— Ъ-ъ-ъ, здрасти — каза предпазливо Ариа. Кейт се усмихна самодоволно. Майк се усмихна още по-самодоволно. Той постави ръка на бедрото на Кейт и тя му позволи. Ариа се намръщи, питайки се дали мозъкът й не се е увредил от праха в новата й таванска стая.

Във фоайето затракаха токчета и Ариа се обърна тъкмо навреме, за да види Хана, която влизаше. Тя беше облякла зелена копринена рокля с гол гръб и беше завързала като колан на кръста своето парче от знамето на „Капсулата на времето“. Носеше кутия, увита в подаръчна хартия. Ариа понечи да я поздрави, но Хана не гледаше в нейната посока. Тя се беше вторачила в Кейт. Устата й се сви.

— О.

— Здрасти, Хана! — махна й Кейт. — Радвам се, че успя да дойдеш!

— Ти не си поканена — сопна й се Хана.

— Напротив, поканена съм — отвърна Кейт с уверена усмивка.

Под едното око на Хана заигра мускулче. Червенина плъзна от врата към бузите й. Ариа въртеше глава от едното към другото момиче, чувствайки се едновременно объркана и очарована.

Мередит като че ли се забавляваше.

— Майк, да не си довел две момичета?

— Хей, нали това е купон — отвърна Майк, като сви рамене. — Колкото повече, толкова по-весело, нали?

— И аз така казвам! — изграчи Кейт. Когато свръхслабата Кейт се усмихваше по определен начин, тя напомняше на Ариа на крещящия гибон от плаката на „Нешънъл джиографик“, който висеше на вратата на старата й спалня. Хана определено беше по-красивата от двете.

Хана опъна рамене назад, приближи се до Мередит и протегна ръка.

— Хана Мерин. Аз съм стара приятелка на семейството. — Тя подаде подаръка си на Мередит, която го постави върху купчината с другите неща. Хана изгледа намръщено Кейт, настани се от другата страна на Майк и се притисна към него така, че коленете им да се докосват.

Кейт погледна към пригоденото за колан късче знаме на кръста на Хана.

— Какво е това нещо? — Тя посочи едно черно петно.

Хана я погледна високомерно.

— Това е жаба манга. Очевидно.

Ариа се настани на люлеещия се стол, изпълнена с изумление. Тя улови погледа на Хана и кимна към мобилния си телефон. Започна да й пише есемес — сутринта Хана крайно неохотно им беше дала номера на новия си телефон.

„Какво правиш тук?“.

Айфонът на Хана изпиука. Тя прочете съобщението, погледна Ариа и отговори. Няколко секунди по-късно телефонът на Ариа изжужа:

„Защо не ни каза, че се местиш близо до Иън?“

Ариа отвори прозорец за отговор. Хана нямаше да се измъкне толкова лесно. „И аз самата току-що разбрах — написа тя. — Ти да не би да харесваш Майк?“.

„Може би — написа Хана. — Той е единственото момче, което не можеш да ми откраднеш“.

Ариа стисна зъби. Хана имаше предвид миналата есен, когато Ариа излизаше с бившето й гадже Шон Ейкърд. Изглежда и до днес смяташе, че Ариа го е откраднала от нея.

Мередит започна да разопакова подаръците си и да подрежда всичко на масичката. Първите неща бяха бебешки играчки, одеялце и помпа за гърда от Майк. Когато стигна до подаръка, увит в раирана хартия, Кейт се изправи.

— О, този е моят! — Тя потърка ръце ликуващо. Хана се намръщи още повече.

Мередит седна на дивана и разопакова подаръка.

— О, Господи! — ахна тя и извади едно кремаво гащеризонче от покритата с розова хартия кутия:

— Направено е от органична монголска кашмирена вълна — изрецитира Кейт. — Напълно оригинално.

— Много ти благодаря. — Мередит притисна гащеризончето към лицето си. Байрън разтърка преждата между пръстите си и кимна мъдро, сякаш беше някой специалист по кашмир. Раздърпаните памучни тениски и фланелени пижами бяха повече в неговия стил.

Хана рязко се изправи и тихичко изписка.

— Да не си душила из стаята ми?

— Моля? — попита Кейт и се ококори.

— Знаела си! — изпищя Хана. — Прекарах часове в търсене на идеалния подарък.

— Не знам за какво говориш. — Кейт сви рамене.

В този момент Мередит разопаковаше пакета, който беше донесла Хана. Вътре се намираше още една кутия от „Съншайн“.

— О! — рече Мередит с любезен тон, изваждайки същото гащеризонче от същата розова хартия. — Много е красиво. Отново.

— Никога няма да са ти излишни — засмя се Тейт, един от колегите на Байрън, и по брадата му се посипаха трохи от сандвича, който ядеше.

Кейт също се захили добросърдечно.

— Великите мозъци мислят еднакво — каза тя, а лицето на Хана се изкриви от гняв. Погледът на Майк прескачаше от едното момиче към другото; очевидно той поглъщаше жадно задаващата се драма.

Внезапно Ариа забеляза тъмна сянка, която мина покрай прозореца. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха. В двора стоеше някой и наблюдаваше партито.

Тя огледа стаята, но като че ли никой не го забелязваше. Прокашля се, изправи се и се измъкна в коридора. С разтуптяно сърце отвори входната врата и излезе навън. Кварталът беше ужасно тих, във въздуха миришеше на пушек. Небето потъмняваше и лампата в началото на алеята хвърляше блед златист кръг светлина върху тревата. Тогава тя отново забеляза фигурата до пощенската кутия и отскочи назад. Слава Богу, не беше Иън. Беше…

— Джена? — извика тихо Ариа.

Джена Кавана беше облечена е тежко ватирано черно палто, черни ръкавици и сива шапка — ушанка. Нейният златист ретрийвър стоеше с изплезен език. Тя вдигна глава и я обърна по посока на звука. Устните й се разтвориха.

— Аз съм, Ариа — обясни Ариа. — Вчера с баща ми се нанесохме тук.

Джена леко кимна.

— Знам. — Тя не помръдваше. На лицето й беше изписано виновно изражение.

— Добре ли си? — попита след минутка Ариа, сърцето й не спираше да бие ускорено. — Трябва ли ти нещо?

Джена избута големите си слънчеви очила „Гучи“ нагоре по носа. Беше много странно да видиш някой с тъмни очила в мрака. Изглеждаше така, сякаш се кани да каже нещо, но след това се обърна и махна с ръка.

— Не.

— Чакай! — извика Ариа, но Джена продължи да върви. Ноктите на кучето й почукваха по леда. Обувките й не издаваха никакъв звук. След миг от нея се забелязваше само бялото й бастунче, което се местеше от единия към другия край на тротоара.

12.

Отрежете й главата!

В сряда вечерта Емили постави четири кремави чинии на квадратната маса в трапезарията на семейство Колбърт. Когато стигна до сребърните прибори, тя се спря озадачена. Ножовете до лъжиците или до вилиците се поставяха? В тяхното семейство не се събираха на вечеря. Емили и сестра й Карълайн често вечеряха по-късно от родителите им заради тренировките по плуване.

Айзък се появи от кухнята. Очите му изглеждаха още по-сини заради пуловера с остро деколте и тъмните дънки, които беше облякъл. Той хвана Емили за ръката и сложи в дланта й нещо гладко с дупка. Емили погледна надолу. Беше син керамичен пръстен.

— По какъв повод?

Очите на Айзък блестяха.

— Просто така. Защото те обичам.

Емили стисна силно устни, разкъсвана от чувства. Досега никой, с когото беше излизала, не й беше подарявал нищо.

— И аз те обичам — каза тя и сложи пръстена на показалеца си, където прилягаше най-добре. Не можеше да спре да мисли за онова, което се беше случило между тях предишния ден. Усещането беше толкова нереално… но едновременно с това чудесно — напълно отвличаше мислите й от завръщането на А. През целия ден в училище тя се криеше в тоалетната и се оглеждаше в огледалото, търсейки промени. Но от другата страна я гледаше все същата Емили, с все същите лунички, същите големи кафяви очи и леко чип нос. Не спираше да търси някакъв специален блясък или многозначителна усмивка, нещо, което да потвърди промяната. Искаше й се да сграбчи Айзък за раменете, да го целуне силно и да прошепне в ухото му, че иска да го направят отново. Скоро.

Силен трясък в кухнята пръсна мислите й на хиляди парченца. Естествено, че нямаше да се осмели да го каже на Айзък сега. Не и когато родителите му са тук.

Айзък взе приборите от ръцете й и започна да ги подрежда на масата — лъжиците до ножовете от дясно, вилиците са вляво.

— Изглеждаш ми притеснена — каза той. — Не се тревожи. Казах им да не споменават случая на Али.

— Благодаря — опита се да се усмихне Емили. Любопитните въпроси по случая на Али бяха най-малкият й проблем — повече се притесняваше какво точно беше чула госпожа Колбърт предишната вечер. Когато се появи на вратата им, майката на Айзък я поздрави хладно, сякаш въобще не се радваше да я види. И когато преди секунди Емили излезе от тоалетната, тя можеше да се закълне, че госпожа Колбърт я гледаше осъдително, сякаш беше решила, че Емили е забравила да си измие ръцете.

Тя хукна към кухнята, за да помогне на майката на Айзък да пренесе печеното телешко и касеролите с броколи, картофено пюре с чесън и хлебчета на масата в трапезарията. Господин Колбърт връхлетя в стаята, разхлабвайки вратовръзката си. След като семейството каза молитва, госпожа Колбърт побутна печеното към Емили и за пръв път я погледна право в очите.