Вдигна слушалката и набра номера на своя омъжена позната с четири деца.

— Ела веднага при мен — изкомандва той.

— Не мога, едно от децата е болно — извини се жената.

Той тръшна слушалката. Да не би да губеше вече своето обаяние?

После се обади на приятелката си, която беше крупие. Тя пристигна след час и той веднага я вкара в леглото. Сам се увери, че може добре да управлява секса си, довеждайки я до безброй оргазми в продължение на два часа. Тя явно остана много доволна, тъй като виковете и стенанията й бяха неспирни. Той откри, че дори не може да се изпразни. Когато го извади, беше още надървен.

След като тя си отиде, той отново се обади на Рио.

— Брей, много притеснителен малчуган си — рече тя подигравателно. — Не обичам притеснителните. Знаеш ли защо, миличък? Това наистина ме изключва от секса.

— Мога ли да дойда при теб? — намразвайки се заради това, че молеше, но завладян от нуждата да докаже способностите си пред нея.

Тя погледна часовника си: беше шест часа.

— Окей — рече тя. — Бъди тук след пет минути.

Веднага щом затвори слушалката, тя излезе.

Анджело отиде до апартамента й, който беше взет под наем, по най-бърз начин. Но нямаше никой и той остана да чака цял час, постоянно натискайки звънеца. Естествено, никой не отвори, което наистина го вбеси. Та коя си мислеше, че е тая кучка?

Накрая седна в близкия бар и си поръча скоч. На всеки петнайсет минути й звънеше по телефона и не получаваше никакъв отговор.

Изпи няколко чаши уиски. Обикновено не пиеше много, падаше си по марихуаната. Но тази вечер изпитваше нужда от нещо.

Докато отиде в казиното, походката му беше станала съвсем неуверена; чувстваше се войнствено настроен. Управителят Еди Ферантино го разбра още от пръв поглед и го отведе у дома му.

Той се обади веднага на друга приятелка и се срещна с нея в „Трамп“. Оказа се, че Рио е тук, заобиколена от нейните така наречени приятели.

— Ти си една шибана кучка — изсъска й той.

— А ти си едно скапано парче в леглото — изсъска в отговор тя.

— Слушай, ела с мен у нас и ще видиш, че ще преглътнеш думите си — настоя той, съвсем забравил за приятелката си.

— Не ме интересуват думи за ядене — рече тя и се ухили подигравателно.

— Това, което ще получиш, няма да са думи — измънка той, напрягайки усилия да изглежда трезвен.

— Да тръгваме тогава — каза оживено тя.

Той заряза приятелката си. Взеха такси. Веднага щом влязоха в апартамента, тя се съблече и захвърли дрехите си.

Едва сега Анджело разбра, че е направил грешка. Алкохолът беше отпуснал цялото му тяло, а главата му беше гроги.

— Е? — Тя го погледна право в лицето, поставила ръце на кръста, с разкрачени крака. — Събличай си дрехите, любовнико. Да видим какво можеш да направиш.

Започна сама да го съблича. Но дори и след като свърши със събличането, той не можа да го вдигне. Усещаше, че дори и животът му да зависеше от това, нямаше да може да го стори. Обзе го пълно унижение.

Тя започна да се смее подигравателно и каза:

— Обади се на мама, когато пораснеш и станеш голямо момче. Окей, бейби?

Облече се и излезе.

23.

Беше късно, когато Ник свърши с всичко в къщата на Франк. Имаше много проблеми за разрешаване. И безкрайни разговори. Ник каза, че такива работи не го засягат чак толкова много. За него нещата в Калифорния вървяха гладко. Местните убийства и борби за надмощие в Ню Йорк наистина не го интересуваха.

— Путьо! — изгърмя Енцо към него и го покри с пръски слюнка, когато той разясни становището си. — Каквото се случи днес тук, утре става на друго място. Да не мислиш, че си защитен от някакъв си шибан ангел пазител? Дрън-дрън.

И Енцо и Франк му се бяха много ядосали, тъй като беше дошъл без никакви бодигардове.

— Не можеш да помръднеш из Ню Йорк, ако не си прикрит — беше изревал Енцо и Франк незабавно се съгласи. Двамата освободиха колата и шофьора, които той беше наел на летището, и ги замениха с кадилак седан и двама от хората на Франк.

Ник не можа да спре да си задава въпроса как ли щеше да се почувства Лара с двама мъжаги, застанали отвън до входната й врата, когато отидеше при нея.

Пристигна в „Льо Клуб“ късно. Лара беше с компания, която той за щастие не познаваше. Но за негово раздразнение, тя го представи.

Ядоса се много, огледа се бързо наоколо, но не можа да забележи познато лице. Накрая почувства облекчение! Все пак, не беше като да е сам с Лара. Как някой може да си помисли, че са заедно? Той дори беше дошъл след нея.

Отпусна се леко в креслото и реши, че тя изглежда по-хубава отвсякога. Веднага му се прииска да я докосне и прегърне. Защо да губи време? Беше му писнало да е постоянно с нея на партита и дискотеки.

— Защо да не излезем оттук, красива лейди? — предложи той с нисък глас, докосвайки леко с ръка крака й под масата.

— Ти току-що дойде — смъмри го тя. — Ще е много нетактично за останалите.

— Слушай какво. — Ръката му стисна бедрото й. — Не ми пука от нищо. А на теб?

— Нима? — Изглеждаше развеселена. — Боже мой, как е променил климатът поведението ти. Да потанцуваме ли?

На него не му се искаше да танцуват. Просто искаше да е насаме с нея.

Остави се неохотно тя да го изтегли на дансинга, където се притисна до него. За пореден път той почувства възбудата и обещанието за това, което предстоеше.

Майната й на Ейприл. Беше свободен да прави каквото си иска. Не беше още женен.



В Ню Йорк имаше италиански ресторант, наречен „Пинокиос“, който оказваше кралски прием на Енцо, когато дойдеше в града. Ресторантът беше семеен. Майка, баща, две дъщери и син, които предчувстваха желанията и знаеха нуждите на Енцо. Всяка вечер, когато той се отбиеше, близките маси до неговата бяха давани на хора, които той лично одобряваше.

На една такава маса седеше Коста Генас. Дребен човек, имащ на пръв поглед измъчен вид, с почернели зъби и груба, съсухрена кожа. Изглеждаше съвсем неуместно да седи с три от най-привлекателните момичета в ресторанта.

Коста дъвчеше края на дълга пура и смучеше скоча си през специална сребърна сламка.

Никой на масата не говореше. Момичетата, които бяха три различни вида красота, гледаха втренчено й безучастно пред себе си. Всичките бяха със старомодни, разрошени прически, въпреки че имаха коси с различни цветове. И трите имаха големи бюстове и дълги крака.

Коста Генас скочи рязко, когато Енцо Басалино влезе в ресторанта.

Енцо му кимна кратко, когато премина край неговата маса. Но след като седна, измина цял час, докато го извика при себе си.

— Много ми харесва блондинката — рече Енцо. — Какво ще кажеш за нея?

— Деветнайсет годишна е — отговори бързо Коста. — При нас е само от два месеца, но е страхотно момиче, упорита, работна. Преди беше омъжена за някакъв безделник и когато той се разкара от нея, тя реши, че има по-добри начини да изкара пари и да живее. Много ни хареса и я запазихме за публичния дом на Бразил. Там щеше да е истинска сензация. Разбира се, когато чух, че търсиш такова парче, веднага си помислихме за нея.

— Чиста ли е? — попита Енцо, преминавайки направо по същество.

— Чиста ли е? — Коста повтори думите му удивен. Лукавите му очи се завъртяха бързо от изненада и стрелнаха седмината мъже, насядали край Енцо. — Той ме пита дали била чиста. Нима аз някога…

— Достатъчно — прекъсна го рязко Енцо. Не харесваше Коста Генас и никога не го беше харесвал. Но Коста имаше най-красивите момичета и винаги знаеше точно коя би се харесала най-много на Енцо. — Изпрати ми я — изръмжа той. — Искам да видя сам.

С поклащаща се походка момичето премина през ресторанта. Имаше обувки с нелепо високи, тънки и остри токчета. Застана до масата, ухили се глуповато и почака, докато Енцо й направи знак да седне до него.

Когато седна, той я изгледа отблизо отвсякъде. Имаше симпатично лице с леко остри черти, от което най-много се открояваха сочни, стиснати червени устни. Сиви очи, украсени със сини сенки, лице с много лунички, които се беше опитала да скрие и — което добре се забелязваше — съвършено тяло.

— Как се казваш, скъпа? — попита той любезно, потупвайки я по коляното не чак дотам бащински.

— Мириам — прошепна тя, издишвайки тихо, наподобявайки гласа на Мерилин Монро.

— Е, Мириам — рече той, докато очите му жадно поглъщаха щедрото й деколте, — как ще се почувстваш да дойдеш и останеш в моята къща, в Маями?



Анна Мария навиваше будилника да звъни всеки ден в шест часа сутринта. После, натежала от бременността в последния месец, тръгваше в тъмнината с тромава походка към кухнята, където обичаше да седи и пие топъл, сладък чай и гледа как утринта става все по-светла.

Анна Мария никога не се беше доверила на друг да направи закуска на нейните деца. Обичаше да я прави сама. Бъркаше горещата овесена каша, докато премахне образуващите се бучки. Претопляше хляба. Приготвяше домашния конфитюр от сливи. До седем часа, когато всички идваха за закуска, тя беше подготвила всичко.