Анна Мария беше силно момиче, но след четирите бременности чувстваше краката си слаби и коремът си отпуснат почти безвъзвратно. Надяваше се раждането да стане скоро. Франк стоеше далеч от нея, когато беше бременна. Никога не я докосваше и избягваше да я гледа. Не че казваше нещо, но тя знаеше, че така предпочита, и това я натъжаваше. В края на краищата, Франк беше този, който искаше много деца.

Тази сутрин часовникът отново я събуди и Анна Мария стана. Облече робата си много трудно. Чувстваше се изтощена. Надяваше се, че днес ще е денят. Угощаването на бащата на Франк беше голямо напрежение. Толкова много допълнително трябваше да готви, за да приготви любимите му блюда. И децата винаги ставаха толкова възбудени и раздразнителни, когато Франк беше сърдит и навъсен.

Отдавна беше настъпил днешният ден, а й се струваше, че си е легнала съвсем скоро. С уморена и тежка походка отиде в кухнята; включи лампата и втренчи поглед в гледката, която й се стори съвсем нереална.

Нейният съпруг Франк се беше привел над Бет, която беше проснал по гръб с разперени върху кухненската маса ръце. Лицето му беше изкривено от концентрация и дъхът му беше насечен. Беше облечен, а Бет беше гола. Бялата й нощница беше на топка до краката му.

Ръката на Анна Мария бързо се насочи към разпятието, което висеше на врата й, и с широко отворени от ужас очи започна да шепне на италиански.

— Исусе Христе! — измуча Франк. Оставаше му само миг до изпразването и той нямаше никакво настроение да бъде прекъсван.

Бет се изви, опитвайки се да се измъкне от хватката му, и успя. За него беше твърде късно да спре. С яростен рев се изпразни и опръска целия кухненски под. Това беше окончателната обида за Анна Мария.

— Ти, шибана кучко — закрещя той на Анна Мария. — Защо, по дяволите, ме шпионираш? — Лицето му беше червено от гняв.

Анна Мария се обърна да побегне, но беше твърде късно. Франк беше по петите й с вдигната ръка; целият беше завладян от неуправляема ярост. Удари я през лицето два пъти. При втория удар тя падна на пода.

— Кучка! — извика той застанал над нея с вдигната ръка, готов да удря още.

Бет не можеше да повярва на очите си. Никога не си беше представяла, че може да се получи така. Когато промени времето на будилника на Анна Мария, беше съвсем наясно, че тя ще ги открие заедно. Но не беше предположила, че Франк може да се превърне в такъв крещящ, див звяр.

За миг се почувства парализирана. После осъзна напълно какво става в стаята и остана поразена. Хвърли се с всички сили към него и се опита да възпре яростната му ръка, сипеща удари върху Анна Мария.

С един замах той я отблъсна от себе си.

— Спри, Франк. Спри! — изкрещя тя. — Ще я убиеш!

Внезапно той изглежда се осъзна какво прави. Спря и започна да хленчи:

— Ох, мили боже. Ох, Исусе Христе! Какво направих?

Анна Мария лежеше съвсем неподвижна. За миг Бет си помисли със страх, че може да е мъртва. Но се вслуша добре и успя да долови слабия й дъх. Без да каже нищо на Франк се втурна към телефона и извика бърза помощ.

Когато линейката пристигна, Франк плачеше и се опитваше да вземе Анна Мария в ръце като дете.

— Падна по стълбите — каза той на санитарите. — Не можах да й помогна. Падна.

Двамата мъже се спогледаха. Това го бяха чували вече.

В този момент Анна Мария започна да стене. Ужасни, силни, животински стонове.

— Моля ви! Отведете я бързо в болницата — каза Бет настойчиво. — Мисля, че вече започва да ражда.

24.

Лерой Джизъс Боолз проследи с поглед линейката, която спря пред къщата на Франк Басалино в ранните утринни часове. В безизразните му очите не се забелязваше почти никакъв интерес. Дъвчеше дъвка бавно, методично. Извади я от устата си, сви я на малко топче и започна да го върти между пръстите си.

Май въобще нямаше да е трудно да нанесе удар на Франк Басалино, помисли си той. Един точно прицелен изстрел между очите и всичко щеше да свърши много бързо. Докато двамата палячовци, които очевидно бяла негова охрана, се задействаха, Лерой Джизъс Боолз щеше отдавна да е изчезнал.

Франк Басалино беше далеч по-лесна цел отколкото стареца. Енцо Басалино знаеше много добре какво означава охрана, и когато тръгнеше нанякъде, се уверяваше добре, че е солидно обграден и защитен. Разбира се, той се охраняваше по стария начин. Някой трябваше да му подскаже за новите методи, помисли си Лерой с широка прозявка.

Срамно беше, че точно сега нямаше какво да прави. Но той беше научил добре домашната си работа и ако обстановката станеше по-наложителна, ако Дъки К. Уилямс му кажеше да извърши финалния удар… Е, беше готов.

Лерой хвърли дъвката си на земята. Имаше работа за вършене. Басалино доказваха, че са упорита фамилия, но щяха да разберат… един ден.



По-късно същата сутрин, Лерой вървеше бавно към камионетката, която беше откраднал. Беше облякъл евтини дрехи. На тениската му пишеше „Покривки, ленено бельо Самсънс“. Щом се качи в камионетката нахлузи шапка с козирка от черна кожа и жълти слънчеви очила.

Още отсега му се причуха гласовете на свидетелите и се усмихна със стегнати устни: „Да-а… чернокожо момче… на около двайсет и нещо… високо, много слабо… откъде, по дяволите, да знам на какво приличаше… беше черен“.

— Да, да. Ние всички си приличаме, миличка — измърмори той на себе си. — Прекрасно!

Караше камионетката внимателно. Не му бяха притрябвали никакви произшествия.

„Барбарелис“ беше голям италиански ресторант-бар, разположен на главна улица. Спря камионетката пред него и слезе. Отвори задната врата на фургона, взе голяма кошница с изпрани покривки и влезе вътре.

На касата седеше момиче, което изчисляваше сметките, а стар сбръчкан мъж метеше пода с метла с вяли движения, без да обръща ни най-малко внимание какво става край него.

— Утро — рече Лерой с напевен глас. — „Покривки, ленено бельо Самсънс“, нося съвсем новички. Нещо за вземане?

Момичето вдигна очи и го погледна неопределено. Работеше тук едва от седмица.

— Не знам — каза тя. — Още никой не е дошъл. По-добре я оставете на някоя маса.

— Добре. — Подсвирквайки си той си избра маса до прозореца, където остави кошницата. Старецът продължаваше да мете. — Ще се отбия утре — рече весело Лерой.

— Окей — отвърна момичето, без да прояви никакъв интерес.

Продължавайки да си свирка, той излезе.

Лерой беше на три преки разстояние, когато чу експлозията. Тя събуди у него странна, почти чувствена тръпка на удоволствие.

Внимателно извади нова дъвка от пакетчето и още по-внимателно продължи с камионетката до следващата си спирка.



„Манни“ беше нощен клуб. Отпред всички врати бяха затворени. Лерой взе друга кошница с покривки и отиде от задната страна. Тук имаше отворена врата, но наблизо не се забелязваше никой.

Лерой започна да си подсвирква, минавайки с кошницата покрай няколко мръсни съблекални през дансинга и накрая я остави на една маса.

Беше започнал леко да се изпотява, тъй като кошницата беше тежка, а и нямаше много време — беше натиснал бутона за задействане на механизма. Очакваше и тук да стане по бързата процедура.

Бързо се обърна и тръгна обратно. Точно в този миг обаче вратата на дамската тоалетна се отвори със замах. Рязък глас извика:

— Хей, момче, к’во си мислиш, че правиш тука?

Лерой спря и се усмихна.

— „Покривки, ленено бельо Самсънс“ — каза той с вежлив глас.

С клатушкаща се походка, пред него застана възрастна дебела чернокожа жена. Очевидно беше чистачката. С нея имаше малко чернокожо дете с живи очи.

— Ний нямаме работа с „Покривки, ленено бельо Самсънс“ — рече възрастната жена и изсумтя неспокойно. — Тъй че можеш да си отнесеш тая кошница оттука бързо, както влезе. Ясно ли е, момче?

Той хвърли бърз поглед към часовника си. Майната, му! — изкрещя някакъв вътрешен глас в главата му. — Майната му! Майната му! Майната му! Действай умно и разкарай задника си оттук!

Но нещо го накара да се поколебае. Не можеше да ги остави ей така. Бяха от неговата раса.

Исусе! Какво ставаше с него? Да не би да се разкисваше?

— Добре, мадам — каза той спокойно, — ако бъдете достатъчно любезна да излезете с мен, навярно ще може да кажете същото на шофьора, защото той няма да поиска да ме чуе.

Възрастната жена го огледа подозрително, после каза на детето:

— Ти стой тука, Вера Мей. Не пипай нищо, разбра ли?

Господи! Започна наистина да се поти. Времето изтичаше и какво можеше да направи? Да каже истината. Не. Старата врана нямаше да му повярва. Във всеки случай нямаше никакво време.

Импулсивно грабна детето и хукна да бяга по пътя, по който беше дошъл. Детето започна да вика.

Лерой се огледа назад в помещението. Размахвайки панически ръце, възрастната жена се заклатушка след него с максималната за нея бързина.

Започна да брои наум оставащите секунди — шейсет, петдесет и девет, петдесет и осем. Нямаше никакво време да се качва и продължава с камионетката. Тя щеше да отиде по дяволите с разрушената част на сградата. Четиридесет и пет, четиридесет и четири, четиридесет и три. Най-накрая излезе навън.