— По работа или за удоволствие?

Спенсър облиза устните си.

— Отивам на гости на майка си — избъбри тя.

Кондукторът се усмихна. Възрастната жена, която седеше от другата страна на пътечката, изхихика одобрително. Спенсър се надяваше, че във влака не пътуваше никой от приятелите на майка й или съдружниците на баща й. Не й се искаше много родителите й да знаят какво прави.

Преди да тръгне се опита още веднъж да попита семейството си дали не е осиновена. Баща й работеше от къщи и Спенсър се изправи на вратата на кабинета му, наблюдавайки го докато чете Ню Йорк Таймс на компютъра си. Когато се прокашля, господин Хейстингс се обърна. Лицето му омекна.

— Спенсър? — каза той със загрижен глас. Сякаш временно беше забравил, че трябва да я мрази.

В главата на Спенсър се въртяха хиляди думи. Тя искаше да попита баща си дали в живота й има нещо истинско. Искаше да го попита защо никога не й е казал. Искаше да го попита дали затова се отнасят толкова ужасно с нея през по-голямата част от времето — защото тя всъщност не беше тяхно дете. Но изгуби самообладание.

Изведнъж телефонът й избибипка. Спенсър отвори страничния джоб на чантата си. Беше Андрю.

„Искаш ли да дойдеш у нас“?

Край нея избумтя високоскоростният влак, който се движеше в другата посока. Спенсър отвори прозорче за отговор, „Вечерям със семейството си, съжалявам“, написа тя в отговор. Това не беше изцяло лъжа. Искаше да каже на Андрю за Оливия, но се страхуваше, че ако му каже, той ще прекара в очакване цялата вечер, умирайки от нетърпение да разбере как е минала срещата. Ами ако нещата не се развиеха добре? Ами ако Спенсър и Оливия не се харесат? И без това се чувстваше достатъчно уязвима.

Влакът потракваше равномерно. Мъжът пред Спенсър остави на седалката до себе си част от вестника и тя забеляза поредното заглавие от Роузууд. „Има ли пропуски в разследването на Дилорентис? — пишеше с големи черни букви. — Дали семейството на Алисън крие нещо?“ — продължаваха с по-ситен шрифт.

Спенсър придърпа по-ниско над очите си своята ръчно изплетена шапка на вестникарче „Юджиния Ким“ и се сви надолу в седалката. Тези ненормални вестникарски истории нямаха край. Ами ако ченгетата, които три години по-рано бяха разследвали изчезването на Али, наистина бяха пропуснали нещо голямо? Тя се сети за казаното от Иън в месинджъра.

Откриха какво знам. Затова трябваше да бягам. Те ме мразят. Знаеш го.

Това беше наистина озадачаващо. Първо, Иън си мислеше, че пише на Мелиса, а не на Спенсър. Значи Мелиса знае кой мрази Иън… и защо? Дали Иън е споделил с нея подозренията си за това кой е убил Али? Но ако Мелиса наистина знаеше алтернативната история за това, което се беше случило с Али в нощта на нейната смърт, защо досега не я беше споделила с никого?

Освен ако… някой не я беше уплашил до смърт. През последните четирийсет и осем часа Спенсър не спираше да звъни на сестра си, нетърпелива да я попита дали има нещо друго, което би могла да знае. Но Мелиса не отговори на нито едно от обажданията й.

Вратата, която свързваше двата вагона, се отвори с тракане и една жена, облечена в тъмносин бизнес костюм, тръгна по пътечката между седалките, понесла картонена кутия с чаши горещо ароматно кафе и бутилки минерална вода. Спенсър облегна глава на прозореца, загледана в голите дървета и ръждясали телефонни стълбове, покрай които прелиташе влакът. И какво имаше предвид Иън, когато беше написал „те ме мразят“? Дали имаше нещо общо със снимката, която Емили беше препратила на Спенсър около половин час по-рано — стара снимка на Али, отчасти прикритата от дъба Наоми Циглър и Джена Кавана в двора на Али? В придружаващия я текст А. намекваше, че снимката е следа… но към какво? Добре, наистина беше странно, че Али се е занимавала със задръстената Джена Кавана, но самата Джена им беше признала, че двете е Али са били тайни приятелки. Но какво общо имаше това с Иън?

Спенсър се сещаше само за един инцидент с някой, който би могъл да мрази Иън. Когато Спенсър и останалите се бяха промъкнали в двора на Али, за да й откраднат знаменцето, Джейсън Дилорентис беше излетял от къщата и се беше спрял в средата на двора, загледан в Мелиса и Иън, които седяха на ръба на горещото джакузи. Тъкмо бяха започнали да излизат — Спенсър си спомни как Мелиса се чудеше кои са най-перфектните обувки и чанта за първия учебен ден, нетърпелива да впечатли новото си гадже. След като Али ги заряза и Спенсър се прибра у дома, тя чу двамата да си шушукат във всекидневната.

— Ще го преживее — каза Мелиса.

— Не ме притеснява той — отвърна Иън. След това промърмори нещо, което Спенсър не успя да чуе.

За Джейсън ли говореха… или за някой друг? Доколкото Спенсър знаеше, Джейсън и Мелиса не бяха точно приятели. Посещаваха заедно някои часове — понякога, когато Мелиса беше болна, Спенсър трябваше да отиде до съседната къща и да вземе от Джейсън записките от пропуснатите часове — но той никога не е бил част от онази голяма групичка, която наемаше дълги лимузини за училищните празненства или прекарваше пролетната ваканция в Кан, Кабо Сан Лукас или на остров Мартас винярд. Джейсън дружеше с някои от другите футболисти — те бяха прочути с измислянето на играта „Не е истина“, която играеха Али, Спенсър и останалите — но като че ли братът на Али прекарваше голяма част от времето си в усамотение. През повечето време той дори не се виждаше със семейството си. Големите фамилии Хейстингс и Дилорентис бяха членове на „Роузуудския кънтри клуб“ и редовно посещаваха ежеседмичните неделни джаз вечери… с изключение на Джейсън, който редовно ги пропускаше. Спенсър си спомни думите на Али, че техните са позволили на Джейсън да ходи сам във вилата им край езерото Поконос; там ли беше през всичките тези недели? Какъвто и да беше отговорът, семейство Дилорентис като че ли дори не забелязваха, че го няма, и си вечеряха щастливо, наслаждавайки се на яйцата по бенедиктински, пиеха коктейли „Мимоза“ и се прехласваха по Али. Сякаш имаха само едно дете, не две.

Спенсър затвори очи, заслушана в свирката на влака. Мисленето за всичко това ужасно я изморяваше. Може би колкото повече се отдалечаваше от Роузууд, толкова по-незначително ще й се струва всичко.

След известно време влакът спря.

— Гара „Пен“ — обяви кондукторът. Спенсър грабна чантата си и се изправи с разтреперани колене. Това наистина се случваше. Тя се придвижи след останалите пътници по тясната пътечка, слезе на перона и взе ескалатора нагоре, към главната зала.

Гарата миришеше на меки гевречета, бира и парфюми. Мъжки глас обяви по високоговорителя, че влакът за Бостън е спрял на вход 14 изток. В този миг цяла тълпа хора хукна към 14 изток и едва не събори Спенсър. Тя се огледа раздразнително. Как ще намери Оливия в тази тълпа? Как Оливия ще намери нея? Какво ще си кажат, за Бога?

Някъде в навалицата се разнесе познат, писклив смях. Спенсър се замисли за възможно най-ужасния вариант: ами ако Оливия не съществува? Ами ако това е някаква груба шега, организирана от А.?

— Спенсър? — извика някой.

Спенсър се завъртя. Една млада руса жена със сив кашмирен пуловер „Джей Крю“ и кафяви каубойски ботуши вървеше към нея. Тя носеше малка чантичка от змийска кожа и голяма папка, пълна с листи хартия.

Когато Спенсър вдигна ръка, жената се усмихна. Сърцето на Спенсър спря. Жената имаше същата широка усмивка, която тя виждаше, щом се погледнеше в огледалото.

— Аз съм Оливия — обяви жената и хвана Спенсър за ръцете. Дори пръстите й приличаха на тези на Спенсър, малки и тънки. Оливия имаше същите зелени очи и познатия ясен, не много плътен глас. — Знаех, че си ти, още щом те зърнах да слизаш от влака. Просто го знаех.

Очите на Спенсър се изпълниха със сълзи. И просто ей така, изведнъж, страховете й започнаха да се изпаряват. Всичко това й се стори съвсем… наред.

— Хайде. — Оливия поведе Спенсър към единия от изходите, подминавайки група нюйоркски полицаи и служебно куче-търсач. — Толкова много неща съм намислила за нас.

Спенсър грейна. Внезапно се почувства така, сякаш животът й едва сега започва.

* * *

Беше невероятно топла януарска нощ, и улиците бяха пълни с народ. Те взеха такси до Уест вилидж, където Оливия току-що се беше нанесла, и спряха в „Диане фон Фюрстенберг“, един от любимите магазини на Оливия — и на Спенсър. Докато обикаляха между рафтовете, Спенсър научи, че Оливия е арт директор в ново списание, посветено на нощния живот в Ню Йорк. Тя беше родена и израснала в Ню Йорк и беше учила в тамошния университет.

— Аз мисля да кандидатствам в него — изчурулика Спенсър. Всъщност мястото й там беше гарантирано — или поне докато беше първа по успех в класа.

— Страшно ми харесваше там! — каза Оливия. След това тихичко ахна и измъкна една тревистозелена плетена рокля. Спенсър се засмя — тъкмо си я беше набелязала. Оливия се изчерви.

— Винаги си избирам дрехи с тази отсянка на зеленото — призна тя.

— Защото подхожда на очите ти — продължи Спенсър.

— Точно така. — Оливия я погледна с признателност. Изражението на лицето й сякаш казваше „радвам се, че те намерих“.

След като напазаруваха, те тръгнаха бавно по Пето авеню. Оливия разказа на Спенсър, че наскоро се е омъжила за един богат мъж, на име Морган Фрик, на частна церемония в Хемптънс.