— Съжалявам — отвърна портиерът със сух глас и отново се захвана с работата си. — Не мога да ви пусна без изричното разрешение на наемателя.

Спенсър се намръщи.

— Но… тя ми е майка. Казва се Оливия Колдуел.

Портиерът поклати глава.

— Тук не живее човек с такова име.

Спенсър се опита да потисне внезапния спазъм в стомаха си.

— Може да не се е регистрирала с моминското си име. Проверете за Оливия Фрик. Съпругът й се казва Морган Фрик.

Портиерът я изгледа смразяващо.

— Тук не живее никой с името Оливия. Познавам всички обитатели на сградата.

Спенсър отстъпи назад и погледна към дългата редица блестящи пощенски кутии на стената. Тук сигурно имаше поне двеста апартамента. Как би могъл този човек да познава всички?

— Нанесла се е наскоро — продължи да настоява Спенсър. — Бихте ли проверили?

Портиерът въздъхна и отвори една черна тетрадка, подвързана със спирала.

— Това е списък на обитателите на сградата — обясни той. — Как казахте, че е второто й име?

— Колдуел. Или Фрик.

Портиерът провери на буквата К, след това на Ф.

— Не. Няма нито едно от тях. Вижте сама.

Той побутна тетрадката към нея. Спенсър се наведе и погледна. Имаше Калдекът и Кейлъб, но не и Колдуел. Имаше Франк и Фрил, но не и Фрик. Изведнъж я заля гореща вълна, последвана от студени тръпки.

— Не може да бъде.

Портиерът изсумтя и върна тетрадката на рафта. Черният телефон на бюрото тихо иззвъня.

— Извинете ме. — Той вдигна слушалката и заговори с тих, учтив глас.

Спенсър се обърна на другата страна и притисна длан към челото си. През въртящите се врати влетяха две жени с пазарски торбички от „Барнис“. Двете шумно се смееха. След тях влезе някакъв мъж, който водеше на повод рунтав бернски зененхунд, и застана до тях пред асансьорите. Спенсър умираше от желание да се шмугне вътре с тях, да се изкачи до най-горния етаж и… и какво? Да проникне в апартамента на Оливия, за да докаже, че тя наистина живее там?

В главата й прозвуча гласът на Андрю. Не мислиш ли, че малко избързваш? Не искам да те нарани.

Не. Домовата книга просто не беше подновявана — Оливия и Морган се бяха нанесли съвсем наскоро. А Оливия не вдигаше телефона си просто защото беше извън страната. А Майкъл Хътчинс просто беше сменил номера си. Апартаментът на Спенсър съществуваше. Следващата седмица тя щеше да се нанесе на Пери стрийт, най-доброто място във Вилидж, и щеше да заживее щастливо на няколко пресечки от истинската си биологична майка. Това не беше твърде хубаво, за да е истина.

Нали?

Спенсър усети, че се задушава. Или ще зарежеш новооткритото си мамче, за да разбереш какво наистина се е случило… или ще си платиш, беше написал А. Като се изключи споменаването с половин уста пред останалите, че е получила второ съобщение от А., Спенсър не беше направила нищо, за да открие истинския убиец на Али. Ами ако това беше цената, която трябваше да плати? А. знаеше, че тя търси биологичната си майка. Може би ръководеше група хора. Жена на име Оливия. Мъж, който се представя за агент по недвижими имоти, който измисля апартамент на Пери стрийт двеста двайсет и три, без да провери на картата дали такъв съществува. А. знаеше много добре, че Спенсър копнее за семейство, което да я обича, до такава степен, че да е готова да рискува всичко, дори университетското си образование.

Тя се обърна с гръб към портиера и извади сайдкика си от чантата. Натисна няколко бутона и влезе в сметката, която беше открила в компютъра на баща си. Чувстваше, че се задушава.

— Моля те — прошепна тя, — дано не е вярно.

На екрана се появи съобщение. На него бяха изписани името на Спенсър, адресът и номерът на сметката. Балансът беше изписан в червено на края на страницата. Когато го видя, стомахът й се сви. Присви очи, за да види по-добре числата. Там нямаше много нули… а само една.

Сметката беше опразнена до последното пени.

25.

Победителят е…

В събота вечерта Хана седеше пред тоалетката си и полагаше последните пластове грим върху лицето си. Черната, обшита с дантела, тясна рокля на „Рейчъл Рой“, която си беше купила за партито в „Радли“, й стоеше перфектно — прилепнала, но не плътно, към талията и ханша й. През седмицата беше твърде заета да се състезава за Майк Монтгомъри, за да се сеща за разни вкусни изкушения. Защо не можеше диетата „Майк“ да се предлага в шишенца?

На вратата се почука и Хана подскочи. На прага на спалнята застана баща й, облечен с черен пуловер с остро деколте и дънки.

— Отиваш ли някъде? — попита той.

Хана преглътна тежко, загледана в гримираното си отражение в огледалото. Баща й едва ли щеше да повярва, ако му кажеше, че ще си стои вкъщи.

— Правят парти по случай откриването на един нов хотел извън града — призна тя.

— Затова ли и вратата на Кейт е заключена? Двете заедно ли отивате?

Хана остави козметичната си четчица на масата, едва сдържайки усмивката си. Нямаше да отидат заедно, защото Хана беше спечелила Майк за себе си. Ха.

— Не съвсем — отвърна вместо това тя, преглъщайки чувствата си.

Господин Мерин седна на ръба на леглото й. Дот се опита да се настани в скута му, но той го пропъди.

— Хана…

Хана го погледна умолително. Нима смяташе точно сега да й припомни за наказанието й?

— Имам среща. Ще бъде много кофти, ако тя дойде с нас. Научих си урока, кълна се.

Господин Мерин изпука пръсти, навик, който Хана ужасно много мразеше.

— Кое е момчето?

— Просто… — Тя въздъхна. — Всъщност е малкият брат на Ариа.

— Ариа Монтгомъри? — Господин Мерин присви замислено очи. Хана си спомняше за един-единствен път, когато баща й беше видял Майк — когато заведе Хана, Ариа и останалите момичета на музикалния фестивал в „Пенс лендинг“. Ариа трябваше да вземе Майк със себе си, защото господин и госпожа Монтгомъри бяха извън града. Докато гледаха изпълненията на групите, Майк изчезна. Те трескаво започнаха да го търсят и накрая го откриха до щанда със снаксове. Занасяше се с едно от момичетата, които приготвяха понички.

— Кейт има ли кавалер? — попита господин Мерин.

Хана сви рамене. По-рано през деня беше накарала Майк да откаже срещата си с Кейт, като й каже, че е обещал на момчетата от отбора по лакрос да отиде заедно с тях. Ако й беше казал, че отива с Хана, Кейт веднага щеше да докладва на татенцето и да съсипе всичко.

Баща й въздъхна и се изправи.

— Добре. Можеш да отидеш сама.

— Благодаря ти — въздъхна Хана с облекчение.

Той я потупа по гърба.

— Просто искам Кейт да се чувства добре тук. Много й е трудно в „Роузууд дей“. Доколкото си спомням, и на теб не ти беше лесно в началото.

Хана усети как се изчервява. В пети и шести клас, когато двамата с баща й бяха много близки, тя често му се оплакваше от училището. „Чувствам се като едно голямо нищо“, беше си признала тя. Баща й винаги я успокояваше, че нещата ще се променят. Хана така и не му повярва, но накрая той се оказа прав. Сприятеляването й с Али промени нещата завинаги.

Тя го погледна подозрително.

— Кейт изглежда много щастлива в „Роузууд дей“. С Наоми и Райли са много добри приятелки.

Господин Мерин се изправи.

— Ако поговориш с нея, ще разбереш истината. Онова, което тя иска най-много, е да станете приятелки, Хана. Но ти като че ли правиш всичко възможно това да не стане.

След това излезе от стаята и тихо се отдалечи по коридора. Хана остана седнала, едновременно озадачена и ядосана. Все едно Кейт наистина искаше да са приятелки! Очевидно го беше казала на бащата на Хана само за да го привлече още повече на своя страна.

Хана удари с юмрук по матрака. Хората не се избиваха да й стават най-добри приятелки. Всъщност, като се замислеше, се сещаше само за две: Али, която беше избрала Хана измежду много други шестокласнички, и Мона, която в осми клас седна до Хана по време на прослушването за мажоретки и подхвана разговор с нея, след което я покани на гости у тях. Тогава Хана си мислеше, че двете момичета са я избрали по определени причини — Мона, защото Хана беше приятелка с Али и по тази причина се ползваше с определен статут, а Али, защото беше забелязала някакъв потенциал у Хана, останал скрит за останалите. Сега Хана знаеше, че нещата бяха съвсем различни. Може би Али също бе имала някакви зловещи мотиви — може би беше забелязала колко е несигурна Хана и колко лесно може да бъде манипулирана.

Дълбоко в себе си част от Хана искаше да вярва, че баща й казва истината — че въпреки всичко Кейт наистина иска Хана да й стане приятелка. Но след всичко преживяно й беше много трудно да повярва в искреността на бъдещата си доведена сестра.

Излизайки от стаята си, тя чу в банята да тече вода. Кейт пееше с цяло гърло най-новия хит от „Американски идол“, източвайки всичката топла вода. Хана се спря до вратата, усещайки леко безпокойство. Когато навън избръмча някакъв джип, тя се обърна и слезе по стълбите.