Sara Shepard - Убиец

На следващата сутрин Емили затегна здраво връзките на качулката на бледосиния си анорак и хукна към люлките в двора на основното училище „Роузууд дей“, специалното място, където се срещаше със своите приятелки. За пръв път от цяла седмица в дългата алея пред училището нямаше нито един новинарски микробус. Тъй като вече всички смятаха, че Емили и останалите са си измислили, че са видели трупа на Иън в гората, пресата не съзираше смисъл да разпитва учениците.

От другата страна на двора приятелките на Емили се бяха събрали около Спенсър и разглеждаха лист принтерна хартия и мобилния й телефон. Миналата вечер Спенсър се беше обадила на Емили, за да й каже, че е разговаряла с Иън по месинджъра и че А. е изпратил есемес. След това Емили не можа да заспи. Значи А. се беше върнал. И Иън… може би… не беше мъртъв.

Нещо твърдо я блъсна по рамото и тя рязко се обърна с разтуптяно сърце. Беше просто някакъв ученик от основното училище, който беше профучал покрай нея към игрището. Тя стисна ръцете си, опитвайки се да спре треперенето им. Цяла сутрин се тресяха като ненормални.

— Как би могъл Иън да фалшифицира смъртта си? — избъбри Емили, щом стигна до групичката. — Всички го видяхме. Той изглеждаше… посинял.

Хана, загърната в бялото си вълнено палто и яка от изкуствена кожа, сви рамене. Единственият цвят на лицето й бяха кървясалите й очи; като че ли тя също не беше спала добре. Ариа, облечена в тънко, модно сиво кожено яке и зелени ръкавици без пръсти, поклати глава и не каза нищо. Беше без обичайния си блестящ грим. Дори винаги спретнатата Спенсър изглеждаше размъкната — косата й беше вързана на мазна, несресана опашка.

— Всичко съвпада — изграчи тя. — Иън се е престорил на мъртъв и ни е извикал в гората, защото е знаел, че ще отидем в полицията и ще кажем, че сме го видели.

Ариа се отпусна в една от люлките.

— Но защо Иън просто не е избягал? Защо е прехвърлил всичко върху нас?

— Когато полицаите разберат, че го няма, те веднага ще започнат да го търсят — обясни Спенсър. — Но когато кажем, че сме видели трупа му, ще се съсредоточат върху гората. Ще отвлечем вниманието им за няколко дни, достатъчно, за да може Иън да избяга. Най-вероятно сме направили точно това, което той е искал да направим. — Тя погледна нагоре към облаците с безпомощно изражение на лицето.

Хана постави ръка на хълбока си.

— А според вас какво общо има А. с това? Той ни подмами в гората, за да видим Иън. Очевидно работи с него.

— Есемесите доказват, че Иън и А. са съучастници — каза Спенсър, показвайки им телефона си. Емили отново прочете първите два реда.

Тя прехапа устни, след което погледна пързалката във формата на дракон, която се издигаше зад тях. Преди няколко години, когато някой или нещо в училище я изплашеше, тя се скриваше в главата на дракона, докато не се почувстваше по-добре. В момента изпитваше непреодолимо желание отново да го направи.

— Изглежда А. е помогнал на Иън да избяга — продължи Спенсър. — Те работят заедно — когато миналата седмица Иън се появи на задната ни веранда, А. ме заплаши, че ако кажа на ченгетата, ще пострадам. Ако им бях казала, те щяха да арестуват Иън… и той нямаше да избяга.

— А. се притеснява, че някоя от нас ще каже нещо — обади се Емили. — Всичките ми съобщения завършват с изречението, че ако не издам неговите тайни и той ще си мълчи за моите.

Хана погледна Емили с лека любопитна усмивка.

— Този А. знае някакви твои тайни?

Емили сви рамене. Известно време А. я беше изнудвал с това, че крие сексуалните си интереси от Айзък.

— Вече не — отвърна тя.

— Дали Иън е А.? — попита Ариа. — В това все още има смисъл.

Емили поклати глава.

— Есемесите не бяха от Иън. Полицаите провериха телефона му.

— Това, че есемесите не са изпратени от телефона му, не означава, че не са изпратени от Иън — напомни й Хана. — Може да е накарал някой друг да ги изпрати. Може да се е сдобил с телефон за еднократно ползване или да го е регистрирал на друго име.

Емили притисна показалец към устните си. Не се беше сетила за това.

— И всички тези номера, които изигра в нощта, когато уж видяхме тялото му, се получават много лесно, ако умее добре да използва компютъра си — продължи Хана. — Иън вероятно знае как да пусне съобщение с изчакване, за да го получим в мига, когато се изправим пред трупа му. Помните ли как Мона получи имейл от А. и успя да ни заблуди? Едва ли е чак толкова трудно.

Спенсър посочи към принтерния лист хартия. На него имаше разпечатка на разговора й с Иън.

— Погледнете тук — каза тя, сочейки редовете, на които пишеше „Те ме мразят. Откриха какво знам. Затова трябваше да бягам“. — Иън излезе офлайн преди да успея да го попитам кои са „те“. Ами ако тук става нещо много по-мащабно от простия план на Иън да избяга? Ами ако той наистина е открил нещо важно за убиеца на Али? Ами ако си е мислел, че щом се яви на процеса и обясни какво е видял, те ще го убият? Фалшифицирането на смъртта му не само ще го отърве от ченгетата, но и от всеки, който би искал да го нарани.

Ариа спря да се люлее.

— Смяташ ли, че онзи, който преследва Иън, може да тръгне и след нас, ако научим твърде много?

— Така ми се струва — рече Спенсър. — Но има и още нещо. — Тя посочи няколкото реда в края на компютърната разпечатка. Там беше изписан айпи адресът, откъдето беше използван месинджъра. — Тук пише, че Иън ми е писал някъде от Роузууд.

— Роузууд? — извика Ариа. — Искаш да кажеш, че той още е… тук?

Лицето на Хана пребледня.

— Защо му е на Иън да стои тук? Защо не е напуснал града?

— Може би продължава да търси истината — предположи Спенсър.

— А може би все още не е приключил с нас… за това, че го предадохме — каза Ариа.

Емили чу едно туп зад гърба си и подскочи. Една гарга обикаляше бавно детската площадка. Когато се обърна към приятелките си, те гледаха напрегнато, със стиснати зъби.

— Ариа е права — каза Хана, продължавайки разговора. — Ако Иън е жив, не знаем какво е решил да прави. Може би не се е отказал да ни накаже. Освен това може би все пак е виновен.

— Не знам — възрази Спенсър.

Емили я погледна объркано.

— Но точно ти каза на ченгетата, че той го е извършил! А онзи спомен, че си видяла Иън с Али в нощта, когато тя умря?

Спенсър пъхна ръце в джобовете си.

— Не съм сигурна дали помня точно това… или е било само нещо, в което ми се иска да вярвам.

Стомахът на Емили пламна. Кое беше истина… и кое не? Тя погледна към другия край на площадката. Група ученици вървяха по тротоара към крилото на шестокласниците. Други минаха покрай дългата редица прозорци, запътени към гардеробната. Емили беше забравила, че шестокласниците нямат шкафчета; трябваше да оставят нещата си в малка гардеробна. Някъде преди обяд започваше ужасно да мирише заради струпаните вътре торбички с обяд.

— Когато Иън разговаря с мен на задната веранда, той ми каза, че сме се объркали — той не е убил Али — продължи Спенсър. — Че не би допуснал и косъм да падне от главата й. Двамата с Али винаги флиртували, но тя поискала да навлязат в по-сериозния етап. Известно време Иън смятал, че го прави, защото е искала да ядоса някого. Първоначално реших, че го е правила заради мен — защото си падах по него. Но Иън като че ли не беше съгласен с това. В нощта, когато тя умря, той видял две руси глави в гората — едната била Али, а другата, на някого другиго. Тогава реших, че има предвид мен. Но той каза, че май е бил някой друг.

Емили въздъхна раздразнено.

— Защо трябва да вярваме на думите на Иън.

— Да, Спенс. — Хана сбърчи нос. — Иън уби Али. След това ни измами. Трябва да отидем при Уайлдън и да му покажем разпечатката. Нека той се оправя с нея.