Искаше й се да се справи и с тримата синове на Енцо — Франк, Ник и Анджело. Така си беше намислила. Не беше казала на никого. Щеше да си го свърши сама, без ничия помощ. Какво разбираха Лара и Бет от психическа победа над някого, превръщането му в развалина, намирането на пролука, проникването в него и после натискането, натискането, докато той се предаде?

Разбираха глупости! Знаеха само как да вкарат някой тип в кревата и това беше всичко. Не бяха като Маргарит — тя щеше да го свърши както трябва. Маргарит беше способна на всичко.

Рио си спомни първата им среща. Беше зима и беше толкова студено, че първата й мисъл беше да подпали целия жилищен блок, в който живееше. Нечовешка мисъл, но по това време беше отчаяна и готова да се самоубие по всякакъв начин.

Ама че луд начин щеше да бъде! Един огромен, славен пламък. Но после се сети за всичките други хора, които живееха в блока. А и каква полза щеше да има да пише бележка за сбогом на Лари Болдинг, щом тя щеше да изгори в пламъците? Искаше той да страда. Замисълът й беше да унищожи него и неговата воняща политическа кариера.

Беше гримирала лицето си много внимателно. Беше се получил екстравагантен образ от екзотични цветове. После си беше облякла дълга червена рокля от „Холстън“48. В края на краищата, беше суперзвезда и определено нямаше намерение да изглежда като нищожество.

Чувстваше се приповдигнато. Беше се дрогирала малко с ЛСД49, за да се подкрепи за последното си пътуване в живота. И в три часа сутринта беше готова за път. Първо, усили стереото, по което звучеше някаква невероятна музика. После взе бръснарското ножче от самобръсначката на Лари. Той не харесваше електрическите самобръсначки.

Натисна и дръпна ножчето от вътрешната страна на дясната си китка, където се образува дълбока линия. После на лявата китка. Не усети болка. Внезапното бликване на кръв й се стори красиво — цветът съответстваше на роклята.

Започна да се смее. Така добре не се беше чувствала от месеци. Никакви натрапчиви мисли, никакви проблеми и притеснения, нищо.

Продължаваше да се смее, когато припадна. Кръвта бликаше, пулсирайки от срязаните вени по чисто белия килим.

Всичко пред очите й беше като неясна мъгла. Привидя й се лицето на Маргарит — беше съвсем близо и изглеждаше разтревожено. Усети, че някой я носеше. Чу гласове — приглушени и далечни.

И след това се пробуди. Колко ли дена бяха изминали? Два? Три? Маргарит Лоурънс Браун седеше до масата и пишеше. Дългата й черна коса беше хваната отзад на опашка. Лицето й имаше решителни черти. Носеше слънчеви очила.

Рио не можеше да се помръдне. Намираше се в някакво странно легло, в странна стая и ръцете й бяха превързани до лактите.

— Хей — успя да произнесе тя, което накара Маргарит да вдигне поглед към нея. Погледът й беше открит, прям. Нямаше никакъв грим и лицето й не беше красиво. Но беше лице, излъчващо толкова топлота и толкова привлекателна сила, че Рио незабавно се почувства привлечена към нея. Беше странно чувство, защото, по дяволите, мислеше си тя, въобще не искаше да е на този свят.

Маргарит се усмихна леко и стана. Висока, с малки гърди, облечена в широка тениска и дънки „Левис.“

— Знаех, че ще удържите — рече тя със сериозен тон. — За момент не изглеждаше така, но въпреки това вътрешно чувствах, че ще оцелеете. Казвам се Маргарит. Живея в съседния апартамент и бях просто изхвърлена от леглото от музиката ви. Тъй като обикновено сте тиха, дойдох у вас да видя какво става. Щяхте да излезете на ужасна снимка във вестниците — червената рокля, червената кръв и белия килим. Щеше да е почти жалко да ви спасят. Само си помислете — не биваше да правите такова тъпо нещо, заради някакъв си смотаняк. — Маргарит поклати глава, изпълнена с неверие. — Лари Болдинг е един задник. Мила моя, аз дори не го познавам, но съм тук да ви кажа, че е загубеняк. А ние не убиваме себе си, повтарям — не убиваме себе си заради някакви загубеняци.

Маргарит никога не губеше времето си за празни приказки и винаги говореше по същество.

Рио остана при Маргарит в апартамента й две седмици, след което се върна обратно в къщи. За тези две седмици научи повече, отколкото през целия си живот дотогава.

Маргарит беше онова рядко изключение на истински себеотрицателна личност. Тя не искаше нищо друго от живота, освен да прави добро на другите. Тя изразходваше времето, енергията, парите си за всяка кауза, която считаше за достойна. Отнасяше се изключително остро, гневно и язвително към начина, но който се отнасяха към жените, като към второкласни граждани. Искаше да промени нещата и не седеше просто така да разговаря по тази тема, както повечето хора. Тя излизаше с открито чело и правеше каквото можеше.



Рио позна Анджело Басалино в голямото полутъмно задимено пространство на „Трамп“, когато той влезе. Проследи го с внимателен, силен и неотклонен поглед. Беше с много слаба, дребна блондинка.

Рио нямаше намерение да губи време. Стана, тръгна право към масата му и седна.

— Хей, Анджело — рече тя с презрителна насмешка, — какви са тия лайна, дето чувам за теб, че си бил най-големия ебач в града?

16.

Енцо Басалино каза да го свържат с трима души, с които да проведе телефонни разговори. По ред на важност разговаря първо с Франк в Ню Йорк.

— Мисля да дойда при теб — заяви той. — Как е климатът там?

Франк знаеше, че баща му съвсем няма предвид времето.

— Същият си е — отговори той с предпазлив тон. Знаеше със сигурност, че ФБР подслушва телефона му.

— Ще дойда, все пак — изръмжа Енцо — Ще отседна в обичайния хотел, обичайния апартамент.

— Сега не е подходящо време. — Франк се опитваше да премахне раздразнителната нотка от гласа си. Защо баща му все трябваше да се меси?

— Искам да видя внуците — настоя упорито Енцо. — В същото време можем да уредим някои други неща. Знаеш ли какво имам предвид?

— Да-а. Знам какво имаш предвид. — Франк знаеше точно какво имаше предвид той. Имаше предвид паниката, която беше плъзнала във връзка с бомбения атентат в ресторанта „Меджик Лантърн“.

Франк се беше заел сам с разследването на случая. Продължаваше да провежда срещи и да установява неприятни факти. Считаше, че не му трябва никаква помощ.

Отначало си беше помислил, че Боско Сам или може би бандата Краун са отговорни за случилото се. Но информацията, която постепенно събра, не беше насочена срещу тях.

За нещастие, Томазо Виторелли, съветник на Франк, имаше среща с един информатор в „Меджик Лантърн“ през нощта, в която бомбата беше избухнала. Горкият Томазо, отиде си безславно и Франк навярно не можа да узнае важни неща.

— Окей тогава, подготви се. Ще дойда утре — каза нетърпеливо Енцо. — Ще пристигна в хотел „Интернешънъл“ в три часа. Кажи на Анна Мария да започне да готви. — Затвори, съзнавайки добре, че Франк се е раздразнил. Енцо знаеше, че най-големият му син си мисли, че може да се оправи с всичко сам. Но какво лошо имаше в това да се застрахова малко? Какво лошо имаше в това Енцо Басалино да покаже физиономията си в Ню Йорк?

Енцо беше разбрал, че бандата Краун се опитва да го измести и да се настани в някои територии на фамилията Басалино. Досега бандата нямаше успех, но продължаваха упорито да опитват и създаваха определени проблеми. Заради тях и заради бизнеса с осигуряването на охрана, той разбра, че е настанало време да отиде на посещение. Беше сигурен, че след като бъде в града, проблемите скоро ще престанат да съществуват. Може би една лична среща с Рицо Краун щеше да уреди нещата. Дълги години преди бяха заедно и защо да не опита?

След като свърши с Франк, телефонира на Ник в Лос Анджелис.

— Как са нещата? — попита той, започвайки със своя встъпителен въпрос.

Ник го запозна накратко с всичко.

— Добре, добре. — Енцо се изкашля и изплю в пепелник на бюрото си — навик, с който не спечелваше симпатии сред персонала си. — Утре отивам в Ню Йорк и няма да е зле и ти да долетиш за няколко дни. Ще имаме семейна среща.

— Защо? — На Ник не му харесваше да се отдалечава от Брега. Не харесваше слънчевият му тен да отслабва дори за ден.

— За препоръчване е — рече Енцо. — Ще си поговорим там.

— Исусе — промърмори Ник.

— Какво става с теб? — изгърмя Енцо. — Не можеш ли да напуснеш старата трътка за два дена? Какво толкова има тя? Да не би да има пряка линия до ташаците ти?

— Щом е необходимо, ще бъда там — каза Ник, предавайки се без борба. Навярно едно пътуване до Ню Йорк нямаше да му дойде зле. Можеше да бъде идеалната възможност да опита да се събере насаме с Лара и то така, че Ейприл да не разбере нищо.

— Окей, окей, ще си поговорим — рече Енцо и затвори.

Ник беше глупаво момче. Всеки мъж ставаше тъпак, когато позволеше една жена да му завърже топките за себе си. Енцо винаги се беше гордял, че винаги постъпваше умно с женския пол. Парчето си беше парче и наоколо беше пълно с такива. „Използвай ги, преди те да са те използвали“ — беше неговото мото. Веднъж да ти виснат на врата и да започнат само да искат, знай, че е време да се отървеш от тях.

Мери Ан Огъст влезе с фръцкаща се походка в кабинета му. Облечена в неизменния си бански костюм, с бухнала руса коса, тя се приближи и спря до бюрото му. Чоплеше лака от ноктите си, когато той я прекъсна с рязкото: