Sara Shepard - Убиец

Спенсър се облегна на плюшената седалка във високоскоростния влак за Ню Йорк, наблюдавайки кондуктора, който се придвижваше из вагона и проверяваше билетите. Въпреки че беше още събота и въпреки че Майкъл Хътчинс, агентът по недвижимите имоти, й беше казал, че собственикът ще използва уикенда, за да почисти и приготви чисто новия апартамент на Пери стрийт, Спенсър просто не можеше да чака до понеделник следобед, за да го види. Може би нямаше да успее да се нанесе още днес, но това нямаше никакво значение — стигаше й просто да поседи на стълбището, да разгледа магазините в квартала и да изпие едно капучино в местния „Старбъкс“. Искаше да обиколи мебелните магазини в Челси и на Пето авеню и да си запази някои неща. Нямаше търпение да седне в някое кафене и да прочете вестник „Нюйоркчанин“, какъвто скоро самата тя щеше да стане.

Може би точно това беше почувствал Иън, щом избяга от Роузууд, освободен от всички проблеми, нетърпелив да започне отначало. Къде ли беше той сега? В Роузууд? Или беше поумнял и се беше измъкнал от града? Отново се сети за човека, който беше видяла предишната нощ в гората до хамбара. Определено приличаше на Мелиса… но нали тя беше във Филаделфия? Може би Иън беше оставил нещо след шоуто с трупа си, нещо, което беше помолил Мелиса да донесе. Означаваше ли това, че Мелиса има представа къде се намира той и какво прави? Може би знаеше и кой е А. Ако сестра й се обадеше, Спенсър щеше да я попита дали знае нещо за снимките, които Емили беше получила. Какво общо имаше снимката на Али, Наоми и Джена със снимката на Уайлдън в църквата? И защо Ариа и Хана не получаваха никакви съобщения от А., а само Спенсър и Емили? Защо се беше захванал само с тях? Дали се намираха в по-голяма опасност от останалите? Ако Спенсър се преместеше в Ню Йорк, щеше ли най-после да се освободи от кошмара на А.? Надяваше се да е така.

Влакът влезе в тунел и пътниците започнаха да стават от местата си. „Следваща спирка «Пен»“, разнесе се гласът на кондуктора от високоговорителя. Спенсър грабна брезентовата си раничка и се нареди на опашката. Когато се озова в голямата зала на гарата, тя се огледа. Навсякъде се виждаха табелки, указващи пътя към метрото, такситата и изходите. Тя хвана чантата си по-здраво и последва тълпата към издигащия се елеватор, който водеше към улицата. На широкия булевард се тълпяха таксита. В очите й блестяха фарове. Високи сиви сгради се издигаха към небето.

Спенсър махна на едно такси.

— Пери стрийт номер двеста двайсет и три — каза тя на шофьора, щом седна вътре. Той кимна, вля се в трафика и пусна някаква спортна станция по радиото. Спенсър се въртеше нетърпеливо отзад, искаше да му каже, че вече живее тук, че отива в съвсем новия си апартамент, който се намира на две крачки от дома на майка й.

Таксито се движеше бавно по Седмо авеню, след което зави и навлезе в наподобяващите лабиринт улички на Уест вилидж. Когато стигна до улица „Пери“, Спенсър се изпъна рязко. Каква красива улица. От двете й страни се издигаха стари, добре поддържани тухлени сгради. По тротоара мина момиче на възрастта на Спенсър, облечено с великолепно бяло вълнено палто и голяма кожена шапка, което водеше малък лабрадудъл на каишка. Таксито мина бавно покрай магазин за китайски деликатеси, магазин за музикални инструменти и старомодно училище с малка спортна площадка до лакираната желязна ограда. Спенсър погледна разпечатките на снимките, които Майкъл Хътчинс й беше изпратил. Бъдещият й дом можеше да се намира зад ъгъла. Тя огледа очаквателно улицата.

— Госпожице? — Шофьорът се обърна назад и я погледна. Спенсър подскочи. — Пери стрийт номер двеста двайсет и три ли казахте?

— Да, точно така. — Спенсър беше запомнил адреса наизуст.

Шофьорът погледна през прозореца. Той носеше очила с дебели стъкла и беше пъхнал молив зад ухото си.

— На Пери стрийт няма номер двеста двайсет и три. Сигурно е на „Хъдсън“.

Така беше, намираха се в най-западния край на Манхатън. Покрай магистралата Уест Сайд се простираше крайбрежна алея, пълна с пешеходци и велосипедисти. Отвъд нея се намираше река Хъдсън. А от другата й страна беше Ню Джърси.

— О! — намръщи се Спенсър. Тя порови в бележките си. Майкъл не беше вписал адреса в своя имейл, а и не можеше да намери листчето, на което беше надраскала информацията. — Ами сигурно съм объркала адреса. Оставете ме тук.

Тя подаде две банкноти на шофьора и слезе от колата. Таксито сви надясно след светофара, а Спенсър се огледа озадачена. Тръгна на изток, прекоси „Уошингтън“, след това „Грийнуич“. Майкъл й беше казал, че апартаментът е на гърба на бутик на Марк Джейкъбс, който се намираше на ъгъла на „Пери“ и „Блийкър“. Номерата на къщите започваха от деветдесет и две. Пери стрийт, осемдесет и четири. Възможно ли е това да беше адресът на апартамента?

Тя продължи да крачи по улица „Пери“, но номерата на сградите продължаваха да вървят надолу. Тя внимателно проверяваше всяка сграда, сравнявайки я със снимките, но нито една не отговаряше по вид. Най-накрая стигна до пресечката на Пери стрийт и Грийнуич авеню, голямо Т-образно кръстовище. „Пери“ не продължаваше нататък — там имаше ресторант „Фидълстикс пъб & грил“.

Пулсът й се ускори. Сякаш беше попаднала в кошмара, който сънуваше от втори клас — същия, в който учителят неочаквано обявяваше, че ще даде контролно, и докато останалите ученици започнаха бързо да попълват верните отговори, Спенсър дори не можеше да разбере въпросите.

Опитвайки се да запази спокойствие, Спенсър извади телефона си и набра номера на Майкъл. За всичко си имаше обяснение.

В слушалката се чу запис на гласа на оператора: „Номерът, на който се обаждате, вече не съществува“. Спенсър порови в чантата си и намери визитката на Майкъл. Тя отново набра номера му, повтаряйки всяка цифра наум, за да бъде сигурна, че не пропуска нещо. Отново се чу същият запис. Спенсър се втренчи в телефона си и усети пулсираща болка в слепоочията.

„Може би е сменил телефона си“ — помисли си тя.

След това набра номера на Оливия. Но той просто звънеше и звънеше. Спенсър натисна бутона за прекъсване. Това също не означаваше нищо — може би просто Оливия нямаше роуминг там, където се намираше в момента.

Край нея мина една жена, която буташе количка с бебе, опитвайки се да балансира няколко торби с продукти. Когато Спенсър погледна надолу по улицата, тя видя сградата, в която се намираше новият апартамент на Оливия. Тръгна с бърза стъпка към него, изпълнена с надежда. Може би Оливия имаше новия номер на Майкъл. Може би портиерът щеше да позволи на Спенсър да се качи и да надникне в новия й дом.

През въртящата се врата на сградата излезе жена, облечена с яркосиньо вълнено палто. Други двама, носещи спортни сакове, влязоха вътре. Спенсър се шмугна след тях и влезе в мраморното фоайе. В дъното му имаше три асансьора. Над вратата на всеки един имаше старомоден циферблат, който отброяваше на кой етаж се намира кабинката. Във фоайето миришеше на свежи цветя и от скритите тонколони се носеше класическа музика.

Портиерът, който стоеше зад гишето, беше облечен с изискан сив костюм и носеше очила без рамки. Той се усмихна отегчено на приближаващата се Спенсър.

— Ъ-ъ-ъ, здравейте — каза тя с надеждата, че гласът й не звучи твърде младежки и наивно. — Търся една жена, която наскоро се е нанесла тук. Казва се Оливия. В момента е в Париж, но се питам дали не мога да надникна за миг в апартамента й.