— Опа! — извика тя. Гласът й отекна в блестящото празно помещение.

На стената имаше поредица писоари, но Майк не стоеше пред нито един от тях. Нито пък забеляза обувките му под вратите на кабинките. От страничното помещение с умивалниците се разнесе шум и Хана се насочи към него. Майк се беше изправил до умивалника, а на плота до него лежаха гребен, дезодорант и паста за зъби. В ръката си държеше четка. Когато я зърна в огледалото, лицето му пребледня.

Хана се изсмя.

— Да не би да се контиш?

— Какво правиш тук? — изграчи той.

— Извинявай, помислих си, че това е дамската тоалетна — изрече Хана заучената си реплика. Но ефектът не беше такъв, какъвто очакваше.

Майк примигна и бързо напъха тоалетните си принадлежности в раницата си. Хана се почувства виновна — нямаше нужда Майк да се отказва. Тя излезе от помещението.

— Ще те чакам отвън — промърмори тя. Излезе и се отправи към мястото си, усмихвайки се доволно. Майк си миеше зъбите. Това означаваше ли, че иска да я целуне?

Докато пътуваха към къщата на Майк, те слушаха „Whole Lotta Love“ и отново пееха заедно с Лед Цепелин. Тя отби в алеята пред къщата на Майк и угаси двигателя.

— Ще ме изпратиш ли до вратата?

— Разбира се — отвърна Хана, осъзнавайки, че пулсът й се ускорява. Тя последва Майк по каменните стълби до вратата на семейство Монтгомъри. Отляво на вратата имаше каменна дзен градина, която обаче беше замръзнала — тънък слой лед покриваше пясъка.

Майк се обърна към нея. На Хана й харесваше, че е малко по-висок от нея — Лукас имаше нейния ръст, а Шон, бившият й бивш, беше дори по-нисък.

— Беше почти толкова забавно, колкото когато излизам с момчетата — обяви Майк.

Хана завъртя очи.

— Няма да е зле да им дадеш почивка и в събота вечерта. Ела с мен на откриването на „Радли“.

Майк опря палец в брадичката си, преструвайки се, че обмисля предложението.

— Мисля, че може да се уреди.

Хана се изкиска. Майк леко докосна ръката й. Дъхът му миришеше на мента. Почти несъзнателно тя се наведе напред.

Вратата се отвори. Ярка светлина плисна от фоайето на къщата и Хана отскочи назад. Вътре стоеше висока брюнетка. Не беше майката на Майк и със сигурност не беше Ариа. Сърцето на Хана застина.

— Кейт? — изписка тя.

— Здрасти, Майк! — извика едновременно с нея Кейт.

Хана я посочи с пръст.

— Какво правиш тук?

Кейт примигна невинно.

— Дойдох по-рано и майката на Майк ме покани. — Тя се обърна към него. — Много е мила. А картините й са страхотни. Каза ми, че една от тях ще бъде закачена във фоайето на „Радли“ — голямото откриване ще е в събота. Направо трябва да отидем заедно, не мислиш ли?

— Как така си дошла по-рано? — прекъсна я Хана.

Кейт притисна ръце към гърдите си.

— Майк не ти ли каза? Имахме среща.

Хана се обърна към Майк.

— Не, Майк не ми каза.

Той облиза устните си с виновно изражение на лицето.

— Странна работа! — изкряка Кейт. — Още вчера се разбрахме да се видим.

Майк я погледна.

— Но ти ми забрани да казвам…

— Освен това — прекъсна го Кейт с невинния си сладък глас, — ти не трябваше ли да си в библиотеката, Хан? Когато не те видях в залата на репетициите на „Хамлет“, се обадих на Том. Той ми каза, че трябвало да учиш за изпита по френски.

Тя заобиколи Хана и хвана Майк за ръката.

— Готов ли си? Ще те заведа на едно страхотно място за десерт.

Майк кимна и погледна към Хана, която беше зяпнала от изненада. Той извинително повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Нали не сме обвързани?“.

Хана ги проследи със зашеметен поглед, докато слизаха по стълбите към алеята, където ги чакаше аудито на Изабел, майката на Кейт. Хана беше толкова погълната от мисълта как ще завърши срещата й с Майк, че въобще не го беше забелязала. Затова ли Майк се контеше в ресторанта? Освежаваше се за среща номер две? Как може да не иска да се обвързва?

Двигателят на аудито изрева, колата потегли по алеята и се изгуби от погледа й. В настъпилата тишина Хана чу как някой зад нея изсумтя. Тя се напрегна и рязко се обърна. Ново изсумтяване. Сякаш някой се опитваше да потисне смеха си.

— Има ли някой? — извика Хана към тъмния двор на семейство Монтгомъри. Не получи отговор, но не можеше да се отърве от усещането, че там се крие някой. А.? Побиха я студени тръпки, които проникнаха чак до костите й. Тя бързо изтича по стълбите към колата си.

16.

Спенсър Хейстингс, бъдещата барманка в „Уауа“

Същата вечер Спенсър седеше на дивана във всекидневната и гледаше новините. Един репортер отново обясняваше как полицията се е отказала от претърсването на гората зад къщата й и сега търси Иън из целите щати. Днес някой от полицейския екип бил получил пресни сведения за евентуалното му местонахождение, но на този етап решили да не ги разкриват на обществото.

Спенсър изпъшка. Новините прекъсната за поредната нова реклама на ски курорта „Елк Ридж“ — бяха открили шест нови писти и обявяваха безплатни ски четвъртъци за всички момичета.

На вратата се позвъни и Спенсър подскочи, опитвайки се да насочи вниманието си към по-положителни неща. На стълбите стоеше Андрю и трепереше.

— Имам да ти разказвам толкова много неща! — изписка Спенсър.

— Наистина ли? — Андрю влезе, стиснал под мишница учебниците си по икономика. Спенсър изсумтя равнодушно. Икономиката не я вълнуваше вече.

Тя го хвана за ръката и го поведе към всекидневната. Затвори вратата и спря телевизора.

— Нали се сещаш, че в понеделник писах на биологичната си майка? Вчера получих отговор. И отидох да я видя в Ню Йорк.

Андрю примигна.

— В Ню Йорк?

Спенсър кимна.

— Тя ми изпрати билет за високоскоростния влак и ми каза да се срещнем на станция „Пен“. И беше прекрасно! — Тя стисна ръцете на Андрю. — Оливия е млада, умна… и е напълно нормална. Веднага си допаднахме. Не е ли чудесно? — Тя извади телефона си и му показа съобщението, което Оливия й беше изпратила предишната вечер, най-вероятно след като беше стигнала до летището.

„Скъпа Спенсър, вече ми липсваш! До скоро! Целувки,

О“

Спенсър й отговори, че си е забравила папката и Оливия каза да я задържи, докато се върнат — двамата с Морган щели да я разгледат тогава.

Андрю откъсна една мъртва кожичка от палеца си.

— Когато вчера те попитах какво правиш, ти ми отговори, че вечеряш със семейството си. Значи… ме излъга?

Раменете на Спенсър увиснаха. Защо Андрю се занимава с такива дребни неща?

— Не исках да говоря за това, преди да се срещна с нея. Страхувах се, че ще прецакам нещата. Щях да ти кажа на училище, но денят ни беше доста натоварен. — Тя се облегна назад. — Сериозно обмислям да се преместя в Ню Йорк, за да бъда с Оливия. Толкова дълго сме били разделени и не искам това да продължи и минута повече. Тя и съпругът й се местят в един страхотен квартал в Гринуич вилидж, а там има толкова страхотни училища и… — Тя забеляза мрачното изражение на Андрю и се спря. — Добре ли си?

Андрю беше забил поглед в пода.

— Да — промърмори той. — Това са страхотни новини. Радвам се за теб.

Спенсър се обгърна с ръце, внезапно обзета от несигурност. Тя очакваше Андрю да изпадне във възторг, че е намерила рождената си майка — всъщност той беше човекът, който я накара да се регистрира в онзи сайт.

— Не ми звучиш много щастлив — рече бавно тя.

— Не, напротив. — Андрю скочи и удари коленете си в ниската масичка. — А, забравих. Аз… Оставил съм си учебника по алгебра в училище. Май трябва да ида да го взема. За домашно са ни дали толкова много задачи. — Той грабна учебника си и тръгна към вратата.

Спенсър го хвана за ръката. Той се спря, но не я погледна.

— Какво става? — настоятелно попита тя с разтуптяно сърце.

Андрю притисна учебника към гърдите си.

— Ами… Мисля, че… малко избързваш с тоя Ню Йорк. Не трябва ли първо да го обсъдиш с родителите си?

Спенсър се намръщи.

— Те сигурно ще са ужасно щастливи от това, че ме няма.

— Как може да си сигурна? — попита Андрю, погледна я бързо и отново отмести очи. — Вашите са ти ядосани, но съм сигурен, че не те мразят. Ти си оставаш тяхно дете. Може въобще да не те пуснат в Ню Йорк.

Спенсър отвори уста, след което бързо я затвори. Родителите й нямаше да застанат на пътя й… нали?

— Освен това ти току-що се запозна с майка си — промърмори Андрю с все по-мрачно изражение на лицето. — Та ти съвсем не я познаваш! Не мислиш ли, че малко избързваш?

— Да, но чувствам, че постъпвам правилно — настоя Спенсър, надявайки се, че той ще я разбере. — Освен това когато съм близко до нея, ще я опозная по-добре.