Явно всеки има нещо за криене, нали?

— Искаш ли да те откарам до някъде? — попита той на висок глас и Хана се стресна. — Приключих тук.

В интерес на истината пръстите на Хана бяха поизмръзнали.

— Добре — промърмори тя, опитвайки се да остане спокойна. Погледна за последен път олтара на Али и тръгна след Уайлдън към полицейската кола, която беше покрита с пласт сняг и кал. — Това ли е колата ти? — попита Хана. Имаше нещо познато в нея.

Уайлдън кимна.

— Патрулката е на ремонт, затова трябваше да изкарам тази стара трошка. — Той й отвори вратата. Вътре миришеше на гранясали хамбургери от „Макдоналдс“. Уайлдън бързо събра на купчина няколко папки, кутии от обувки, дискове, празни кутии от цигари, неотворени писма и чифт ръкавици и ги хвърли на задната седалка. — Извинявай за бъркотията.

Един стикер, който лежеше на предното табло, привлече вниманието на Хана. На него беше нарисувана риба с няколко инициали и надпис „дневен пропуск“. Стикерът не беше изгубил блясъка си и надписът и рисунката изглеждаха съвсем новички.

— Скоро да си ходил за риба? — попита Хана и посочи лепенката. Навремето, когато бащата на Хана все още й беше приятел, а не бездушен робот, който просто иска да направи принцесата Кейт щастлива, двамата заедно ходеха за риба на езерото Кеука. Купуваха си разрешителни за риболов от местния магазин за риболовни принадлежности, за да могат спокойно да си ловят риба, без да ги глобят.

Уайлдън погледна към стикера и през лицето му мина странно изражение. Той завъртя стикера между пръстите си и бързо го хвърли на задната седалка.

— От години не съм почиствал тази кола — избъбри той. — Не се знае откога стои тук.

Двигателят забръмча и Уайлдън потегли толкова рязко, че Хана залитна назад. Той обърна в задънената уличка, като едва не прегази олтара на Али. После профуча покрай къщите на Спенсър, Джена и Мона.

Хана се вкопчи в малката дръжка над прозореца.

— Не сме на състезание — пошегува се тя с треперещ глас и засилващо се притеснение.

Уайлдън я погледна с ъгъла на окото си, но не каза нищо. Хана забеляза, че не е облечен с полицейското си яке, а носи обикновен сив суичър с качулка и черни дънки. Същият като на онзи човек, който се беше навел над нея в гората в съботната нощ. Но това беше чисто съвпадение, нали?

Тя разтърка врата си с ръка и се прокашля.

— Как върви разследването на Иън?

Уайлдън я погледна, без да повдига крак от педала за газта. С пълна скорост взе завоя към хълма и гумите на колата изсвистяха.

— Имаме много добра следа, която ни подсказва, че Иън е в Калифорния.

Хана отвори уста, но бързо я затвори. Ай пи адресът от съобщението в месинджъра показваше, че Иън е все още в Роузууд.

— Как, ъ-ъ-ъ… разбрахте това? — попита тя.

— Обадиха ни се — изръмжа той.

— Кой?

Той я погледна смразяващо.

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

Пред тях се движеше един сив нисан патфайндър, който бавно се изкачваше по хълма. Уайлдън даде газ и навлезе в платното на насрещното движение, за да го изпревари. Патфайндърът изсвири. В далечината се появиха два замъглени фара, които се приближаваха към тях.

— Какво правиш? — извика Хана нервно. Уайлдън не се върна обратно в своето платно. — Спри! — изпищя тя. Внезапно се озова отново в нощта, когато стоеше на паркинга на „Роузууд дей“, а колата на Мона се беше устремила към нея. Когато осъзна, че джипът няма намерение да завие, тя остана вцепенена на мястото си, ужасена и безпомощна. Чувстваше, че не може да направи нищо, за да попречи на случващото се.

Хана затвори очи, обзета от силен страх. Чу се силно свирене на клаксон и колата на Уайлдън сви вдясно. Хана отвори очи и видя, че са се върнали в тяхното платно.

— Какво ти става? — извика тя. Цялото й тяло трепереше.

Уайлдън отново я погледна с ъгъла на окото си. Изглеждаше така, сякаш… се забавлява!

— Успокой се.

Успокой се? Хана прокара ръка по лицето си и едва се сдържа да не повърне. Инцидентът от миналата година отново и отново се връщаше в съзнанието й. След случилото се тя се опитваше усилено да забрави онази нощ, а ето го сега Уайлдън, който открито се забавляваше със страховете й. Може би не трябваше да отхвърля с лека ръка предупрежденията на А. за него.

Беше готова да го накара да спре, за да слезе, когато осъзна, че завива в алеята пред дома й. Щом стигнаха до къщата, тя бързо разкопча колана си и слезе от колата. Никога не се беше чувствала толкова щастлива, че вижда дома си.

Тя затръшна силно вратата, но Уайлдън като че ли не й обърна внимание. Просто се отдалечи с висока скорост по алеята, без дори да намали при излизането на главния път. Част от натрупания върху предницата на колата сняг беше паднал. Хана видя острия й профил и злобно изглеждащите фарове.

Внезапно я връхлетя усещане за дежа вю. Като че ли нещо подобно се беше случило и преди — и не само в нощта на инцидента с нея. Почувства се по същия начин, както в часа по френски, когато се опитва да се сети за някоя дума и тя е на върха на езика й, но не може да я каже. Обикновено си я спомняше по-късно, във възможно най-странния момент, когато сърфира из Айтюнс, например, или разхожда Дот. Рано или късно щеше да си спомни и това.

Но не умираше от нетърпение да разбере какво е.

19.

Спенсър взема живота си в ръце

В петък след училище най-добрата приятелка на Спенсър, Кирстен Калън, зави в алеята пред дома на семейство Хейстингс и дръпна ръчната спирачка.

— Благодаря, че ме докара — рече Спенсър. Това, че техните й бяха взели колата, не означаваше, че трябва да се вози в смрадливия училищен автобус.

— Няма проблем — отвърна Кирстен. — В понеделник пак ли ще те возя?

— Ако не ти представлява проблем — промърмори Спенсър.

Беше се обадила на Ариа с молба да я докара, тъй като тя вече живееше през една улица от тях, но Ариа каза, че трябвало да свърши нещо следобед, загадъчно премълчавайки какво е то. А и нямаше как да помоли Андрю. Цял ден се беше надявала, че той ще дойде да се извини — ако го беше направил и тя щеше да му се извини, и щеше да обещае, че дори и да се премести, двамата ще си останат заедно. Но Андрю нарочно не й продума цял ден. И Спенсър реши, че това е краят.

Кирстен й махна с ръка и се отдалечи от къщата. Спенсър се обърна и тръгна по алеята. Улицата беше тиха и спокойна, а небето беше мрачно и пурпурносиво. Думата УБИЕЦ, която беше написана на вратата на гаража, вече беше боядисана, но пластът боя не беше много плътен и буквите леко прозираха отдолу. Спенсър отмести поглед от вратата. Кой ли я беше написал? А.? Но… защо? За да я изплаши, или за да я предупреди?

Къщата беше празна и миришеше на препарати за почистване, което означаваше, че чистачката Кендис току-що си е тръгнала. Спенсър изтича в стаята си на горния етаж, грабна папката на Оливия от бюрото и излезе от къщата през задната врата. Въпреки че родителите й не си бяха у дома, тя не искаше да бъде в къщата, докато прави това. Имаше нужда от пълно уединение.

Спенсър отвори предната врата на хамбара и светна лампите в кухнята и всекидневната. Всичко си беше така, както го беше оставила последния път, включително полупразната чаша вода до компютъра. Тя се отпусна на дивана и извади сайдкика си. Съобщението от А. беше последният есемес, който беше получила.

Ами ако малката госпожица Несъвършена изчезне завинаги?

В първия момент есемесът я уплаши, но на следващия ден тя отново го прочете. Изчезването завинаги й се стори много добра идея — изчезването от Роузууд, разбира се. И Спенсър знаеше точно как да го постигне.

Тя хвърли папката на Оливия върху масата, разпилявайки съдържанието й по пода. Визитката на агента по недвижимите имоти се озова отгоре. С треперещи ръце Спенсър набра номера му. Телефонът иззвъня веднъж, втори път.

— Майкъл Хътчинс — разнесе се мъжки глас.

Спенсър седна на дивана и си прочисти гърлото.

— Здравейте. Казвам се Спенсър Хейстингс — каза тя, опитвайки се да звучи професионално. — Майка ми е ваша клиентка. Оливия Колдуел.

— Разбира се, разбира се. — Гласът на Майкъл прозвуча ликуващо. — Не знаех, че има дъщеря. Видяхте ли вече новия й апартамент? Следващия месец снимката му ще бъде публикувана в рубриката за дом и семейство на „Ню Йорк Таймс“.

Спенсър нави кичур коса около пръста си.

— Все още не съм. Но… скоро ще стане.

— Какво мога да направя за вас?

Тя кръстоса крака, после ги изпъна. Сърцето й тупкаше в ушите й.

— Ами… Бих искала да си намеря апартамент в Ню Йорк. Желателно е да е близо до Оливия. Постижимо ли е?

Чу го да разлиства някакви хартии.

— Така мисля. Изчакайте. Сега ще проверя какво има на разположение.

Спенсър захапа силно палеца си. Всичко й се струваше нереално. Тя погледна през прозореца към басейна и джакузито, към задната веранда, двете кучета, които лудуваха край оградата. След това се обърна и погледна към вятърната мелница. ЛЪЖКИНЯ. Думата все още си стоеше там, небоядисана. Може би родителите й я бяха оставили, за да напомня на Спенсър каква е, нещо като голямото червено А от „Алената буква“. Ямата в двора на някогашната къща на Али, която се издигаше в съседство, вече не беше оградена с жълта полицейска лента — новите собственици най-после се бяха осмелили да я махнат — но дупката все още не беше запълнена. Зад хамбара започваше гората, гъста и черна, криеща хиляди тайни.