— Намира се на онова сечище, малко по-нататък по пътеката — извика Спенсър. Започна да вали, първо на дребни пухчета, но след това все по-силно — на мокри, дебели снежинки. Отляво на Спенсър се издигаше техният хамбар, последното място, където преди три и половина години Спенсър и приятелките й бяха видели Али жива. Вдясно се забелязваше изкопаната наполовина яма, в която през септември откриха тялото на Алисън. Право напред се виждаше просеката, където преди няколко минути бяха намерили тялото на Иън Томас, бившето гадже на сестра й, тайната любов на Али и неин убиец.

Е, може би нейният убиец.

Спенсър почувства огромно облекчение, когато ченгетата арестуваха Иън за убийството на Али. Всичко сочеше към него: последния ден в седми клас Али му беше дала ултиматум — или да скъса с Мелиса, сестрата на Спенсър, или Али ще разкрие пред всички тяхната връзка. Същата вечер, отегчен от непрекъснатите й игрички, Иън си беше уредил среща с нея. Гневът и раздразнението му бяха взели връх… и той я беше убил. Онази нощ Спенсър дори ги беше видяла заедно в гората и съзнанието й беше потискало този спомен в продължение три и половина дълги години.

Но предишния ден, преди да започне делото му, Иън беше нарушил условията, при които беше пуснат под домашен арест, и се беше появил на верандата на Спенсър, умолявайки я да не свидетелства срещу него. Някой друг е убил Али, настоя той, готов да й разкрие някаква смущаваща, поразителна тайна, която щеше да докаже невинността му.

Проблемът беше, че той така и не разкри тази тайна на Спенсър — изчезна преди да дойде петъкът, в който трябваше да започне процесът му. Цялата полиция на Роузууд се включи в издирването му, претърсиха цялата област; всичко, в което Спенсър вярваше, беше поставено под въпрос. Иън ли беше убиецът… или пък не? Наистина ли Спенсър го беше видяла в гората заедно с Али… или пък бе видяла някого другиго? А след това, десетина минути по-рано на партито, някой, под името Иън Т, й беше изпратил есемес. Да се срещнем в гората, където тя умря — пишеше в съобщението. — Трябва да ти покажа нещо.

Спенсър се втурна през гората, умираща от нетърпение да разбере всичко. Когато стигна до просеката, тя погледна надолу и изпищя. Там лежеше Иън, подпухнал и посинял, с изцъклени и безжизнени очи. В този момент се появиха Ариа, Хана и Емили, и минутка по-късно всички получиха есемес от новия А. с едно и също съдържание:

Той трябваше да си иде.

Момичетата се втурнаха обратно към дома на Спенсър, за да намерят Уайлдън, но не успяха да го открият никъде в къщата. Когато Спенсър излезе навън на кръглата алея, за да провери отново, Уайлдън изведнъж се оказа там, изправен до паркираните коли. Когато я забеляза, той я изгледа стреснато, сякаш го беше заловила да върши нещо нередно. Преди Спенсър да успее да го попита къде е бил, останалите изтичаха навън, изпаднали в истерия, и започнаха трескаво да го молят да ги последва в гората. И ето ги сега, отиваха натам.

Спенсър се спря, разпознавайки чепатото дърво. Ето го и старият пън, и отъпканата трева. Въздухът се стелеше тежък, зловещ, наелектризиран.

— Това е мястото — извика тя през рамо. Погледна надолу към земята, подготвяйки се за онова, което щеше да види.

— О, Господи — прошепна Спенсър.

Тялото на Иън… беше изчезнало.

Тя отстъпи замаяно назад и притисна длан към челото си. После примигна и отново погледна надолу. Половин час по-рано там лежеше трупът на Иън, но сега мястото беше празно, покрито с тънък слой сняг. Но… как е възможно това?

Емили притисна ръка към устата си и издаде тих гъргорещ звук.

— Спенсър — прошепна напрегнато тя.

Ариа издаде някакъв странен звук, смесица между стон и писък.

— Къде е той? — извика тя започна трескаво да се оглежда. — Нали просто си лежеше тук!

Лицето на Хана беше пребледняло. Тя не обели нито дума.

Зад тях се разнесе зловещо, пронизително квакане. Всички подскочиха стреснато, а Хана стисна още по-здраво свещника. Оказа се, че това е уоки-токито на Уайлдън, което висеше на колана му. Той погледна лицата на момичетата и сведе поглед към земята.

— Може би сме на погрешното място — рече той.

Спенсър поклати глава, усещайки нарастващо напрежение в гърдите си.

— Не. Тук беше. — Тя започна несръчно да се спуска надолу по склона и коленичи върху полуразмразената трева. Част от нея изглеждаше намачкана, сякаш доскоро там е лежало нещо тежко. Спенсър протегна ръка, за да докосне земята, но после уплашено я отдръпна. Не можеше да се насили да докосне мястото, където до преди малко беше лежал труп.

— Може би Иън е бил ранен, а не мъртъв. — Уайлдън въртеше в ръцете си една от металните закопчалки на якето си. — Може би след като сте си тръгнали, той просто е избягал.

Осъзнавайки тази възможност, Спенсър се ококори.

Емили бързо поклати глава.

— Няма начин да е бил просто ранен.

— Определено беше мъртъв — обади се Хана с треперещ гласец. — Той беше… посинял.

— Може някой да е преместил тялото — допусна Ариа. — Поне половин час мина, откакто избягахме оттук. Разполагали са с доста време.

— Наистина тук имаше още някой — прошепна Хана. — Когато паднах, той се наведе над мен.

Спенсър се обърна рязко и се втренчи в нея.

— Какво? — Вярно, че последният половин час беше наистина ужасен, но пък и Хана можеше да го спомене по-рано.

Емили също я погледна стреснато.

— Видя ли поне кой беше?

Хана преглътна шумно.

— Не, носеше качулка на главата си. Мисля, че беше момче, но няма как да съм сигурна. Може би той е завлякъл трупа на Иън някъде.

— Може да е бил А. — обади се Спенсър, Сърцето й подскачаше като лудо в гърдите й. Тя бръкна в джоба на якето си, измъкна своя сайдкик и показа заплашителния есемес, който А. им беше изпратил.

Той трябваше да си иде.

Уайлдън погледна телефона на Спенсър, след което й го върна. Устните му бяха здраво стиснати.

— Не знам колко пъти трябва да го повтарям. Мона е мъртва. Този А. е имитатор. Бягството на Иън въобще не е тайна — цялата област знае за това.

Спенсър и останалите се спогледаха напрегнато. През есента Мона Вандерваал, съученичка и най-добра приятелка на Хана, беше изпращала на момичетата изнудвачески и заплашителни есемеси, подписвайки се с А. Тя беше съсипала живота им, дори се беше опитала да ги убие, като блъсна Хана със своя джип и едва не хвърли Спенсър от скалата на каменоломната „Плаващия човек“. След като самата тя падна от скалата, те решиха, че вече са в безопасност… но предишната седмица ги засипаха зловещи есемеси от някакъв нов А. В началото смятаха, че Иън изпраща тези съобщения, тъй като започнаха да ги получават след като той беше пуснат от затвора под гаранция. Но Уайлдън се отнесе към това предположение твърде скептично. Не спираше да им повтаря, че това е невъзможно — Иън нямаше достъп до мобилен телефон, нито пък можеше свободно да се разхожда наоколо и да следи всяка стъпка на момичетата, защото се намираше под домашен арест.

— А. съществува — възрази Емили и отчаяно разтърси глава. — Ами ако той е убил Иън? Ако той е завлякъл някъде трупа му?

— Може би А. е убил и Али — добави Хана, продължавайки здраво да стиска свещника.

Уайлдън облиза устни с нервно изражение на лицето. Върху главата му се сипеха едри снежинки, но той не си правеше труда да ги изтупва.

— Момичета, започва да ви обзема истерия. Иън е убиецът на Али. Вие би трябвало да го знаете най-добре. Ние го арестувахме заради уликите, които вие ни дадохте.

— Ами ако Иън е бил натопен? — настоя Спенсър. — Ами ако А. е убил Али и Иън го е разбрал по някакъв начин? — Ами ако има нещо, което полицията прикрива? — едва не добави тя. Такава беше теорията на Иън.

Уайлдън прокара пръсти по емблемата на роузуудската полиция, която беше бродирана на якето му.

— Иън ли ти напълни главата с тези глупости, Спенсър? По време на посещението си на вашата веранда?

Стомахът на Спенсър се сви.

— Откъде знаеш?

Уайлдън я погледна.

— Току-що ми се обадиха от централата. Получили са обаждане. Някой ви е видял да разговаряте.

— Кой?

— Обаждането е било анонимно.

Спенсър усети леко замайване. Тя погледна приятелките си — само на тях беше разказала за тайната си среща с Иън — но те изглеждаха изненадани и шокирани. Само един човек би могъл да знае, че двамата с Иън са се срещали. А.

— Защо не дойде при нас веднага след това? — Уайлдън се наведе към Спенсър. Дъхът му миришеше на кафе. — Веднага щяхме да вкараме Иън обратно в затвора. Тогава нямаше да може да избяга.

— А. ме заплаши — възрази Спенсър. Тя прегледа входящите си съобщения и показа есемеса на А.

Ако горката малка госпожица Несъвършена изчезне внезапно…

Уайлдън се залюля напред-назад на токовете си. Заби поглед в земята, където допреди по-малко от час беше лежал Иън, и въздъхна.