— Млъквай — измърмори той на крещящото дете. Възрастната жена щеше скоро да излезе. След малко беше на една пресечка разстояние.

Продължи по улицата, стискайки детето. Чу как зад него жената викаше:

— Спрете този човек, той открадна моята Вера Мей, моето дете!

Преминаващите край него хора се обръщаха да го погледнат, но никой не се опита да го спре. Тук беше Ню Йорк и хората не бяха глупави.

На ъгъла спря. Щеше да стане най-скоро. Остави детето на тротоара.

— Стой тук и не мърдай — изкомандва той.

Видя жената да приближава.

Без колебание спринтира към входа на близката станция на метрото, раздразнен от собствената си глупост.

Само след няколко секунди чу експлозията. Хвърли поглед назад и видя възрастната жена и детето заедно, застинали в шок, докато хората наоколо бягаха по посока на взрива.

Спусна се по стълбите на метрото и отиде право в тоалетната, където се освободи от шапката, очилата и тениската с надпис „Покривки, ленено бельо Самсънс“.

Тази сутрин свърши добра работа. Определено лайната на фамилията Басалино щяха да заврят. И Дъки К. Уилямс щеше да остане повече от зарадван.

Лерой се чувстваше доволен от себе си. Никой не можеше да го победи, когато ставаше въпрос нещата да се свършат както трябва.

25.

Анджело не знаеше какво беше това. Беше някакво чувство, което преобръщаше вътрешностите му и натрапчиво се въртеше из съзнанието му. Рио Джава. Рио Джава. Можеше да мисли само за Рио Джава.

Дали това беше любовта? — попита се той горчиво.

Не, тази непрекъснато измъчваща го натрапчива мисъл не би могла да е любовта.

Рио Джава не беше красавица. Тя дори не беше и много млада. Беше просто една шантава ексцентричка. Висока, червенокожа, шибана, похотлива, индианска ексцентричка.

Взе решение да я забрави.

Енцо се обади от Ню Йорк да го уведоми, че навсякъде има неприятности. Каза му, че съществувала опасна заплаха. Най-добре било Анджело да не ходи никъде незащитен.

— Е-е, хайде пък ти — изропта Анджело. — Никой няма да тръгне след мен. — Струваше му се, че неговият баща говори като гангстер от старите филми.

— Чети вестниците, малък тъп смотаняко. Навсякъде се раздават удари. Ти си ми син, значи това те прави цел. Уредил съм с хората от „Стивъсто“ да прикрепят един към теб.

Анджело изпъшка:

— Слушай какво…

— Не, ти слушай — каза хладно Енцо. — Имам сведения, че си бил пиян и си се шлял като безделник. Стегни си задника или ще те домъкна пак тук. Искаш ли го?

Анджело преглътна гневния си отговор. Харесваше му в Лондон. Колкото по-голямо беше разстоянието между него и неговото семейство, толкова по-добре.

— Окей, окей. Ще се стегна — обеща той.

— Така ще е по-добре — предупреди го Енцо.

Един мъж, казващ се Шифти Флай, беше назначен да го защитава. Анджело кипеше от яд, че някой все трябваше да върви по петите му или да го придружава навсякъде.

Шифти Флай изглеждаше като името си60. Беше дребен с воднисти очи, с остър и бърз поглед и малка уста с тънки устни, извити надолу. Под износения си сив костюм носеше кобур с презрамка на рамото, в който беше скрил пистолет.

— Но това е чист майтап — оплака се Анджело на Еди Ферантино.

Студените очи на Еди огледаха Анджело премигвайки; той се учуди за пореден път, че този брадат задник е син на Енцо Басалино.

— Просто прави каквото казва твоят баща. Бъди малко добро момче, нали така?

Майната им на дрънканиците „малко момче“. На Анджело му беше писнало от тях. Отначало Рио, сега Еди. Кои, майната им, си мислеха, че са те?

Продължи да излиза с различните си приятелки и го правеше с тях най-редовно. Нямаше никакви оплаквания от него.

Напрегна усилия да не се обажда на Рио. Тя беше гадна и той беше разбрал добре, че не бива да иска повече да е с нея. Но тялото му искаше.

Не можа да се сдържи и накрая се обади.

— Хей, Рио, Анджело е.

— Анджело кой?

Кучка! — помисли си той.

— Анджело Басалино.

Гласът й беше хладен:

— Чакай да си помисля… Не мисля, че си спомням някой Анджело Басалино…

Той се засмя с глас, изпълнен с фалшива храброст:

— Хайде стига си се майтапила. Помислих, че една вечеря може да ти хареса и ти се обадих.

— Винаги харесвам вечерите. Всъщност, вечерям всяка вечер. — Последва дълга пауза. — А ти всяка вечер ли хапваш?

— Да-а.

— Тогава защо не изтичаш някъде и вечеряш още сега?

Затръшна му слушалката. Кучката му затвори!

Изпрати й цветя — нещо, което никога не беше правил. Тя му ги върна обратно, когато бяха увехнали с кратка бележка: „Хей, не е ли забавно — всичко, с което се занимаваш да увисва?“.

Той разбра, че въпреки че е способен да обслужва всичките си приятелки, практически е невъзможно да достигне оргазъм. Оставаше твърд като скала, готов да чука с дни, но никога достигащ крайната точка. Това започна да му причинява силно психическо напрежение. Когато вдървяването изчезваше, той оставаше с дълга и мъчителна болка в слабините, която продължаваше цяла нощ.

И освен това притеснение и раздразнение, до него постоянно беше Шифти Флай. С отвратителна уста, дребен и слузест, той преследваше Анджело навсякъде.



Рио беше доволна от начина, по който се движеха нещата. Винаги беше притежавала силата да грабва и завладява мъжете сексуално. Лари Болдинг беше едно от малките изключения и с него беше станало така, защото беше уплашен до смърт от своята жена, от състоянието на политическата си кариера и безупречната си репутация.

Хлапе, помисли си за него тя. Можеше само да надуе свирката и неопетнената му репутация да стане на боклук. Точно така, можеше наистина да го накара да се гърчи като червей.

Бяха изминали няколко дни след като върна обратно цветята на Анджело. Сега нещата узряваха и наставаше време за истинското действие. Вдигна слушалката и набра номера.

Анджело протегна ръка и слепешком напипа слушалката в съня си.

— Да-а? — каза той сънливо.

— Слушай, жребецо — каза тя. — Не мислиш ли, че точно сега е настанало време да те науча наистина как да го правиш?

Той не каза нищо, опитваше се да събере мислите си.

— Последният ти шанс, миличък — каза тя подигравателно. — Защо не си размърдаш хубавото задниче до мен бързо и ще ти покажа номера, които никога няма да забравиш!

Докато той се разбуди съвсем, тя беше затворила слушалката. Беше минало полунощ. Облече набързо някакви панталони и риза и се спусна по задния изход. Надяваше се, че ще отиде на желаното място, до което Шифти Флай нямаше да го проследи.

26.

Лара се разхождаше с широки енергични крачки из всекидневната си и пушеше. Изглеждаше напрегната и възбудена. Беше рано сутринта — светлината току-що започваше да разкъсва тъмнината. През прозореца се виждаше Ню Йорк, чийто сгради започваха да придобиват очертания.

Защо въобще се захванах с тази работа? — помисли си тя.

Ник спеше в спалнята. Защо трябваше да бъде Ник?

Докато дръпваше от цигарата, ръката й трепереше леко. Чувстваше, че не иска да продължава по-нататък. Ник не беше виновен за нещата, които беше направил бащата. Дъки К. Уилямс беше прав, а Рио, с нейните нечовешки планове, въобще не беше права. Обичаната много от нея сестра Маргарит беше мъртва и никакво отмъщение, колкото и голямо да беше то, нямаше да я върне. Щом Енцо Басалино беше виновният, тогава защо не оставеха Дъки да се справи с него по начина, по който искаше.

Ох, господи! Как въобще се въвлече в цялата тази работа? Само преди няколко часа тя и Ник бяха излезли от „Льо Клуб“.

— При теб или в моя хотел? — беше попитал той многозначително.

Замаяна и лекомислена от многото шампанско, тя беше отговорила:

— При мен.

Бяха започнали да се целуват в колата навсякъде, като ученици от гимназията.

— Бейби, бейби, подлудяваш ме — беше казал той, придвижвайки ръката й върху твърдата издатина в панталоните между краката, която придаде истинност на изречението му.

За миг се беше почувствала обзета от вина, защото се бе отдала на удоволствието от допира му, а не трябваше по никакъв начин да се радва на такова нещо. Но щом достигнаха апартамента й, вината й се стопи и изчезна в ръцете му, когато той смъкна деветстотин доларовата й черна рокля, повали я на пода и започна да прави любов с нея.

След това я беше отнесъл в спалнята и го беше направил още веднъж, след което тя беше заспала.

Сега беше будна и обикаляше из стаята като раздразнена котка.

Възможно ли бе да се е влюбила в някого, когото се предполагаше, че трябва да мрази?

— Какво ще кажеш за едно кафе, принцесо? — попита Ник, влизайки във всекидневната, с което я сепна. Беше гол. Тялото му беше слабо, стегнато, покрито със слънчев загар.