— Аха. Момичетата.

— Момичетата ли?

Джейсън кимна.

— Дразнеше ме с момичетата. Понякога се чувствах… неловко. И тя ме подиграваше за това.

— Тя наистина познаваше добре всичките ни слабости — каза Ариа. Погледна отново нагоре, изпълнена с чувство за вина. — Чувствам се много странно да разговарям с теб за нея.

Внезапно Джейсън се оттласна от стената и се залюля свободно на ремъка.

— Слез малко на земята — каза той. — Просто се плъзни по ремъка.

Ариа се плъзна надолу както й показа той и тромаво се приземи на тепиха. Джейсън я погледна сериозно и Ариа се зачуди дали пък не е сбъркала, като е повдигнала въпроса за Али. Но след това той каза:

— Може би е добре, че разговаряме за нея. Точно сега Алисън е онзи огромен слон в стаята, за който никой не иска да говори с мен. Когато съм си вкъщи, родителите ми не обелват дума за нея. Когато съм с приятели, те не казват нищо. Знам, че хората я обсъждат, но когато са около мен, изведнъж млъкват. Знам, че сестра ми не беше светица. Знам, че някои хора не я харесваха. Някои повече от… — Той промърмори нещо и се отдръпна назад, свивайки устни.

— Какво беше това? — попита Ариа, навеждайки се напред.

Джейсън махна с ръка, омаловажавайки думите си.

— Бих искал да говориш с мен за Али.

Ариа се усмихна успокоена. Разговорите с Джейсън щяха да й представят нова гледна точка към истинската същност на сестра му. Тя се зачуди дали да не му признае какви неща е разказвала Али за него на Джена Кавана — или какво Джена е казала за него на Ариа. Или как Иън се е появил в месинджъра и е казал, че някой го принуждава да бяга. Или как новият А. е помогнал на Иън да избяга.

Изведнъж й хрумна нещо. Това беше причината А. да се опитва да й втълпи идеята, че Джейсън крие нещо — той искаше да уплаши Ариа. Ако тя започнеше да излиза с Джейсън, щеше не само да му разкаже за съобщенията от А., а и за участието му в зловещия план на Иън. Ченгетата може и да не вярваха в съществуването на А., но не беше изключено Джейсън да повярва. Тук ставаше въпрос за убийството на сестра му.

Ариа размърда пръстите на краката си, вбесена от мисълта, че някой отново се опитва да я манипулира. Иън най-вероятно беше виновен и сега се опитваше да сътвори някаква сложна игра. Тя погледна към Джейсън, готова да му признае всичко.

— Ще се катерите ли? — прекъсна ги едно момче от долните класове и Ариа подскочи изненадана. То махна с ръка към стената, на която тя се беше подпряла. Ариа поклати глава и се отмести. Край тях минаха три момичета, които подозрително изгледаха Джейсън и Ариа, сякаш ги бяха разпознали от новините. Дори музиката като че ли звучеше по-тихо, сякаш някой беше усетил, че се води важен разговор.

Ариа стисна устни. Мястото не й се струваше особено подходящо за разговори, свързани с Али и Иън. Може би щеше да го разкаже на Джейсън в колата, докато пътуваха към къщи и бяха сами.

Тогава се сети за поканата, пъхната във външния джоб на чантата й, която беше оставила заедно с палтата им до стената. Все още овързана с ремъците, Ариа се приближи с олюляване до чантата и измъкна картончето.

— Имаш ли някакви планове за утре? — попита тя.

— Нямам. Защо?

— Една от картините на мама ще бъде изложена във фоайето на някакъв хотел. — Тя му подаде поканата. — Утре правят парти по случай официалното откриване. Мама ще бъде там с новия си приятел, а аз въобще не го харесвам. Предпочитам мислите ми да бъдат заети с теб, вместо с него. — Тя го погледна кокетно.

Той й се усмихна в отговор.

— От доста време не съм ходил на партита. — Той приближи поканата до очите си и се зачете. Лицето му се смръщи. Адамовата му ябълка започна да прескача.

— Какво има? — попита Ариа.

— Това шега ли е? — попита Джейсън с прегракнал глас.

Ариа примигна.

— К-какво имаш предвид?

— Защото въобще не е смешна — рече той с широко отворени очи. Не изглеждаше ядосан, по-скоро… уплашен.

— Какво става тук? — извика Ариа. — Нищо не разбирам.

Джейсън се вгледа в нея. Лицето му се промени, дори придоби донякъде отвратено изражение, сякаш Ариа беше покрита от глава до пети с пиявици. След това, за неин ужас, той се освободи от ремъците си, хвърли ги на пода и хукна към мястото, където лежаха нещата им и облече палтото си.

— Т-трябва да вървя.

— Какво? — Ариа се опита да го хване за ръката, но все още беше овързана с ремъците и не можеше да разгадае как да ги свали. Джейсън дори не я погледна. Пъхнал ръце в джобовете си, той профуча покрай гишето, като едва не се блъсна в група тийнейджъри, които тъкмо влизаха.

Няколко минути по-късно Ариа най-после успя да се освободи от ремъците. Тя облече палтото си и изтича навън. Група момчета излизаха от един рейндж роувър. Една майка държеше малкото си момиченце за ръка и му помагаше да влезе вътре. Ариа се огледа наляво и надясно.

— Джейсън! — извика тя. Беше студено, от устата й излизаше пара. Един джип зави рязко по улицата. Джейсън беше изчезнал.

Ариа стоеше под лампата пред залата и се взираше в поканата за откриването на „Радли“. На нея имаше адрес и име. Някакъв мъж на име Джордж Фриц беше архитектът, преработил сградата в хотел. Имаше списък с представяните художници, сред които се виждаше името на Ила. Какво в тази покана беше изплашило Джейсън толкова много? Какво искаше да каже с въпроса си дали това е някаква шега? Не искаше ли да се запознае с майка й? Или не искаше да се появява на обществени места с Ариа?

— Джейсън! — извика отново тя, този път по-слабо. В този миг чу слаб смях. Огледа се, озадачена и изплашена. Не видя никого, но смехът продължи да се лее, сякаш някой злобно й се присмиваше.

21.

Цялата истина

Същия петък вечерта Емили паркира колата си на алеята пред къщата на Айзък и нервно го проследи с поглед как излиза от тях и тича към колата й.

— Здрасти! — извика той и погледна към небето. — Май ще вали сняг. Сигурна ли си, че искаш да се разходим?

Емили кимна припряно. Айзък й беше изпратил есемес след училище, питайки я дали ще мине през тях вечерта. В първия момент Емили реши, че това е шега. Но когато получи втори есемес, в който я питаше защо не отговаря, тя се зачуди дали госпожа Колбърт му беше разказала за срещата им в „Епълбис“ предишната вечер — или че знае, че е спал с нея. Може би Айзък все още живееше с впечатлението, че всичко е наред.

Но Емили по никакъв начин нямаше да стъпи отново в къщата на семейство Колбърт, дори и родителите му да бяха цялата вечер на партито по случай откриването на хотел „Радли“. Емили не беше от типа момичета, които не се подчиняват на заповедите на възрастните, дори и те да бяха жестоки, злобни и неприемливи. Само че какво да прави в такъв случай? Никога повече да не посещава Айзък у тях? Всеки път, когато той я покани у дома си, да измисля разни шантави оправдания?

Предишната вечер, когато Емили и Карълайн си легнаха, сестра й отново я попита защо е избягала с плач от „Епълбис“. Емили изведнъж рухна и й призна какво й е казала госпожа Колбърт. Карълайн седна в леглото и зяпна ужасено.

— Защо ти е казала, че си опозорила дома й? — попита тя. — Заради онова с Мая?

Емили поклати глава.

— Едва ли. — Толкова я беше срам. Ако техните ги бяха хванали да го правят в нейната стая, сигурно щяха да му извадят ограничителна заповед. — Може би съм си го заслужила — промърмори тя.

Двете замълчаха, заслушани в шумоленето на разлюляната от вятъра царевица в двора.

— Не знам какво бих правила, ако майката на Тофър ме мрази — каза Карълайн в мрака. — Не съм сигурна, че ще можем да останем заедно.

— Знам — отвърна Емили с пресъхнало гърло.

— Трябва да говориш с Айзък за това — посъветва я Карълайн. — Трябва бъдеш откровена с него…

— Емили?

Тя примигна. Айзък си беше сложил колана, готов за тръгване. Цялото й тяло пулсираше. Айзък беше прибрал косата си назад и беше увил тъмнозелен шал около врата си. Когато се усмихна, белите му зъби блеснаха. Той се наведе напред, за да я целуне, но тя се вцепени, сякаш очакваше да завият сирени, госпожа Колбърт да изскочи иззад храста и да се развика.

Тя наведе глава, преструвайки се, че търси ключовете на колата. Айзък се отдръпна назад. Дори в мрака Емили забеляза малката ямичка, която се образуваше в ъгъла на дясното му око всеки път, когато се тревожеше.

— Добре ли си? — попита той.

Емили се обърна напред.

— Да. — Тя запали двигателя и изкара волвото от алеята.

— Очакваш ли с нетърпение утрешното парти в „Радли“? — попита Айзък. — Този път наех смокинг. По-добре от стария костюм на татко, нали? — Той се захили.

Емили изненадано прехапа устни. Нима той още смяташе, че двамата ще идат заедно на партито?

— Разбира се — отвърна тя.

— Татко се е притеснил ужасно заради кетъринга и не спира да ми натяква как отново съм отказал да му помогна, защото имам среща. — Айзък се ухили и я бодна с пръст в ребрата.