Той пъхна ръка в пазвата й.

— Мистър Басалино, не мога. — Очите й бяха широко отворени от страх. — Вашата жена, децата, не е правилно…

— Ще ти платя — рече той, гледайки я хитро. — Сто долара, веднага. Какво ще кажеш за това?

Поклащайки глава отрицателно, тя каза:

— Мисля, че не ме разбирате. Наистина ви намирам привлекателен, но обстоятелствата не са подходящи. Наета съм на работа от вас. Имам вашето и на жена ви доверие. Ако сега с вас… е, разбирате… как утре ще се погледна в лицето?

Той остана впечатлен от честността на момичето. Не беше попадал на много хора, които да имат угризения на съвестта. Сега беше изправен пред освежаваща промяна. Обаче това все още не разрешаваше проблема.

— Какво ще кажеш да те уволня? — попита той.

— Глупаво ще е. Освен това се нуждая от работата.

Той беше омаян от нежната й руса девствена коса. Почувства силен импулс да я сграбчи и омотае около крака си или около надигналия му се пенис и се отдаде на удоволствието да я има. Искаше я сега, веднага. Никой не можеше да се измъкне с отказ от Франк Басалино.

— Какво искаш? — попита той с пресипнал глас. Опитът му подсказваше, че всяко нещо си имаше цена.

— Нищо — прошепна тя. — Разбрах още от първия миг, когато ви видях, че не трябваше да искам тази работа. Вие сте първия мъж, когото почувствах, че е различен. Знаех, че ще разберете. — Спря за малко, после продължи омайващото си словоизлияние. — Вие сте първия мъж, към когото съм почувствала нещо. — Погледът й беше приведен. — Но вие сте женен. Така че е невъзможно.

— Нищо не е невъзможно — рече той, хващайки се на въдицата, сграбчи я отново, задушавайки я и обсипвайки я с целувки, а ръцете му постоянно опипваха тялото й.

Тя започна да се съпротивлява, но безполезно — той беше по-силен дори от мъжете, които я бяха изнасилили.

Почувства се изтощена и отпаднала, но същевременно облекчена. Това, което той желаеше, щеше да стане скоро, и то беше точно това, което тя беше замислила.

Тя почти не усети как той я вдигна на ръце и пренесе в нейната стая. През цялото време той шепнеше:

— Ще бъде Окей. Никой няма да разбере.

Остана доволна, че преди да отиде при него в кухнята беше изпушила цигара с марихуана. Тя определено беше смекчила всяко напрежение у нея и я бе отпуснала точно както трябваше да се държи при тези обстоятелства.

Той съблече с груби движения нощницата й и я захвърли, заключи вратата и енергично започна да се освобождава от своите дрехи.

— Няма да ти причиня болка — обеща той, изпълзявайки над нея. — Няма да е както ти се е случило… Ще видиш, че ще е така.

Тя почувства тежестта му и леко отскочи. Той разтвори краката й. После го почувства как влиза и тялото й се отпусна. Тя почти се усмихна.

Франк Басалино обаче беше надарен със способност, не по-голяма от тази на десетгодишно момче.

14.

Лерой Джизъс Боолз стоеше неподвижен и безмълвен до вратата на ресторанта. Студените му жълтеникавокафяви очи премигваха бавно, оглеждайки посетителите, и накрая се спряха върху един мъж, седнал на маса в ъгъла.

В този момент управителят на ресторанта се насочи към Лерой с отворена уста, готов да каже, че няма никакви места. Ресторантът беше модерен и често посещаван и тук не си падаха по чернокожите, дори и да бяха добре и скъпо облечени, подобно на Лерой.

Но преди управителят да го доближи, Лерой постави на пода пакет, който носеше, ритна го с енергичен замах в посока към масата в ъгъла, обърна се и излезе.

Управителят почеса главата си с озадачена физиономия и тръгна към пакета.



По-късно същата вечер по телевизията дадоха пълно описание на случилото се. „Меджик Лантърн“, популярен ресторант в Манхатън, беше разрушен до основи от бомба. Четиринайсет души бяха мъртви, двайсет и четири — ранени. Полицията работеше по няколко следи.

— Ама че тъпизми — измърмори Лерой Джизъс Боолз, дъвчейки усърдно сандвич, и изключи телевизора. Остана седнал в леглото.

— Какво казваш, миличък? — попита го красиво чернокожо момиче, легнало до него. Беше на около двайсет и пет, с къдрава, кестенява коса и кафяви очи с формата на бадеми.

— Нищо — отвърна Лерой. — Нищо, което да те интересува.

— Всичко за теб ме интересува — прошепна тя, надигна се, притисна се до гърба му и започна да го гали по косата.

Той неспокойно се опита да се отърси от нея. Колко хубаво беше, помисли си, да намери момиче, което да държи ръцете си далеч от него.

Лерой беше на двайсет и две. Висок шест фута, донякъде слаб, но извънредно силен. Имаше правилни черти и беше много симпатичен — това беше наследил от майка си, която беше шведка. Кожата му беше тъмнокафява — наследена от неговия баща, който беше от Ямайка.

Винаги се обличаше безупречно. Костюми, жилетки, копринени ризи. Дори чорапите и шортите му бяха от най-чиста коприна.

Лерой обичаше черното като цвят на дрехите, жените, колите и мебелите.

От майка си беше наследил и вкус към скъпите неща. Тя също така го беше убедила да избягва белите хора в живота си.

— Какво ще кажеш да отидем на едно кино довечера? — попита момичето. — Можем да отидем на някоя късна прожекция. Утре не съм на работа, така че…

— Не ми се ходи, Мелъни — рече той. — Имам работа по-късно.

— Какво работиш? — попита любопитно Мелъни. Познаваше го от три седмици, спеше с него от две, но все още не знаеше нищо за него, освен че имаше хубав апартамент и много пари и беше интересен за компания.

— Казах ти да не си навираш носа — каза Лерой с категоричен тон. — Върша… неща… които няма да са ти интересни: сделки, различен бизнес.

— О-о! — каза тя и, като че ли останала доволна от отговора, замълча. После попита: — По кое време ще излизаш?

— По-късно.

— Аз мога да остана, да поддържам леглото топло. Няма да ставам рано, така че ако искаш, мога да остана цялата нощ. А?

— Да-а… но някой друг път.

Мелъни стисна устни и между тях се образува продълговата линия. Тя беше много красива и не беше свикнала да й отказват.

— Имаш друго момиче — обвини го тя. — Това е. Излизаш да се видиш с някоя друга.

Той въздъхна. Всичките бяха едни и същи. Всичките искаха да те притежават. Защо не можеше да си намери жена, която да се държи естествено? Уж винаги ги избираше внимателно. Никакви проститутки, курви или наркоманки. Излизаше с чернокожи модели, актриси, певици. Мелъни, например, беше момичето от корицата на „Космополитън“46, а момичето, с което бе излизал преди нея се бе класирала на второ място в конкурса „Мис Чернокожа Америка“.

— Не се разкисвай — изсъска той, когато тя се разплака със сълзи. — Няма да ти свърши работа. Красивите ти очи целите ще се зачервят и ще станеш сополива. А така хич не ми харесваш.

— Тогава поне да остана ли? — попита тя през сълзи.

Лерой поклати отрицателно глава:

— Казах ти. Нали? Имам работа за вършене.

15.

Рио привличаше ексцентричните наркомански запалянковци край себе си, както разгонена кучка привлича кучетата. Те се насъбираха около нея на развълнувани групи, облечени във вносни дрехи, шумни, често пъти неморални и раздразнителни в своя унес.

На Рио не й беше неприятно. Тя можеше да се събере и погоди с всеки, стига да имаше топло, великодушно общуване. Търсеше доброто навсякъде и ако не го намереше, продължаваше да търси.

Единствено я затрудняваха нормалните хора. Като Лари Болдинг, например. Намираше ги за пълни със задръжки, натрапчиви мисли, безчестие и глупости. В тяхната компания ставаше лукава и се чувстваше схванато.

Рио никога не беше идвала в Лондон, но и тук имаше приятели, които чакаха пристигането й с нетърпение. Тук беше Пийчиз — славният, знаменит рус модел, който някога беше мъж. И Пери Хернандо — певец, хомосексуалист от Мексико, който кръстосваше от време на време Лондон да търси нови таланти за своето удоволствие. Рио познаваше двамата от времето, когато живееше с Били Експрес.

Те дойдоха на гости в наетия от нея апартамент, придружени от тълпа запалянковци. Донесоха шампанско, което пиха с такова удоволствие, с каквото пушиха някаква невероятна трева, осигурена от една дама на средна възраст от Америка, облечена с черна рокля с голямо деколте. После излязоха, качиха се на чакащите ги коли и наети таксита и отведоха Рио с ликуващи викове и триумфиращи изражения на лицата в „Трамп“ — единственото заведение, където можеше да се отиде в Лондон, според думите на Пийчиз и Хернандо.

Наистина беше заведение, където Рио искаше да бъде. „Трамп“, както тя разбра, беше клуб, където Анджело Басалино често се появяваше нощем със своята поредна седмична дама.

След известно наблюдение опозна повечето от неговите навици и предпочитания. Сега той чукаше някаква второстепенна актриса, която беше омъжена жена с четири деца и богат съпруг, и жена крупие на блекджек47 в едно от казината, където той работеше.

Анджело Басалино харесваше жените. Жените във всяка форма, размер или цвят. Не беше особняк.

Рио нямаше никакъв подготвен план за действие. Беше уверена, че каквото и да поиска да направи, беше възможно. Познаваше хората и знаеше, че има възможността да проникне в тяхното съзнание, да ги опознае бързо, щом поиска. Ако трябваше да се вземе решение какво трябва да бъде направено, за да бъде унищожен Анджело, щеше да бъде сторено лесно.