своя спокоен, тънък момичешки глас. — Къде е Енцо? Защо иска да съм тук?

Клер сви рамене:

— Той реши, че имаш нужда от промяна, миличка. Знае, че аз имам безброй добри приятели тук, в Ел Ей, и мисли, че ще искаш да се запознаеш с някои от тях.

— Защо той не ми каза?

Клер прегърна Мери Ан през рамо:

— Енцо ми каза, че едно от най-добрите ти качества е, че не задаваш много въпроси. — Присви очи и продължи: — Ти си много хубаво момиче, но ще трябва да се разделиш с тази твоя прическа.

— Енцо харесва косата ми да е така — продължи упорито Мери Ан.

— Така беше, котенце. Енцо няма да се появи известно време.

— А моите неща? Дрехите ми и бижутата? Кожените ми палта?

— Не се тревожи за тях — отвърна небрежно Клер. — Енцо ще ти ги изпрати. Бъди добро момиче, слушай ме и двете ще се разбираме много добре. Така всичко ще бъде окей.

Мери Ан беше наистина глупава, но все пак постепенно започна да разбира, че нещата не стоят съвсем добре.

32.

Шифти Флай изпрати Анджело до мястото му в огромния джъмбо джет62, който щеше да отлети за Ню Йорк, за да бъде спокоен, че е седнал където трябва.

— Не си мисли, че беше много забавно, янки — процеди той.

— Слушай, човече — рече Анджело. — Защо си толкова изнервен? Разбирам, че си имаш работа за вършене. Но трябва да ти кажа, че не си много добър за тази работа.

Шифти Флай му хвърли святкащ поглед. Еди Ферантино го беше нахокал здравата заради това, че Ник му се беше измъкнал незабелязано.

— Няма смисъл да се въртиш повече тук заради мен — продължи Анджело. — Няма да отида никъде. — Отпусна се на облегалката и затвори очи, надявайки се, че когато ги отвори, Шифти Флай няма да е тук. След малко ги отвори и него наистина го нямаше.

Днес беше истински ужас, помисли си той. Крясъци отвсякъде. Енцо от Ню Йорк, който накрая беше успял да го намери. И Еди Ферантино в Лондон. Господ знае какво ли толкова беше свършил. Беше свободен, бял човек, на възраст над двайсет и една, който се беше изклатил с някаква жена и не беше казал на никого къде беше ходил. Сякаш беше някакъв ужас. Престъпление.

— Бихте ли искал да поръчате пиене, сър? — попита стюардесата. Изглеждаше, симпатична в своята спретната премяна от найлон.

Нормално веднага би му се приискало да я изчука, но главата му сега беше пълна с какво ли не и не й обърна почти никакво внимание.

— Само една кола — каза той.

Двете места до него бяха празни и това го зарадва. Надяваше се, че по-късно ще може да се излегне и поспи. Беше толкова уморен и му се искаше да си почине.

Чувстваше се неспокоен, че отива да се види с баща си. Енцо навярно щеше да се разкрещи за външния му вид. Не беше имал време дори да се подстриже и косата му сега беше дълга и гъста като на рокзвезда.

Така му се искаше да каже на Енцо Басалино да ходи да се чука някъде. Но не можеше. Добре знаеше, че не може. Но въпреки това не беше сигурен защо не може.

Когато огромният самолет се понесе по пистата, Анджело започна неусетно да мисли за Рио. Все пак определено беше жена за някого, например за човек като Енцо. Рио Джава имаше своя характер, беше оригинална. Правеше нещата по свой начин.

От друга страна, беше садистична кучка. Така се отнесе с него, че въобще не остана очарован от пиенето, което беше забъркала, както и от това, че го въвлече в нейната оргия с ония типове от личната й банда перверзници. С кого си мислеше, по дяволите, че има работа тя? Та той не беше някой смотаняк, хванат от улицата.

Почуди се дали тя ще го потърси. Бързото му отпътуване за Ню Йорк вероятно я беше изненадало. Навярно тя щеше да си помисли, че бяга от нея. Но защо? Нямаше от какво да бяга. Нямаше никакво значение, че някакъв си педи го беше направил с него. Голяма шибана работа. Повечето мъже поне веднъж бяха опитвали хомосексуалното преживяване през живота си.

Когато се замисли над това, по кожата му започнаха да пълзят приятни тръпки, от стомаха му започна да се излъчва топлина, която се разля по цялото му тяло и го завладя вълнение, пред което беше безсилен. Дълбоко в душата си разбра, въпреки че не искаше да го признае, че това беше нещо, което искаше да опита пак.



Лара отиде на летище „Кенеди“ да посрещне принц Алфредо Мазерини. Беше му се обадила по телефона, за да му каже, че й липсва. И въпреки, че той се намираше по средата на турнира по табла в Гщаад, беше обещал да долети при нея веднага.

Беше решила да посрещне самолета му, защото чувстваше нужда да се занимава с нещо. Толкова много мислеше напоследък, че чувстваше, че полудява. Ник Басалино беше в съзнанието й постоянно и просто не знаеше как да го забрави.

Принц Алфредо навярно щеше да я накара да забрави.

Сигурно, подигра й се някакъв вътрешен глас.

В този момент най-неочаквано се сблъска с Ник.

Двамата впериха поглед един в друг, напълно изненадани. Лара се усмихна, с което прогони напрежението от погледа си. Протегна ръка за обичайното си европейско ръкостискане.

— Да не би да се връщаш в Лос Анджелис? — попита тя с вежлив тон, добавяйки на себе си — „при Ейприл“.

— Не. — Той поклати глава отрицателно. — Брат ми пристига от Лондон. Ще го посрещна. А ти какво правиш тук?

— Ух… Имам приятели, които пристигат от Европа. — Сама не разбра защо не каза, че идва нейният годеник принц Алфредо Мазерини, римски принц, а не някакъв жалък полувъзпитан италианец янки като него.

Преди двайсет и четири часа двамата бяха заедно в леглото. Сега стояха на разстояние като възпитани непознати.

Ник погледна часовника си. Лара се огледа със смътната надежда, че може да види някого, който да я спаси от положението.

— Ще взема да отида да проверя как е полета на самолета, дали се движи навреме — рече той. — Ти кой полет чакаш? Кажи ми номера и ще видя и за твоя.

Тя му подаде лист хартия, на който бяха написани подробностите.

— Почакай тук — заповяда й той.

Веднага щом тръгна тя почувства безумно желание да хукне да бяга. Но й се стори твърде детинско. Загърна се с палтото си от рис и остана на място.

Той се върна съвсем скоро. Тя забеляза как жените се заглеждат в него, докато той се приближаваше. Беше такъв мъж, към когото обикновено поглеждаха два пъти. Всеки се припознаваше — актьор ли беше той или певец?