Андрю сви рамене и се обърна.

— Не искам да те нарани.

— Какво искаш да кажеш? — попита раздразнено Спенсър. — Оливия никога не би ме наранила.

Андрю стисна устни. Един от лабрадудълите започна да лочи от купичката си с вода в кухнята. Телефонът иззвъня, но Спенсър не помръдна от мястото си в очакване Андрю да се изясни. Тя погледна към купчината учебници в ръцете му. Най-отгоре имаше малка квадратна покана. „Моля, заповядайте на откриването на хотел «Радли»“, беше написано върху нея с елегантен шрифт.

— Какво е това? — посочи я Спенсър.

Андрю погледна поканата и я пъхна в една от тетрадките.

— Просто нещо, което получих по пощата. Сигурно съм го взел по погрешка.

Спенсър го погледна. Скулите му бяха червени, сякаш полагаше всички усилия да не заплаче. Внезапно… тя разбра. Представи си как Андрю получава поканата и се втурва към дома й, нетърпелив да я покани. Може би смяташе да й каже, че така ще си наваксат заради бала, имайки предвид събирането, на което двамата бяха отишли през есента. Може би беше наговорил всички тези глупости, че Спенсър избързва и че не иска да я види наранена само защото не искаше тя да си отиде.

Спенсър го докосна нежно по ръката.

— Ще идвам често да те виждам. А и ти би могъл да идваш.

По лицето му премина изражение на крайно смущение. Той се отдръпна от нея.

— Аз… трябва да тръгвам. — Излезе от стаята и тръгна по коридора. — Ще се видим утре в училище.

— Андрю! — извика Спенсър, но той вече беше облякъл якето си и излезе навън. Вятърът духаше толкова силно, че събори малката дървена статуйка на лабрадудъл, която стоеше на масата в коридора.

Спенсър се приближи до прозореца и проследи Андрю, който изтича до своя мини купър. Докосна дръжката на вратата с намерението да изтича след него, но нещо я спря. Андрю потегли рязко, гумите му изсвистяха. След миг вече го нямаше.

В гърлото й заседна голяма буца. Какво се беше случило току-що? Бяха ли скъсали? Дали вече не искаше да има нищо общо с нея, след като беше решила да си иде? Защо просто не можеше да се радва за нея? Защо мислеше само за себе си и за това какво иска той?

Миг по-късно задната врата се затръшна и Спенсър подскочи. Разнесоха се стъпки, а след миг и гласът на госпожа Хейстингс. Спенсър не беше разговаряла с родителите си още отпреди пътуването до Ню Йорк, но знаеше, че трябва. Ами ако Андрю се окажеше прав? Ако откажеха да я пуснат?

Внезапно изпитала страх, тя грабна туиденото си сако от облегалката на фотьойла и ключовете за колата. Нямаше никакво намерение да говори с тях точно сега. Искаше да се махне от къщи за известно време, да изпие едно капучино, да си проясни главата. Докато слизаше по стълбите към предната алея, тя се спря за миг и се огледа. Нещо не беше наред.

Колата й я нямаше.

Мястото, където обикновено паркираше своя малък мерцедес купе, беше празно. Но Спенсър беше паркирала там няколко часа по-рано, след като се беше прибрала от училище. Беше ли забравила да включи алармата? Дали някой не я беше откраднал? А.?

Тя хукна към кухнята. Госпожа Хейстингс стоеше до печката и изсипваше зеленчуци в голяма тенджера. Господин Хейстингс си наливаше чаша „Малбек“.

— Колата ми я няма — избъбри Спенсър. — Мисля, че някой я е откраднал.

Господин Хейстингс продължи спокойно да си пълни чашата. Госпожа Хейстингс извади пластмасова дъска за рязане, без дори да трепне.

— Никой не я е откраднал — каза тя.

Спенсър се сепна и се хвана за ръба на плота.

— Откъде знаеш?

Майка й сви устни, сякаш беше опитала нещо кисело. Елегантната й фигура изпълваше черната тениска. Тя стисна здраво ножа, насочвайки го като оръжие.

— Защото баща ти я върна следобед на търговеца.

Коленете на Спенсър омекнаха. Тя се обърна към баща си.

— Какво? Защо?

— Защото беше Гълтач на бензин — обади се госпожа Хейстингс вместо него. — Трябва да започнем да мислим за икономии и за околната среда. — Тя се усмихна самодоволно на Спенсър и се обърна към дъската си.

— Но… — Спенсър усети как тялото й настръхва. — Вие току-що наследихте милиони! И… тази кола не е гълтач на бензин! Много по-икономична е от джипа на Мелиса! — Тя се обърна към баща си. Той продължаваше да не й обръща внимание и да си налива вино. Въобще ли не го интересуваше?

Ядосана, Спенсър го хвана за китката.

— Нищо ли няма да ми кажеш?

— Спенсър — рече господин Хейстингс с равен глас, отдръпвайки ръката си. Пикантната миризма на червено вино изпълни ноздрите й. — Преиграваш. От доста време обсъждаме връщането на колата ти, забрави ли? Нямаш нужда от своя кола.

— Но как да се придвижвам из града? — проплака Спенсър.

Госпожа Хейстингс продължи да кълца морковите на все по-малки и по-малки парчета.

— Ако искаш да си купиш нова кола, прави онова, което правят много деца на твоята възраст. — Тя изсипа морковите в тенджерата. — Намери си работа.

— Работа ли? — изломоти Спенсър. Досега родителите й не я бяха карали да работи. Замисли се за учениците в „Роузууд дей“, които имаха работа. Те работеха в магазина „Гап“ в мола „Кинг Джеймс“. В пекарната „Леля Ан“. Правеха сандвичи в „Уауа“.

— Или вземай нашата — каза госпожа Хейстингс. — Или пък… чух за онова чудесно ново изобретение, което те откарва на всички онези места, където ходиш с колата. — Тя остави ножа на плота. — Нарича се автобус.

Спенсър ги зяпна с отворена уста, ушите й писнаха. След това, за нейна огромна изненада, тя се изпълни с огромно облекчение. Знаеше отговора на всичко. Родителите й наистина не я обичаха. Иначе нямаше да й отнемат всичко.

— Добре — отвърна кратко тя. — И без това скоро няма да съм тук. — Тя излетя от кухнята и чу чашата на баща си да иззвънява в гранитния плот.

— Спенсър — извика той. Но беше късно, беше твърде късно.

Тя изтича нагоре по стълбите към спалнята си. Обикновено, когато техните й вземаха нещата, тя се разплакваше и се хвърляше на леглото си, чудейки се какво не е направила както трябва. Но не и този път. Тя се приближи до бюрото си и взе папката, която Оливия беше забравила в нея. Пое си дълбоко дъх и надникна вътре. Точно както беше казала биологичната й майка, вътре беше пълно с документи за апартамента, който бяха купили Оливия и съпругът й; неща като размери на стаите, материали за подове и обзавеждане, екстри на сградата — като гледачи на кучета, вътрешен басейн с олимпийски размери и салон на „Елизабет Арден“. За папката с кламер беше прикрепена визитна картичка. Майкъл Хътчинс, недвижими имоти.

Майкъл, нашият агент, ще ти намери нещо много специално, беше казала Оливия по време на вечерята.

Спенсър огледа стаята си, преценявайки съдържанието й. Обзавеждането, от леглото с балдахин до старинното й бюро, махагоновия шкаф и масичката стил „Чипъндейл“, си бяха нейни. Беше ги наследила от пралеля си Милисънт — изглежда тя не изпитваше неприязън към осиновените деца. Естествено, щеше да се наложи да си вземе дрехите, обувките, чантите и книгите. Сигурно всичко щеше да се събере в един от камионите на фирмата за превоз. Ако се наложеше, дори сама щеше да си ги откара.

Телефонът й иззвъня и Спенсър трепна. Тя го грабна нетърпеливо, надявайки се, че Андрю се обажда, за да се сдобрят, но щом видя, че е получила съобщение от непознат подател, сърцето й се сви.

Скъпа малка госпожице Спенсър-както-там-ти-е-името, не разбра ли досега какво става, когато не ме слушаш? Този път ще говоря кратко и ясно, за да можеш дори ти да ме разбереш. Или ще зарежеш новооткритото си мамче, за да разбереш какво наистина се е случило… или ще си платиш. Как ти се струва изчезването завинаги?

А.

17.

Също като в добрите стари времена…

По-късно същата вечер, след края на тренировката по плуване, Емили се настани в любимото си сепаре в „Епълбис“, същото местенце, където от тавана висеше старомоден велосипед-тандем, а по стените бяха окачени най-различни автомобилни регистрационни номера. Сестра й Карълайн, както и Джема Карън и Лейни Айлър — другите две плувкини от „Роузууд дей“ — седнаха при нея. Залата ухаеше на солени пържени картофки и бургери, а от тонколоните се носеше стара песен на Бийтълс. Когато Емили отвори менюто, с удоволствие установи, че пръчиците с моцарела и горещите крилца все още се предлагат. Пилешката салата още се предлагаше с пикантния дресинг. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че е миналата година по същото време, когато идваше в „Епълбис“ всеки четвъртък вечерта — когато все още нищо лошо не се беше случило.

— Треньорката Лорън сигурно се е била напушила с крек, когато е писала тия нормативи — проплака Джена, докато преглеждаше ламинираното меню.

— Така е! — потвърди Карълайн, събличайки якето си. — Едва си повдигам ръцете!

Емили се засмя, но после зърна с периферното си зрение една руса глава. Вцепени се и погледна към бара, край който се тълпяха хора и гледаха мача на „Игълс“. В самия му край стоеше високо русо момче, което оживено разговаряше с приятелката си. Емили се успокои. За секунда си беше помислила, че това е Джейсън Дилорентис.