Оливия й беше казала да не избързва, но изнасянето от Роузууд й се струваше най-разумното нещо — и най-безопасното.

— Там ли сте още? — разнесе се гласът на Майкъл. Спенсър подскочи. — Има един нов апартамент на Пери стрийт, номер двеста двайсет и две. Все още не е пуснат на пазара — собственикът го чисти и боядисва — но най-вероятно в понеделник ще го обявим в нашия уебсайт. Едностаен апартамент в приземния етаж. В момента разглеждам снимките и мястото изглежда страхотно. Високи тавани, дървени подове, гипсови отливки, кухня с трапезария, задна тераса, великолепна вана. Близо е до метрото и е на една пресечка от „Марк Джейкъбс“. По гласа ви съдя, че сигурно сте почитателка.

— Много сте прав — усмихна се Спенсър.

— Имате ли компютър наблизо? — попита Майкъл. — Веднага мога да ви изпратя няколко снимки.

— Разбира се — отвърна Спенсър и му даде имейл адреса си. Скочи от дивана и се приближи до компютъра на Мелиса, който лежеше затворен на бюрото. Само след секунди в пощата й се появи ново писмо. Прикачените снимки бяха на висока тухлена сграда със сиви стълби. Апартаментът имаше покрити с дъбов паркет подове, двукрили прозорци, тухлени плотове, покрити с мраморни плочи и дори малка пералня със сушилня.

— Изглежда страхотно — ахна Спенсър. — В момента се намирам във Филаделфия, но мога ли да дойда в понеделник, за да го видя?

Тя чу звука на клаксон от другата страна.

— Това може да се уреди, разбира се — каза той с ясно доловимо разочарование в гласа. — Но трябва да ви предупредя, че подобни апартаменти не се появяват често, а пазарът в Ню Йорк е направо безумен. Намира се на едно от най-добрите места в Гринуич вилидж и хората направо ще се нахвърлят върху него. Напълно е възможно в понеделник сутринта, щом го пуснем на сайта, някой да дотича с изплезен език. Докато стигнете до тук, апартаментът вече ще бъде даден. Но не искам да ви притискам. В този район има и други местенца, които мога да ви предложа…

Спенсър усети напрежение в раменете си, адреналинът нахлу във вените й. Внезапно се почувства така, сякаш гони топката на игрището или се бори за одобрението на учителя в час. Този апартамент беше за нея, не за някой друг. Представи си как ще изглежда обзавеждането й в спалнята. Представи си как рано сутрин отива в „Старбъкс“, облечена с пончото си на Шанел. Може да си вземе куче и да наеме един от онези кучегледачи, които разхождат по петнайсет кучета наведнъж. Сутринта беше разгледала частните училища в Ню Йорк, за да не се налага да се дипломира по-рано.

Когато погледна към празния лист хартия до лаптопа, тя осъзна, че е написала десетки пъти „Пери стрийт“ с красив, калиграфски почерк. Не искаше друг апартамент.

— Моля ви, не го обявявайте — избъбри Спенсър. — Искам го. Дори не се налага да го виждам. Мога ли да ви дам парите още сега? Става ли така?

Майкъл помълча известно време.

— Може да се уреди. — Гласът му прозвуча изненадано. — Повярвайте ми, няма да останете разочарована. Апартаментът е чудесен. — Той натрака нещо на клавиатурата си. — Така. Ще ни трябват малко пари в брой предварително, примерно наема за първия месец, застраховка и брокерската такса. Ще се свържем с майка ви по телефона. Тя ще бъде вашият гарант за наема и ще потвърди депозита, нали?

Спенсър забарабани с пръсти по лаптопа. Оливия беше дала ясно да се разбере, че съпругът й Морган не се доверява на хора, които не познава. Ако ги помоли за пари, рискуваше да изгуби доверието му. Тя погледна към екрана. В десния ъгъл се виждаше папка._ Спенсър, колеж_.

Тя я отвори, след това отвори и текстовия файл. Вътре беше цялата информация, от която се нуждаеше. Сметката беше на нейно име. Оливия беше казала, че щом Морган я види, веднага ще я хареса. Сигурно щеше да й възстанови парите десетократно.

— Няма нужда да ангажираме майка ми — рече Спенсър. — Имам собствена сметка, която бих искала да използвам.

— Добре — отвърна с готовност Майкъл. Сигурно непрекъснато си имаше работа с богаташки деца, които притежаваха свои собствени сметки. С треперещ глас Спенсър прочете на Майкъл цифрите от екрана. Той ги повтори и после заяви, че трябва само да се обади на собственика и всичко ще бъде уредено. Разбраха се да се срещнат пред сградата в четири следобед в понеделник, за да може Спенсър да подпише договора за наем и да вземе ключовете. След това апартаментът щеше да е неин.

— Страхотно — каза тя. След това затвори телефона и впери безизразен поглед в стената.

Беше го направила. Наистина го беше направила. Само след няколко дни вече нямаше да живее тук. Щеше да стане нюйоркчанка, да напусне Роузууд завинаги. Оливия щеше да се прибере от Париж и Спенсър щеше да привикне към живота в града. Представи си как от време на време вечерят заедно в апартамента им или ходят заедно в „Готам бар и грип“ и „Льо Бернардин“. Представи си новите си приятели — хора, обожаващи изложбите и благотворителните събирания, които въобще не се интересуваха от това, че е била преследвана от някакви си смотаняци, които са се наричали А. Когато се сети за момчетата, с които щеше да излиза, тя усети лек прилив на тъга — никой от тях нямаше да е Андрю. Но след това си спомни как се беше отнесъл с нея днес и поклати глава. На този етап нямаше време да мисли за него. Животът й щеше да се промени.

Усети главата си толкова лека и изпразнена от съдържание, сякаш беше пияна. Крайниците й се разтрепериха ликуващо. Струваше й се, че халюцинира — когато погледна през задния прозорец, зърна ярки блещукащи лъчи между клоните на дърветата, като фойерверки, пуснати специално заради нея.

Я чакай малко!

Спенсър се изправи. Лъчите идваха от фенерче, което блуждаеше в гората. Една фигура се наведе и започна да рови из пръстта. След известно време човекът се спря, отстъпи заднишком няколко крачки и опита на друго място.

Стомахът й се сви. Не можеше да бъде ченге — те се бяха изнесли от гората още преди няколко дни. Тя повдигна прозореца, опитвайки се да разбере дали непознатият издава някакви шумове. За неин ужас прозорецът силно изскърца. Тя примижа и се отдръпна встрани.

Фигурата застина, след което се обърна към хамбара. Лъчите на фенерчето заподскачаха истерично наляво и надясно, а след това, за миг, осветиха лицето на човека. Спенсър зърна две сини очи. Ръбовете на качулката на един черен суичър. Няколко кичура от позната руса коса.

Спенсър сбърчи невярващо нос. Това не беше ли… Мелиса?

Фигурата рязко потрепери, сякаш Спенсър беше произнесла думите на глас. Преди да успее да разбере дали наистина е видяла сестра си, фенерчето в гората угасна. Изпукаха няколко съчки. Като че ли човекът се отдалечаваше. Стъпките се чуваха все по-слабо и по-слабо, докато Спенсър вече не можеше да ги различава от шума на дърветата.

След като се увери, че човекът си е тръгнал, тя изтича навън и коленичи в пръстта. Наистина беше мека и разровена. Спенсър порови в нея, но намери само камъни и съчки. Пръстта беше все още топла от ръцете на човека, който доскоро стоеше тук. Когато вдигна поглед, тя дочу от гората да се разнася тих звук. По кожата й пробягаха тръпки. Стори й се че чу… кискане.

Но щом вдигна глава, звукът изчезна и единственото, което й остана, беше да се чуди дали това не е бил вятърът.

20.

Ариа в безтегловност

Същият следобед Ариа се срещна с Джейсън пред „Скали и въжета“, зала за скално катерене на няколко мили от Роузууд.

— След теб — каза Джейсън и отвори входната врата.

— Благодаря — отвърна Ариа. Леко повдигна нагоре широките си панталони за йога, надявайки се Джейсън да не забележи колко са увиснали отзад. От своя страна той изглеждаше спокойно й секси със сивата си тениска с дълги ръкави и клин „Найк“, сякаш цял живот се е занимавал със скално катерене. А може би беше така.

Щом влязоха вътре, ги заслепи ярката светлина от флуоресцентните лампи. От тонколоните дънеше агресивна рок китара, а миришещата на гума зала беше пълна с пъстроцветни пластмасови скални образувания. Сутринта Джейсън беше изпратил есемес на Ариа, в който я канеше да дойде с него в „Скали и въжета“, признавайки, че не е от типа момчета, които водят момичетата на кино и вечеря. Всъщност Ариа би стояла с него и на опашка пред КАТ, ако това беше представата му за среща.

След като се записаха, те отидоха до голямата стена и се огледаха. Ариа впери поглед в няколко момичета, които висяха от скалата, опасани с въжета. Как успяваха да се изкачат толкова нависоко? На нея й се зави свят дори само от гледането нагоре. Тя потрепери.

— Страх ли те е? — попита Джейсън.

Ариа се засмя нервно.

— Не съм чак такава спортистка.

Джейсън се усмихна и я хвана за ръката.

— Забавно е, гарантирам ти.

Тя се изчерви от удоволствие при докосването му. Все още не можеше да повярва, че това наистина се случва.

Единият от инструкторите, тъмнокос мъж с рошава брада, се приближи към тях, носейки оборудване за катерене, включващо ремъци, шлемове и специални катерачески ръкавици. Той попита кой от двамата би искал да започне пръв. Джейсън посочи Ариа.

— Мадам.

— Какъв си джентълмен — подразни го тя.

— Майка ми ме е възпитала добре — отвърна Джейсън.