Sara Shepard - Убиец

— Ето, скъпа. — Ъглите на устата й леко се повдигнаха. — Обичаш месо, нали?

Емили примигна. Само така ли й се струваше, или това изречение преливаше от… намеци? Тя погледна към Айзък, за да види реакцията му, но той невинно си вземаше хлебче от панера.

— Ъ-ъ-ъ, благодаря — отвърна тя и притегли чинията към себе си. Тя обичаше месо. От онова, което, ъ-ъ-ъ… се яде.

— И така, Емили. — Господин Колбърт заби голямата лъжица в купата с картофено пюре. — Разпитах някои от моите работници. Изглежда си доста известна.

Госпожа Колбърт тихо изсумтя. Вилицата на Емили изтрака в чинията й. Единственият звук в стаята беше шумът на абсорбатора над печката.

— Т-така ли?

— Всички казват, че си страхотна плувкиня — завърши господин Колбърт. — В националната ранглиста по бътерфлай? Невероятно! Какъв замах трябва, нали?

— О! — Емили вдигна чашата си с трепереща ръка и отпи една глътка вода. — Да. — Какво си мислеше, че господин Колбърт ще я попита какво е усещането да се натиска с момичета? — Вярно, че трябва силен замах, но предполагам, че просто съм бърза по природа.

Тогава госпожа Колбърт промърмори нещо под носа си и Емили можеше да се закълне че чу: „Бърза си, така е“.

Тя остави чашата си на масата. Госпожа Колбърт дъвчеше спокойно и я гледаше. Емили се чувстваше така, сякаш очите й се забиват в главата й като свредел.

— Какво каза, мамо? — попита Айзък и присви очи.

Лицето на госпожа Колбърт се изкриви в усмивка.

— Казах, че Емили е скромна. Сигурна съм, че е тренирала много, за да стане толкова добра плувкиня.

— Абсолютно. — Айзък се усмихна. Емили погледна към купчината с картофено пюре в чинията си, усещайки, че лека-полека започва да полудява. Наистина ли госпожа Колбърт беше казала това?

За десерт майката на Айзък донесе ябълков пай и каничка кафе. Господин Колбърт погледна съпругата си.

— Между другото, наеха ни за едно откриване тази събота. Мислех, че хората няма да ми стигнат, тъй като партито е много голямо, но се оказа, че всичко е наред.

— Чудесно — отвърна госпожа Колбърт.

— Това парти ще бъде голяма работа — промърмори Айзък.

Емили хвана чинийката си с пай.

— Парти ли?

— Баща ми поел кетъринга при откриването на един нов хотел извън града — обясни Айзък. Той хвана ръката й под масата. — Преди е бил училище или нещо такова, нали?

— Психиатрично заведение — възкликна госпожа Колбърт и сбърчи нос.

— Не точно — поправи я господин Колбърт. — Било е дом за проблемни деца, наричал се е „Радли“. Хотелът също ще се нарича така. Собствениците смятат, че избързват с откриването — ремонтът още не е приключил. Обаче стаите, които още не са готови, са на горните етажи — гостите дори няма да ги видят. Но нали ги знаете хотелиерите — всичко трябва да е перфектно.

— Хотелът е великолепен — каза Айзък на Емили. — Прилича на стар замък. В градината дори има храстов лабиринт. Ще ми се да дойдеш с мен.

— С удоволствие — отвърна Емили и грейна. После отхапа един залък от пая.

— Значи, ще има вечеря — обясни Айзък. — Но ще има и питиета и танци.

— Само че вие ще постъпите целомъдрено и ще пиете само безалкохолни — поясни госпожа Колбърт.

Кожата на Емили настръхна. Целомъдрено? Тя погледна към Айзък, неспособна да сдържи треперенето на устните си. „Тя знае — помисли си Емили. — Определено знае“.

Айзък се усмихна успокояващо.

— Не се тревожи. Изобщо няма да пием.

— Добре — рече госпожа Колбърт. — Притеснявам се, когато ходите на тези събирания за възрастни. Някои от барманите дори не искат лични карти. — Тя въздъхна драматично. — Мислех, че ще си по-развълнуван от пътуването до Бостън, което църквата организира, Айзък. Допреди няколко седмици въобще не се интересуваше от подобни пищни партита. — Тя погледна строго Емили, сякаш искаше да я обвини, че тя го е развалила.

— Винаги съм харесвал партитата — бързо се защити Айзък.

— О, остави ги да се забавляват, Маргарет — рече меко господин Колбърт. — Те ще се държат прилично.

Телефонът иззвъня и госпожа Колбърт скокна да го вдигне. Айзък се извини и отиде до тоалетната, а господин Колбърт се скри в кабинета си. Емили започна да реже пая си на все по-малки парчета, ръцете й бяха хлъзгави от пот, а бузите й пареха. Какво й ставаше? Защо беше толкова чувствителна? Просто си въобразяваше всичко. Госпожа Колбърт не я мразеше и не се опитваше да се рови в съзнанието й. Тя не беше А.

Емили събра чиниите и ги отнесе в мивката с надеждата, че ще направи добро впечатление. След като ги изми, бръкна в джоба си за телефона. Сега беше идеалният момент А. да изпрати някой хаплив есемес за поведението на скъпата мама. Всъщност сигурно предишния ден госпожа Колбърт не беше разбрала за Айзък и Емили… но А. я беше подготвил тъкмо навреме преди вечеря. Също както предишния А., и този като че ли винаги знаеше всичко.

Но малкото екранче на нокията й беше тъмно. Внезапно Емили осъзна, че всъщност иска да има есемес от А. Ако той беше отговорен за това, то майката на Айзък щеше да се окаже жертва на манипулативен призрак, вместо просто да се прояви като пасивно-агресивно чудовище.

Смехът на господин Колбърт се разнесе от кабинета му и Емили огледа кухнята. Майката на Айзък събираше статуйки на крави така, както майката на Емили събираше пиленца. На хладилника имаха едни и същи магнитчета във формата на френски къщички, църквички и пекарни. Госпожа Колбърт беше най-обикновена майка с най-обикновена кухня, точно като госпожа Фийлдс. Може би Емили просто се държеше параноично.

Емили събра измитите лъжици, вилици и ножове и ги подсуши с кърпата за съдове, чудейки се в кое чекмедже ги държат. Опита онова, което се намираше най-близо до умивалника. По дъното се търкулна една батерия. Имаше ножици, разпръснати кламери, готварска ръкавица с щампа на крава и няколко менюта с храна за вкъщи, прихванати с лилава гумена лента. Емили се накани да го затвори, но една снимка, тикната в дъното, привлече вниманието й.

Тя я извади навън. Айзък стоеше в антрето, облечен в леко широк костюм, който принадлежеше на баща му. Беше прегърнал Емили, облечена в розовата сатенена рокля, която беше отмъкнала от гардероба на Карълайн. Снимката беше направена преди няколко седмици, когато двамата отидоха на благотворителното събиране на „Роузууд дей“. Госпожа Колбърт се въртеше около тях с розови бузи и блеснали очи.

— Колко сте сладки! — беше извикала тя. Беше оправила корсажа на Емили, беше завързала наново връзката на Айзък и им беше предложила току-що опечени шоколадови бисквитки.

Снимката разказваше една щастлива история… с изключение на едно. Емили нямаше глава. Тя беше изрязана изцяло от снимката, ножиците внимателно бяха премахнали всяка следа от косата й.

Емили бързо затвори чекмеджето. Прокара ръка по шията си, после по брадичката, ушите, бузите и челото. Главата й си беше на мястото. Когато погледна през прозореца, опитвайки се да реши какво да прави, телефонът й звънна.

Сърцето й подскочи. Значи А. наистина имаше нещо общо. Тя извади телефона си с треперещи пръсти.

На екрана се появи образ. Това беше стара снимка на нечий заден двор. Дворът на Али — Емили веднага разпозна дървесната къщичка върху старото дъбово дърво. Ето я и Али, с детско лице, усмихната и грейнала. Беше облечена в хокейната униформа на роузуудската младежка лига, което означаваше, че снимката е от пети или шести клас — след това Али играеше в университетския хокеен отбор. На снимката имаше още две момичета. Едното имаше дълга, руса коса и беше скрито зад дървото — това сигурно беше Наоми Циглър, една от най-добрите приятелки на Али по онова време. Другото момиче беше заснето в профил. Тя имаше тъмна коса, бледа кожа и естествено червени устни.

Джена Кавана.

Емили държеше телефона в изпънатата си ръка и го гледаше озадачено. Не виждаше с какво можеше да бъде изнудена. Къде беше ликуващото съобщение „Пипнах те! Мама мисли, че си една голяма мръсна курва!“. Защо А. не се държеше като… А.?

Тогава забеляза придружаващия текст под снимката. Емили го прочете четири пъти, опитвайки се да го разбере.