Sara Shepard - Убиец

— Така ли? Кой?

След това се измъкна Ариа. Емили и Хана излязоха след нея. Някой друг беше успял да се добере до Али преди тях?

Али въздъхна и седна на каменната пейка до малкото езерце в задния двор на къщата. Момичетата се поколебаха, но Али им махна с ръка да се присъединят към нея. Когато се приближиха, установиха, че тя ухае на ванилов сапун за ръце и има най-дългите мигли, които някоя от тях беше виждала. Али събу обувките си и стъпи с малките си фини крачета върху меката зелена трева. Ноктите й бяха боядисани в яркочервено.

— Не знам кой е бил — отвърна тя. — В един миг знаменцето беше в чантата ми. В следващия го нямаше. Вече си го бях украсила дори. Нарисувах много яка манга жабка, логото на Шанел и момиче, което играе хокей на трева. След това прекарах часове в изработването на инициалите на Луи Вюитон, като копирах дизайна им директно от чантата на мама. Стана страхотно! — Тя се нацупи, сапфиреносините й очи се ококориха. — Смотанякът, който го открадна, просто ще го съсипе, знам си аз.

Момичетата промърмориха нещо от рода на колко съжаляват. Всяка от тях внезапно изпита облекчение, че не е тя човекът, който е откраднал знамето на Али — и не тя е въпросната смотанячка.

— Али?

Всички рязко се обърнаха. Госпожа Дилорентис се качи на терасата. Изглеждаше така, сякаш се е запътила на официална среща, облечена със сива прилепнала по тялото рокля на Диане фон Фюрстенберг и обула обувки с високи токчета. За миг погледна объркано към момичетата. Все пак те за пръв път се появяваха в двора им.

— Тръгваме, нали?

— Да — отвърна Али, усмихна им се мило и им махна с ръка. — Чао!

Госпожа Дилорентис се спря, сякаш искаше да каже още нещо. Али се извърна към тях, без да й обръща внимание. Посочи с пръст Спенсър.

— Ти си Спенсър, нали?

Спенсър кимна смутено. Али изгледа останалите изпитателно.

— Аз съм Ариа — напомни й Ариа. Хана и Емили също се представиха и Али кимна небрежно. Това беше толкова типично за нея — очевидно знаеше имената им, но изтънчено им подсказваше, че за хората по върховете на йерархията в „Роузууд дей“ техните имена просто нямат значение. Дори не знаеха дали трябва да се чувстват унизени, или поласкани — все пак Али ги попита за имената им.

— А ти къде беше, когато ти откраднаха знамето? — попита Спенсър, опитвайки се с този въпрос да задържи вниманието на Али.

Тя примигна замаяно.

— Ами, в мола. — Тя вдигна розово пръстче към устата си и започна да гризе нокътя си.

— В кой магазин? — продължи Хана. — „Тифани“? „Сефора“? — Може би Али щеше да се впечатли от това, че Хана знае имената на всички лъскави магазини.

— Може би — промърмори Али. Погледът й се зарея към гората. Сякаш търсеше нещо — или някого. Вратата на верандата се затвори. Госпожа Дилорентис се беше прибрала вкъщи.

— Знаете ли, клаузата за кражбата трябва да бъде отменена — рече Ариа и завъртя очи. — Тя е просто… гадна.

Али прибра коса зад ушите си и сви рамене. Светлината на горния етаж в къщата на семейство Дилорентис угасна.

— А къде всъщност го беше скрил Джейсън? — осмели се да попита Емили.

Али се отърси от замаяността си и се стегна.

— А?

Емили примигна, притеснена, че може би е казала нещо, което не трябва.

— Преди няколко дни каза, че Джейсън ти е разкрил къде е скрил своето късче. Него си намерила, нали? — Всъщност Емили се интересуваше повече от трясъка в къщата, който се беше разнесъл по-рано. Дали Джейсън и Али се бяха карали? Дали той беше човекът, който имитираше гласа й? Но не посмя да попита.

— О! — Али въртеше все по-бързо сребърния пръстен, който носеше на десния си показалец. — Вярно. Да. Точно него намерих. — Тя се извърна и погледна към улицата. Мерцедесът с цвят на шампанско, който често идваше да вземе Али от училище, зави по алеята пред къщата, спря се за миг до знака „стоп“, прибра фаровете си и зави надясно.

Али въздъхна и погледна момичетата така, сякаш за пръв път ги вижда и е ужасно изненадана.

— Ами… чао — рече тя. Обърна се и влезе в стаята. След минута лампата, която беше угаснала преди, светна отново.

Камбанките, закачени на входната врата на къщата, звъннаха. Една катеричка пробяга по поляната. В първия момент момичетата бяха твърде изненадани, за да реагират. След като стана ясно, че Али няма да се появи повече, те се сбогуваха неловко една с друга и се разделиха. Емили мина напряко през двора на Спенсър и тръгна по пътя, опитвайки се да погледне на нещата от хубавата им страна — тя беше благодарна дори на това, че Али им беше продумала. Ариа тръгна към гората, ядосана, че въобще си беше направила труда да дойде. Спенсър прескочи обратно в техния двор, смутена от това, че Али се беше отнесла с нея по същия начин, както с останалите. Иън и Мелиса се бяха прибрали вътре и сигурно се натискаха върху дивана в хола — пфу! А Хана отиде да вземе велосипеда си, който беше оставила зад големия камък в задния двор на Али, и забеляза една черна кола, паркирана на завоя пред къщата на Али. Тя примижа озадачено. Беше ли я виждала преди? После небрежно сви рамене, метна се на колелото си и пое по пътя.

Всяко от момичетата усещаше в гърдите си тежкото, безнадеждно чувство на безкрайно унижение. За кого се мислеха, че да се опитат да отмъкнат късче от знамето на „Капсулата на времето“ от най-популярното момиче в „Роузууд дей“? Как изобщо се бяха осмелили да си помислят, че ще могат да го направят? Али сигурно се беше прибрала в стаята си, беше се обадила на най-добрите си приятелки Наоми Циглър и Райли Улфи и трите сигурно се скъсваха да се присмиват на смотанячките, които се бяха появили в задния й двор. За части от секундата й се беше сторило, че Али ще даде на Хана, Ариа, Емили и Спенсър шанс да й станат приятелки, но сега този шанс определено беше изчезнал.

Но… дали?

В понеделник, следващата седмица, се разнесе слухът, че знаменцето на Али е изчезнало. Плъзна и втори слух: Али се е скарала жестоко с Наоми и Райли. Никой не знаеше защо. Никой нямаше представа как е започнал скандалът. Знаеше се само, че някои от членовете на най-желаната групичка в шести клас, вече ги няма.

Когато на следващата събота Али се заговори със Спенсър, Хана, Емили и Ариа на благотворителния бал в „Роузууд дей“, четирите момичета решиха, че това е просто някаква гадна шега. Но Али беше запомнила имената им. Направи комплимент на Спенсър за безупречното й представяне на изпита по правопис. Хвърляше влюбени погледи към чисто новите маркови ботушки на Хана и обеците с паунови пера, които бащата на Ариа й беше донесъл от Мароко. Възхити се на това как Емили успя без никакви усилия да вдигне цял кашон с миналогодишни зимни палта. Преди да се усетят, Али вече ги канеше на гости с преспиване. Което доведе до още едно и още едно. В края на септември, когато дойде краят на „Капсулата на времето“ и всички предадоха украсените си късчета от знамето, в училище се разнесе нов слух: Али си беше намерила четири нови най-добри приятелки.

Те седяха заедно в аудиторията на „Роузууд дей“ по време на церемонията по заравянето на „Капсулата на времето“ и гледаха как директорът Епълтън извиква на подиума всеки ученик, който бе имал късмета да намери късче от знамето. Когато Епълтън обяви, че парчето, намерено от Алисън Дилорентис, така и не е било предадено и ще бъде счетено за невалидно, момичетата стиснаха силно ръцете на Али. Не е честно, прошепнаха й те. То си беше твое. Ти се постара толкова много по украсяването му!

Но една от най-новите приятелки на Али, която седеше в края на пейката, трепереше толкова силно, че едва успяваше да удържи коленете си неподвижни, притискайки ги силно с длани. Ариа знаеше къде се намира знамето на Алисън. Понякога, след като приключваше с приятелските телефонни обаждания преди лягане, тя надникваше в една стара кутия от обувки, която стоеше на най-горния рафт в гардероба и стомахът й се свиваше на топка. И все пак беше по-добре, че не каза на никого за това, че знаменцето на Али е у нея. И добре, че не го предаде. Поне веднъж нещата в живота й се развиваха страхотно. Тя имаше приятелки. Имаше хора, които седяха до нея на обяд, хора, с които излизаше през уикендите. Най-доброто нещо, което можеше да направи, бе да забрави за случилото се онзи ден… завинаги.

Но може би Ариа не трябваше да го забравя толкова бързо. Може би трябваше да свали кутията от рафта, да я отвори и внимателно да разгледа парчето на Али. Това беше Роузууд, тук всичко означаваше нещо. Онова, което беше нарисувано на знаменцето, можеше да й подскаже какво очаква Али в не чак толкова далечно бъдеще.

Нейното убийство.