Sara Shepard - Убиец

Спенсър изсумтя.

— Уайлдън ли? Той се постара да накара всички в Роузууд да решат, че сме луди. Ако по някакво чудо ни повярва, никой друг в полицията няма да го направи.

— Ами родителите на Иън? — предложи Емили. — И те са получили съобщение от него. Те ще ни повярват.

Спенсър посочи към друго изречение.

— Да, но как ще ни помогне това? Просто родителите му ще имат още едно доказателство, че Иън е жив, но пък могат да кажат на ченгетата, че съобщенията му идват от компютър в Роузууд. И тогава полицаите ще го проследят и ще го арестуват.

— Което е добре за нас — напомни й Емили.

Спенсър я погледна безпомощно.

— Ами ако това е някакъв тест? Ами ако кажем на родителите му или на полицията… и нещо се случи с някоя от нас? Ами ако нещо се случи с Мелиса? Все пак Иън смяташе, че пише на нея. — Спенсър потърка облечените си в ръкавици ръце. — С Мелиса не се разбираме, но не искам да я поставям в опасност.

Ариа слезе от люлката, взе телефона на Спенсър и погледна съобщението на А.

— Тук пише, че трябва да го разберем… или ние ще сме следващите.

— Което означава? — Емили заби ботуша си в една снежна пряспа.

— Трябва да докажем кой е истинският убиец на Али — отвърна равнодушно Ариа. — В противен случай…

— Смяташ ли, че убиецът е човекът — или хората, — за които споменава Иън? — попита Спенсър. — Хората, които го мразят? Онези, които са разбрали, че той знае?

— Които го мразят? — Емили се почеса по главата. — Всички в Роузууд го обожават.

Хана изсумтя.

— Момичета, това са пълни глупости. Въобще не ми се играе на Вероника Марс. — Тя отвори чантата си, извади айфона си ох вътрешното джобче и го включи. — Най-добрият начин да се отървете от А. е да направите като мен: взех си нов телефон и скрит номер. И А. вече няма как да ме намери. — Тя започна да набира текст върху дисплея.

Емили и останалите се спогледаха.

— А. се е свързвал с нас и по други начини, Хана.

Хана отметна кичур коса от очите си и продължи да набира.

— Този А. не е.

— Това не означава, че няма да го направи — отговори твърдо Спенсър.

Хана стисна устни с раздразнение.

— Добре, ако Иън е А., няма какво да се притесняваме. Защото няма начин той да се добере до новия ми номер.

Емили погледна Хана, учудена как може да е толкова сигурна… особено след като Иън все още беше тук, в Роузууд.

— Та ще се захващаме ли с търсенето, или не? — попита Ариа след известно време.

Момичетата се спогледаха. Емили нямаше и най-малката представа как да търсят убиеца на Али. Те не бяха полицаи. Нямаха опит в криминалистиката. Но разбираше много добре защо не трябваше да се обръщат към ченгетата — след скандала с мъртвия Иън те просто щяха да им се изсмеят и да им обърнат гръб.

Тя погледна към училищния двор. Към класните стаи се стичаха още шестокласници. Неколцина се събраха около обявата, която висеше пред вратата, и започнаха оживено да обсъждат.

— Аз ще си намеря късче — заяви брюнетка с блестящи фибички в косата.

— Да бе, да — каза приятелката й, дребничка азиатка с вързана нависоко опашка. — Никога няма да разгадаеш упътванията.

Емили присви очи и се вгледа в големите печатни букви.

— Помните ли колко развълнувани бяхме всички първата година, когато можехме да участваме в играта? — промърмори Хана, която също гледаше момичетата.

Ариа посочи стоянката за велосипеди до входа на училището.

— Точно там Али обяви, че знае къде се намира едно от късчетата.

— Това беше адски неприятно — изръмжа Спенсър и изкриви лице. — Тя измами — Джейсън й беше казал къде го е скрил. Дори не се наложи да разгадае упътванията. Точно затова исках да й открадна знамето — според мен тя не го заслужаваше.

— Само че не успя да го откраднеш — пропя Хана. — Защото някой друг вече го беше направил. И никога няма да разберем кой.

Ариа се разкашля силно. От устата й плисна минерална вода. Всички се обърнаха и я погледнаха.

— Добре съм — увери ги тя с хриптящ глас. Звънецът на гимназията иззвъня и момичетата се разделиха. Спенсър бързо тръгна, като се сбогува с половин уста. Хана се позабави, почуквайки по екрана на айфона. Емили тръгна заедно с Ариа. За известно време единственият звук, който се чуваше, беше хрущенето на обувките им по снега. Емили се запита дали Ариа си мисли за същото нещо като нея — възможно ли беше Иън да казва истината? Дали не беше някой друг виновен за убийството на Али?

— Няма да повярваш на кого налетях вчера — каза Ариа. — Джейсън Дилорентис.

Емили рязко спря. Сърцето й се разтупка.

— Къде?

Ариа се загърна по-плътно с шала си с равнодушно изражение на лицето.

— Избягах от училище. Джейсън чакаше влака за Филаделфия.

Подухна вятър, промъквайки се коварно под яката на Емили.

— И аз го срещнах онзи ден — обади се тя със стържещ глас. — Бях паркирала зад него и той ме обвини, че съм ударила колата му. Изглеждаше много… ядосан.

Ариа я погледна косо.

— Какво имаш предвид?

Емили започна да прехвърля в ръце билета за ски лифта, който беше прикрепен към ципа на якето й. Тя подозираше, че Ариа харесва Джейсън и мразеше да говори зад гърба на хората. Но пък Ариа попита.

— Ами дори ми се разкрещя. След това се хвърли към мен, сякаш се канеше да ме удари.

— Ти блъсна ли се в колата му?

— Дори и да го бях направила, драскотината беше съвсем малка. Определено не беше нещо, заради което да се вбеси.

Ариа пъхна ръце в джобовете си.

— Точно в този момент Джейсън сигурно е ужасно чувствителен. Представям си как се чувства.

— И аз така си помислих, но… — Емили леко изостана и погледна загрижено Ариа. — Просто бъди внимателна, чу ли? Не забравяй какво каза Джена. Али е имала „проблеми“ с Джейсън. Той може да е тормозил Али, също както Тоби е тормозил Джена.

— Няма как да сме сигурни, че това е истина — излая Ариа и очите й потъмняха. — Али искаше да разбере какво крие Джена за Тоби. Тя би казала всичко на Джена, за да я накара да говори. Джейсън винаги се държеше мило С Али.

Емили извърна поглед и се загледа в знамето на края на тротоара. Тя не беше съвсем сигурна за това. Спомни си виковете, които се бяха разнесли от къщата на Али в деня, когато се бяха промъкнали в задния й двор, за да откраднат знаменцето. Някой имитираше гласа й. После се разнесе трясък и тупване, сякаш някой беше блъснат. Миг по-късно от къщата излетя Джейсън с пламнало лице.

Всъщност сега, като се замислеше, първия път, когато беше видяла Али, Джейсън я дразнеше. Това стана няколко дни преди началото на трети клас. Емили и майка й бяха в магазина, пазаруваха кутии с натурален сок и мини опаковки „Доритос“ за обяд в училище. Едно красиво русокосо момиче, приблизително на възрастта на Емили, мина покрай тях, разглеждайки рафтовете със зърнени храни. В нея имаше нещо опияняващо, може би защото тя представляваше всичко онова, което обикновената, затворена Емили не беше.

После отново видяха момичето в отделението за замразени храни. Тя се взираше във всяка една кошничка, опитвайки се да реши какво иска да си вземе. Майка й вървеше след нея и тикаше пазарска количка, а едно момче, около четиринайсетгодишно, я следваше, забило поглед в своя „Гейм бой“.

— Мамо, може ли да вземем „Егос“? — извика момичето с широка усмивка, която разкриваше портичката между предните й зъбки, и отвори вратата на фризера. Момчето завъртя очи.

— Мамо, може ли да вземем „Егос“? — изимитира я той с остър и злобен глас.

И момичето изведнъж, оклюма. Горната й устна затрепери и тя затръшна вратата на фризера с едно обезкуражено туп. Майката хвана момчето за ръката.

— Я се дръж прилично.

Момчето сви рамене и се намръщи, но Емили си помисли, че си го е заслужил. Беше развалил удоволствието на момичето, просто защото можеше. Няколко дни по-късно, когато започна училището, Емили осъзна, че момичето в магазина е било Али. Тя беше нова в „Роузууд дей“, но беше толкова красива и общителна, че всички веднага поискаха да седнат до нея на килима по време на играта на запознанства. Трудно беше да се повярва, че нещо можеше да я натъжи.

Емили ритна една ледена бучка по тротоара, чудейки се дали да разкаже за това на Ариа. Но преди да отвори уста, Ариа избъбри едно напрегнато довиждане и тръгна бързо към крилото по естествени науки, развявайки пискюлите, които висяха накрая на връзките на шапката й.

Емили въздъхна и бавно се изкачи по стълбите към шкафчето си, отмествайки се от пътя на група по-малки момчета от отбора по борба, които слизаха срещу нея. Да, тя беше разбрала, че Али умее да манипулира хората, за да научава тайните им. И да, признаваше, че Али има неприятни навици — самата Емили си беше патила от тях, особено когато Али й се подиграваше пред всички за онзи път, когато Емили я беше целунала в дървесната къщичка. Но Джена не беше популярна, тя не беше приятелка на Али и нямаше нищо, което Али да пожелае. Вярно, че Али беше злобна, но в онова, което беше казала, със сигурност имаше поне зрънце истина.