Sara Shepard - Убиец

Тя протегна шия, опитвайки се да го открие в тълпата. Със сигурност беше някъде тук — както и господин и госпожа Колбърт.

Кожата й настръхна. Може би не трябваше да идва. Едно беше да придружава Ариа — поне щеше да има подкрепа — но тя не смяташе, че щеше да се оправи тук сама. Обърна се към изхода, но в този миг нахлуха цяла група хора наведнъж и задръстиха вратата. Тя изчака тълпата да се разреди, молейки се да не се натъкне на някой от семейство Колбърт. Нямаше да може да понесе омразата в погледите им.

На стената до главата й висеше голяма бронзова гравирана табела, която разказваше историята на „Радли“.

Отдолу бяха изредени имената на множество директори и управители на приюта. Емили ги прегледа, но те не й говореха нищо.

— Подочух, че някои от хлапетата тук са били истински откачалки.

Емили обърна глава и ахна. До нея стоеше Мая, облечена в рокля на волани с лешников цвят. Косата й беше прибрана назад и тя си беше сложила блестящи златисти сенки на очите. Устните й бяха изкривени в лека, дразнеща усмивчица. По същия начин се подсмихваше и Али, когато искаше да накара Емили да се чувства неудобно.

— 3-здрасти — Поздрави я тя, заеквайки. Спомни си как предишната вечер беше видяла Мая да стои до прозореца в спалнята си, сякаш беше очаквала появата й. Съвпадение ли беше това? А и онзи ден в училище се беше натъкнала на Мая и Джена, които разговаряха в коридора. Къщите им бяха една до друга — дали не бяха станали приятелки?

— Виждаш ли онзи балкон? — Мая посочи към мецанина на хотела. Хората се облягаха на парапета от ковано желязо и зяпаха тълпата във фоайето. — Чух, че няколко деца се пребили след като скочили оттам. Размазали се точно на пода пред бара. Освен това научих, че някакъв пациент убил една от сестрите.

Мая докосна ръката на Емили. Пръстите й бяха сковани и мъртвешки студени. Когато се наведе към Емили, дъхът й миришеше натрапчиво на бананова дъвка.

— Къде е гаджето ти? — пропя Мая. — Или вече се скарахте?

Емили отдръпна ръката си и сърцето й заби като полудяло. Дали Мая знаеше нещо… или просто изказваше предположение?

— Т-трябва да вървя — каза тя. Обърна се към изхода, но той все още беше задръстен от тълпата. Завъртя се на другата страна и се отправи към балната зала. Стигна до някакви стълби, които водеха към горното ниво. Тя събра полите на роклята си и хукна нагоре, без дори да се замисли накъде отива.

Стълбищата достигаха до дълъг тъмен коридор. От двете му страни имаше врати. Емили се опита да отвори няколко с надеждата, че ще намери тоалетна, но студените, хлъзгави дръжки не помръдваха. Единствено вратата в дъното на коридора се отвори. Тя връхлетя вътре, изпълнена с облекчение, че е намерила малко тишина и спокойствие.

Носът я засърбя. Стаята миришеше на прах и плесен. Забеляза тъмни сенки, които й заприличаха на бюро и диван. Опипа стената в търсене на ключ за осветлението и запали лампата на тавана. Бюрото беше покрито с папки и книги. Старият кожен диван също беше покрит с книги. Покрай стената бяха наредени библиотеки. Рафтовете им бяха пълни със стари папки. По пода се виждаха разпилени листи, а до тях се въргаляше преобърната чаша с моливи. Изглеждаше така, сякаш стаята умишлено беше разхвърляна. Емили си спомни думите на господин Колбърт, че ремонтът на част от хотела не е успял да завърши навреме за партито. Може би това е била стаята на директора от времето, когато тази сграда е била психиатрия… или както се беше изразила Мая — дом за откачалки.

Една дъска на пода изскърца. Емили се завъртя рязко към вратата. Нямаше никой. По стената премина някаква сянка. Тя вдигна поглед към напукания таван. Насред голяма, заплетена мрежа висеше паяк. В копринените нишки се беше заплело нещо, най-вероятно муха.

Тук си беше доста страшничко. Емили тръгна да излиза, внимателно маневрирайки между купчините книги и списания, пръснати по пода. В този миг нещо привлече погледа й. До краката й лежеше отворена тетрадка. В нея с тъмно мастило бяха написани много имена. Приличаше на дневник. Страниците бяха разграфени на колони, озаглавени име, дата, записан, отписан. Едно от имената беше…

Емили коленичи на земята, мислейки — надявайки се — че й се е привидяло. Зрението й се замъгли.

— О, Господи! — прошепна тя.

Едно от имената в книгата беше Джейсън Дилорентис. То се появи три пъти върху страницата, първо на шести март, след това на тринайсети март и на двайсети март. В промеждутък от седем дни. Емили отгърна страницата. Името му отново изникна — на двайсет и седми март, след това на трети април и на десети април. Записваше се сутринта и се отписваше вечерта. Тя започна бързо да прелиства страниците. Името на Джейсън непрекъснато се появяваше. Беше се записал на двайсет и четвърти април, рождения ден на Емили. Датата беше отпреди осем години. Емили изчисли набързо — била е на девет. И денят беше събота. Същата година техните бяха завели Емили и приятелките й от отбора по плуване на празнична вечеря в „Ах, този джаз“, някогашният й любим ресторант в мола „Кинг Джеймс“. Тогава тя беше в трети клас. Али се беше записала в „Роузууд дей“ същата година, след като семейството й се премести тук от Кънектикът.

Тя грабна следващата тетрадка от купчината. Името на Джейсън се появяваше непрекъснато през цялото лято между трети и четвърти клас, до зимата на четвърти и есента на пети, както и през лятото между пети и шести клас. Беше идвал тук и през уикенда след първия ден от училището в шести клас. Няколко дни след това беше обявено началото на „Капсулата на времето“. Тя прелисти още няколко страници до следващия уикенд, когато тя и старите й приятелки се бяха промъкнали в двора на Али, за да й откраднат знамето. Името на Джейсън липсваше.

Прескочи на следващия уикенд — приблизително по това време Али беше дошла при тях на благотворителния бал на „Роузууд дей“ и ги беше избрала за новите си най-добри приятелки. Името на Джейсън го нямаше. Тя продължи да разлиства дневника. Повече не го видя. За последен път името му се беше появило през уикенда след първия ден в училище.

Емили отпусна тетрадката в скута си, чувствайки леко замайване. Какво, за Бога, търсеше името на Джейсън Дилорентис в дневника в този тъмен, влажен малък кабинет? Тя си спомни как Али се беше пошегувала с него преди години — трябва да го затворят в лудница, там му е мястото. Нима го беше казала напълно сериозно? Нима Джейсън е бил лекуван тук? Може би това беше имала предвид Али, когато беше казала на Джена, че има „подобни проблеми“ — сигурно й беше разказала за положението на Джейсън, което е било толкова сериозно, че се наложило да влезе за лечение. Може би точно за това спореха Джейсън и Джена предишната вечер — той искаше да се увери, че Джена няма да каже на никого.

Тя си спомни как лицето му се беше изкривило и почервеняло, когато реши, че е блъснала колата му. Беше се приближил до нея, изпълнен с ярост. На какво всъщност беше способен Джейсън? Какво криеше той?

В коридора се разнесоха стъпки. Емили замръзна. Чу нечие дишане. На вратата се появи сянка. Емили се разтрепери.

— Е-ехо? — изграчи тя.

В стаята влезе Айзък. Беше облечен в бял келнерски костюм и черни обувки — Емили предположи, че баща му го е накарал да работи тази вечер, след като е разбрал, че няма да ходи на среща. Тя отстъпи назад с разтупкано сърце.

— Стори ми се, че те видях да се качваш тук — каза той.

Емили отново погледна към дневника — беше й трудно да превключи от Джейсън към Айзък. Наведе глава, неспособна да срещне погледа му. В съзнанието й се извъртя целият разговор, който бяха провели предишната вечер.

— Мисля, че не е разрешено да идваш тук — каза Айзък. — Татко каза, че този коридор е само за служители.

— Тъкмо си тръгвах — промърмори Емили и погледна към вратата.

— Почакай. — Айзък се облегна на прашния кожен диван. Минаха няколко секунди. Той въздъхна. — Снимката, за която ми разказа, онази, на която ти е била изрязана главата? Снощи я намерих. В чекмеджето в кухнята. И… попитах майка ми за нея. Тя полудя.

Емили зяпна изненадано; не можеше да повярва на ушите си. Айзък се отмести от дивана и коленичи до Емили.

— Толкова съжалявам — прошепна той. — Какъв съм глупак — сигурно съм те загубил завинаги. Ще можеш ли да ми простиш?

Емили се ухапа по вътрешната страна на бузата. Знаеше, че точно в този миг трябва да усети радост — или поне доволство, — но вместо това се почувства още по-зле. Щеше да е толкова лесно да каже на Айзък, че всичко е наред. Но я болеше от думите и действията му предишния ден. Той дори за миг не се опита да й повярва. Веднага си беше направил извода, че тя го лъже.

Емили се отдръпна от него, протегна ръка и взе дневника. Корицата му беше покрита с прах и мухъл.

— Някой ден може и да ти простя — каза тя, — но няма да е днес.

— К-какво? — извика Айзък.

Емили пъхна тетрадката под мишница, преглъщайки сълзите си. Въпреки че не искаше да наранява Айзък, тя знаеше, че постъпва правилно.