— Всъщност довечера отлитаме за Париж, където ще прекараме медения ни месец — каза тя. — Малко по-късно хеликоптер ще ме откара до самолета му. Той се намира на едно частно летище в Кънектикът.

— Тази вечер? — Спенсър се спря, изненадана. — Къде ти е багажът?

— Шофьорът на Морган ще го откара до летището — обясни Оливия.

Спенсър кимна, впечатлена. Морган сигурно беше тъпкан с пари, щом имаше шофьор и частен самолет.

— Точно затова за мен беше толкова важно да се видим днес — продължи Оливия. — Заминавам за две седмици и не можех да издържа при мисълта, че ще трябва да чакам, докато се върна.

Спенсър кимна. И тя не беше сигурна, че щеше да издържи още две седмици в неизвестност.

Папката под мишницата на Оливия изведнъж започна да се изплъзва и тя бързо я сграбчи в опит да попречи на листите да се разпилеят по тротоара.

— Искаш ли аз да я нося? — попита Спенсър. Папката щеше без проблеми да се побере в голямата й чанта.

— Искаш ли? — Оливия с благодарност й подаде папката. — Благодаря. Направо ме побърква. Морган ме помоли да му занеса документите за новия ни апартамент, за да ги разгледа.

Свиха по една странична уличка, подминавайки няколко красиви тухлени сгради. Долните им етажи грееха в златна светлина и Спенсър забеляза една голяма шарена котка, която мързеливо се излежаваше на перваза на прозореца. Двете с Оливия вървяха мълчаливо, единственият звук, който се чуваше, беше потракването на токчетата им по тротоара. Мълчанието винаги караше Спенсър да се чувства неловко — тя се притесняваше, че вината донякъде е нейна — затова започна да говори за своите постижения. Че този сезон е вкарала дванайсет гола. Че от седми клас получава главната роля в почти всяка училищна пиеса.

— И почти по всичко имам шестици — изтърси тя, след което осъзна грешката си. Примигна и се приготви да посрещне онова, което щеше да последва.

Оливия се усмихна.

— Но това е фантастично, Спенсър! Впечатлена съм!

Спенсър предпазливо отвори едното си око. Тя очакваше Оливия да реагира по същия начин като майка й. „Почти по всичко?“. Тя дори чуваше гласа на госпожа Хейстингс в главата си: „По кой предмет нямаш шестица? И защо са само шестици? Защо не са шест плюс?“ И през останалата част от деня Спенсър щеше да се чувства ужасно.

Но Оливия въобще не постъпи така. Кой знае, ако тя беше запазила Спенсър, сигурно характерът й щеше да бъде съвсем различен. Може би нямаше да се старае толкова за оценките си, нямаше да се чувства толкова неудобно сред чужди хора, винаги опитвайки се да докаже, че е най-добрата, най-заслужилата, най-любвеобилната. Никога нямаше да се срещне с Али. Убийството й щеше да е просто поредното заглавие в пресата.

— Защо се отказа от мен? — изведнъж изтърси тя.

Оливия спря пред пешеходната пътека и се загледа замечтано във високата сграда от другата страна на улицата.

— Ами… когато те родих, бях на осемнайсет. Твърде млада, за да имам дете — тъкмо бях приета в университета. Толкова трудно взех това решение. След това разбрах, че някакво богато семейство от предградията на Филаделфия те е осиновило и почувствах, че съм взела правилното решение. Но винаги съм се питала какво е станало с теб.

Светофарът се смени. Спенсър заобиколи една жена, разхождаща мъничък мопс, облечен с бяло плетено пуловерче.

— Родителите ми познават ли те?

Оливия поклати глава.

— Виждала съм ги на снимка, но никога не сме се срещали. Исках всичко да е анонимно, те също. Плаках, след като те оставих, но знаех, че така трябва. — Тя се усмихна тъжно, след което докосна ръката на Спенсър. — Спенсър, знам, че с едно посещение не могат да се наваксат шестнайсет години. Но през целия си живот съм мислила за теб. — Тя завъртя очи. — Извинявай. Това е толкова клиширано, нали?

Очите на Спенсър бяха пълни със сълзи.

— Не — отвърна бързо тя. — Съвсем не. — От колко време очакваше някой да й каже нещо такова?

На ъгъла на Шесто авеню и Дванайсета улица Оливия рязко спря.

— Това е новият ми апартамент. — Тя посочи към най-горния етаж на луксозния блок. Отдолу имаше антиквариат и магазин за аксесоари. Пред входа спря лимузина и една жена, облечена с палто от норки, се стрелна през въртящите се врати.

— Можем ли да се качим горе? — извика Спенсър. Дори отвън мястото изглеждаше великолепно.

Оливия погледна към ролекса на китката си.

— Не знам дали ще успеем преди резервацията ни. Но следващия път обезателно. Обещавам.

Спенсър потисна разочарованието си, защото не искаше Оливия да си мисли, че е някое разглезено хлапе. Оливия отведе Спенсър в един малък, уютен ресторант на няколко пресечки по-нататък. В залата миришеше на минзухар, чесън и миди и беше пълно с народ. Двете седнаха на една маса, примигващата светлина от свещите огряваше лицата им. Оливия веднага поръча бутилка вино, като каза на сервитьора да налее малко и в чашата на Спенсър.

— Тост — каза тя, вдигайки чашата си във въздуха. — За още много подобни гостувания.

Спенсър грейна и се огледа. До бара седеше един младеж, който приличаше много на Ноъл Кан — но с не толкова детинско изражение на лицето. До него седеше момиче, пъхнало крачолите на дънките си в кафявите си ботуши, и се смееше. До тях се бяха настанили двама симпатични по-възрастни мъж и жена. Тя носеше сребристо пончо, а мъжът — тесен, раиран костюм. От тонколоните звучеше френска поп-песен. Всичко в Ню Йорк изглеждаше милиард пъти по-модно, отколкото в Роузууд.

— Ще ми се да живеех тук — въздъхна тя.

Оливия вдигна глава и очите й грейнаха.

— Знам. И на мен ми се иска. Но в Пенсилвания сигурно също е много хубаво. С всичкото това пространство и чист въздух. — Тя докосна ръката на Спенсър.

— В Роузууд е хубаво. — Спенсър разклати чашата си с вино, внимателно подбирайки думите си. — Но семейството ми… не е.

Оливия отвори уста със загрижено изражение на лицето.

— Те просто не се интересуват от мен — поясни Спенсър. — Бих дала всичко, за да не живея вече там. Дори няма да им липсвам.

Усети дразнене в носа си както винаги, когато се канеше да заплаче. Тя упорито наведе глава към скута си, опитвайки се да обуздае емоциите си.

Оливия потупа Спенсър по ръката.

— Бих дала всичко, за да живееш тук — каза тя. — Но трябва да ти призная нещо. Морган не се доверява лесно на хората — някои от близките му приятели го използваха заради парите му и сега той внимава много с непознати. Още не съм му казала за теб. Първо исках да се уверя, че си истинска.

Спенсър кимна. Тя определено разбираше защо Оливия не е казала на Морган за срещата — тя също не беше казала на никого.

— Щях да му кажа за теб в Париж — добави Оливия. — А щом те срещне, не може да не се влюби в теб.

Спенсър отхапа късче хляб, обмисляйки вариантите.

— Ако се преместя тук, дори няма да е нужно да живея с вас — обяви след миг. — Мога да си взема собствен апартамент.

Оливия я погледна обнадеждаващо.

— Ще можеш ли да живееш сама?

Спенсър сви рамене.

— Разбира се. — Напоследък родителите й почти не се завъртаха вкъщи; тя и сега живееше сама.

— Ще ми бъде ужасно хубаво, ако се преместиш тук — призна Оливия с блеснали очи. Само си помисли — можеш да си вземеш едностаен апартамент близо до нас. Сигурна съм, че Майкъл, нашият агент по недвижимите имоти, може да ти намери нещо много специално.

— Мога да се запиша в университета още догодина, една година по-рано — добави Спенсър с нарастващо въодушевление. — И без това си мислех да го направя.

Докато тайно се срещаше с Рен, бившето гадже на Мелиса, тя беше решила да кандидатства по-рано в Пен, за да се махне от къщи и да бъде с него. Всъщност дори беше разговаряла с администрацията на „Роузууд дей“ за по-ранното си дипломиране. При всички курсове, които беше взела, имаше необходимите кредити.

Оливия си пое дълбоко дъх и се накани да каже още нещо, но след това се спря, отпи голяма глътка вино и протегна ръце, сякаш за да каже „задръж малко“.

— На твое място нямаше да се вълнувам толкова — каза тя. — Аз трябва да съм отговорният човек. Трябва да останеш със семейството си, Спенсър. Нека засега се придържаме към посещенията, става ли? — Тя потупа Спенсър по ръката, забелязвайки разочарованото й изражение. — Не се тревожи. Току-що те открих и не искам отново да те изгубя.

След като пресушиха бутилката вино и ометоха две порции спагети, те тръгнаха бавно към хеликоптерната площадка до река Хъдсън, държейки се по-скоро като най-добри приятелки, отколкото като майка и дъщеря. Когато Спенсър видя хеликоптера, който чакаше Оливия, тя я стисна за ръката.

— Ще ми липсваш.

Горната устна на Оливия затрепери.

— Скоро ще се върна. И ще го направим отново. Може би следващия път ще отидем на пазар на Медисън авеню? Направо ще припаднеш в магазина на Лубутен.

— Дадено. — Спенсър прегърна Оливия. Тя ухаеше на „Нарцисо Родригез“, един от любимите парфюми на Спенсър. Оливия й прати въздушна целувка и се качи на хеликоптера. Перката се завъртя, а Спенсър се обърна и погледна към града. По магистралата Уест Сайд летяха таксита. Хора тичаха за здраве по алеите — нищо, че часът вече беше десет вечерта. Прозорците на апартаментите светеха ярко. По река Хъдсън мина увеселителна яхта, гостите, облечени с елегантни сака и рокли, се виждала ясно на палубата.