Sara Shepard - Убиец

В петък сутринта, докато небето постепенно изсветляваше от черно към бледо пурпурно, Хана дръпна ципа на зеленото си яке „Пума“ и направи няколко упражнения за разтягане пред голямото кленово дърво в предния им двор. След това сложи слушалките на айфона си и започна сутрешния си джогинг по алеята пред дома й. Каква глупачка беше, че не си го взе по-рано — въоръжена с новия си, нерегистриран телефонен номер, тя не беше получила нито едно съобщение от Новия А.

Той обаче засипваше Емили с есемеси — рано сутринта Хана беше получила от нея една снимка, на която се виждаше Дарън Уайлдън да излиза от църквата. „Според теб какво означава това?“ — беше написала Емили, сякаш наистина очакваше от Хана да знае отговора. Много хора ходеха на църква. Тя не вярваше, че А. изпраща на Емили есемеси с важни улики. По-скоро А. си играеше с и без това обърканото й съзнание.

За сметка на това Хана беше получила доста есемеси от Майк Монтгомъри. Като този, който пристигна току-що:

„Да — написа бързо Хана. — Правя сутрешния си джогинг“.

„Секси — отвърна Майк. — Какво си облякла?“.

Хана се ухили.

„Клинче. Свръхтясно“.

Майк: „Намини към дома!“.

„Ще ти се“ — отвърна Хана и се изкикоти.

Майк й беше пратил есемес и предишната вечер, след като най-вероятно се беше прибрал след срещата си с Кейт. Хана си мислеше да го смъмри за двойната среща, но се притесни да не прозвучи като оплакване. Дали Майк смяташе, че Кейт е по-красива? По-слаба? Дали беше отвел и нея на пазар, за да се опита да се намърда и в нейната пробна? Какво беше направила Кейт? Дали се беше разсмяла… или беше изпаднала в истерия?

„Кога да те взема за партито в «Радли» утре?“ — написа Хана.

Беше стигнала до края на улицата, когато получи отговора на Майк. „Имаш ли нещо против да сме трима?“. Хана спря рязко. Беше очевидно кой щеше да е третият — Кейт.

Тя изрита металния стълб на знака „стоп“, стърчащ в края на улицата. Той издрънча силно и стресна птичките, които бяха накацали по съседното дърво. Баща й се беше отказал да прилага наказанието си двете с Кейт да ходят навсякъде заедно, но не спираше да се опитва да ги направи най-добри приятелки. Като вчера, например, след като Кейт се върна от срещата си с Майк. Тя се присъедини към Хана и господин Мерин, които седяха в кухнята. Хана гордо показа своето украсено късче от знамето на „Капсулата на времето“. Господин Мерин го разгледа, след това погледна Кейт и кротко попита Хана дали Кейт може да получи част от заслугите по намирането му и да украси ъгълчетата му, например.

Хана зяпна изненадано.

— Мое си е! — извика тя, удивена, че баща й може да предложи нещо подобно. — Аз го намерих! — Баща й я погледна разочаровано, след което стана и излезе. Кейт не каза нищо през цялото време. Вероятно беше решила, че тихата, скромна дъщеря е по-добра от крещящата, невъзпитана дъщеря. Но Хана знаеше, че вътрешно Кейт си умира от удоволствие, че връзката между Хана и баща й бавно и болезнено се разкъсва.

Зад гърба й се чу свистене и Хана рязко се обърна, изпитвайки несъмненото усещане, че зад гърба й има някой. Само че тесният път беше празен. Тя въздъхна и реши въобще да не отговаря на Майк. Пъхна айфона в джоба си и усили музиката. Затича се надолу по хълма, мина по тясното мостче между два двора и се озова на познатото кръстовище. На ъгъла се издигаше старата сива фермерска къща. До дървената ограда спокойно стояха два жълтеникавокафяви коня и едно шотландско пони. Това беше отбивката към дома на Али.

За пръв път Хана застана на това кръстовище в деня, в който се опита да открадне знаменцето на Али. Спомни си как се взря в големите, меки очи на понито, с надеждата, че то ще й подскаже мнението си за онова, което се кани да направи. За кого се мисли тя, че се осмелява да отиде и да открадне знамето на Али? Ами ако Наоми и Райли също са там и трите просто се изсмеят грубо в лицето й? Може би просто трябва да приема факта, че никога няма да съм популярна, едва не произнесе на глас тя. Но тогава по пътя мина кола, Хана изпъна рамене и подкара колелото.

Сега дотича до квартала на Али, дишайки тежко. Къщата на Мона беше една от първите на улицата. Видът на голямата, полукръгла алея и островърхият покрив на гаража предизвикаха болезнени спомени. Хана отмести поглед. Следваше къщата на Джена, червена сграда в колониален стил, с голямо дърво отстрани, същото, на което някога се намираше дървесната къщичка на Тоби. По-нататък идваше имението на Спенсър, което се кипреше зад голяма порта от ковано желязо. По прясно боядисаната врата на гаража се виждаха остатъци от надписа УБИЕЦ. Старата къща на Али беше последна в края на задънената улица.

Хана дотича до олтарчето на Али, което все още се намираше на завоя. Няколко свещи бяха заменени, а една беше запалена и танцуваше на вятъра. Имаше няколко картонени знака, върху които бяха написани неща от рода на „Ще го намерим, Али“ и „Иън ще си плати за това!“.

Тя се спря и погледна снимката, която беше част от олтара още от деня, в който той беше издигнат, веднага след като тялото на Али беше открито. Фотографията се беше изкривила и избеляла от месеците дъжд и сняг. На нея Али беше в шести клас, облечена със синя тениска „Фон Дъч“ и дънки „Севън“, застанала в голямото фоайе на Спенсър. Снимката беше направена в нощта, когато Мелиса и Иън отидоха на зимния бал на „Роузууд дей“ — Али изпитваше страстно желание да ги проследи и се разсмя истерично, когато Мелиса се спъна на стълбите по време на грандиозната си поява. Кой знае, може би още по онова време между Али и Иън вече имаше нещо.

Хана се намръщи и се взря отблизо в снимката. Входната врата зад Али беше леко открехната и разкриваше част от предния двор на Спенсър. На алеята, до лимузината на Иън и Мелиса, стоеше една самотна фигура с яке и дънки. Хана не можеше да види ясно кой е, лицето беше размазано. Но в стойката имаше нещо натрапчиво и воайорско, сякаш непознатият също искаше да шпионира Иън и Мелиса.

Затръшна се врата. Хана подскочи и вдигна глава. В първия момент не можа да разбере откъде идва шумът. След това видя Дарън Уайлдън да стои в дъното на алеята на семейство Кавана. Щом зърна Хана, той се сепна.

— Хана — каза Уайлдън. — Какво… правиш тук?

Сърцето на Хана заби ускорено, сякаш току-що я бяха хванали да краде от магазина.

— Джогинг. А ти какво правиш тук?

Уайлдън изглеждаше развълнуван. Обърна се леко встрани и махна с ръка към гората зад къщата на Спенсър.

— Ами аз, ъ-ъ-ъ, нали знаеш… Проверявам как са нещата.

Хана скръсти ръце. Полицията се беше отказала да претърсва горите още преди няколко дни. А и Уайлдън се беше появил откъм къщата на Джена, която се намираше от другата страна на улицата, срещу гората.

— Намери ли нещо?

Уайлдън потърка облечените си в гумени ръкавици ръце.

— Не би трябвало да си тук — изтърси изведнъж той.

Хана го погледна.

— Навън е студено — опита се непохватно да се измъкне от положението Уайлдън.

Хана изпъна левия си крак.

— Затова са клиновете. И ръкавиците, и шапките.

— Въпреки това. — Уайлдън удари с юмрук в дланта си. — Предпочитам да тичаш на някое по-сигурно място. Като алеята на Марвин.

Хана се сви. Дали Уайлдън наистина беше загрижен за нея… или просто искаше да се махне оттук? Той отново погледна през рамо към гората зад къщата на Спенсър. Хана също се обърна натам. Имаше ли нещо в гората? Нещо, което той искаше да скрие от нея? Но нали беше казал на пресата, че според него в гората никога не е имало труп? Нали смяташе, че Хана и останалите си бяха измислили всичко?

Спомни си за есемеса на А., свързан с посещението на Уайлдън в изповедалнята.