Sara Shepard - Убиец

Госпожа Хейстингс не се обърна.

— И какво?

Спенсър побутна с пръсти поувехналите цветя във вазата на плота, когато изведнъж се сети, къде е виждала цветя за последно — на ковчега на баба си. Тя бързо отдръпна ръка.

— Ами, трябваше ми да си напиша домашното… Мога ли да се обадя на компютърните техници? — Майка й се обърна и я изгледа продължително. Когато Спенсър я погледна безпомощно, тя избухна в смях.

— Какво? — попита объркана Спенсър. Биатрис вдигна глава, след което отново полегна.

— Защо да плащам на някой да ти оправя компютъра, след като трябва да те накарам ти да платиш за случилото се в гаража? — изграчи госпожа Хейстингс.

Спенсър започна да мига бързо.

— Гаражът ли?

Майка й изсумтя.

— Не ми казвай, че не си го видяла.

Спенсър погледна с недоумение майка си, после баща си. След това изтича до входната врата и излезе по чорапи навън, на замръзналата и мокра земя. Лампата на гаража светеше. Когато Спенсър видя какво има там, тя притисна шокирано длан към устата си.

По диагонал на вратата, с кървавочервена боя, беше изписана думата УБИЕЦ.

Когато се беше прибрала от училище, надписът го нямаше. Спенсър се огледа, обзета от странното усещане, че някой я наблюдава от гората. Дали пък там не помръдна едно клонче? Дали някой не се скри зад храста? Дали не беше… А.?

Тя се обърна към майка си, която вървеше след нея.

— Обадихте ли се на полицията?

Госпожа Хейстингс отново се изсмя.

— Смяташ ли, че полицията ще поиска да разговаря с нас? Смяташ ли, че се интересуват какво са направили на къщата ни?

Спенсър се ококори.

— Чакай малко, да не би да вярвате на онова, което казват полицаите?

Майка й постави ръка на хълбока си.

— И двете знаем, че в онази гора никога не е имало нищо.

Светът започна да се върти. Устата на Спенсър пресъхна.

— Мамо, видях Иън. Наистина.

Майка й приближи лице до нейното.

— Знаеш ли колко ще ни струва да пребоядисаме тези врати? Те са уникални — купихме ги от един стар хамбар в Мейн…

Очите на Спенсър се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, че съм такова бреме за вас. — Тя се завъртя, влезе вътре и тръгна нагоре по стълбите, без да си прави труда да избърше мокрите си чорапи в изтривалката за крака. Очите й пареха от горещи сълзи. Изкачи се по стълбите и отвори вратата на спалнята си. Защо ли се изненадва, че майка й взема страната на ченгетата? Защо да очаква нещо по-различно?

— Спенс?

Мелиса надникна в спалнята й. Носеше бледожълт кашмирен пуловер и тъмни дънки. Беше вързала косата си на опашка с кадифена панделка и очите й изглеждаха изморени и подпухнали, сякаш беше плакала.

— Махай се — измърмори Спенсър.

Мелиса въздъхна.

— Просто исках да ти кажа, че ако искаш, можеш да използваш лаптопа ми. Той е в хамбара. Аз имам друг в градската ми къща. Довечера се местя там. — Спенсър леко се обърна и се намръщи.

— Да не си приключила с ремонта? — Ремонтът на къщата на Мелиса във Филаделфия сякаш нямаше край — тя непрекъснато променяше дизайна.

Сестра й впери поглед в кремавия берберски килим, който покриваше пода на спалнята на Спенсър.

— Трябва да се махна оттук. — Гласът й се пречупи.

— Всичко наред ли е? — попита Спенсър.

Мелиса издърпа ръкави върху дланите си.

— Да, наред е.

Спенсър се размърда върху стола. На погребението на баба им се беше опитала да говори с Мелиса за трупа на Иън, но тя непрекъснато я отпращаше. Сестра й сигурно беше мислила за това — когато пуснаха Иън под домашен арест, Мелиса, изглежда, съчувстваше на положението му. Дори се опита да убеди Спенсър, че Иън е невинен. Може би, също като полицията, и тя вярваше, че тялото на Иън никога не е било в гората. Типично за Мелиса беше да повярва на група подкупни ченгета, а не на сестра си, само защото не искаше да приеме, че любимият й може да е мъртъв.

— Добре съм, наистина — побърза да я увери Мелиса, сякаш бе прочела мислите на Спенсър. — Просто не искам да стоя повече тук, с всичките тези новинарски бусове и претърсвания.

— Но ченгетата се отказаха да търсят — рече Спенсър. — Просто прекратиха всичко.

Мелиса я погледна озадачено. След това сви рамене и се обърна, без да каже нищо. Спенсър се заслуша в стъпките й, докато тя бавно слизаше надолу по стълбите.

Предната врата се затръшна и Спенсър чу майка й да мърмори тихо и успокояващо на Мелиса във фоайето. Нейната истинска дъщеря. Спенсър примигна, събра учебниците си, намъкна палтото и ботушите си и излезе през задната врата. Тръгна към хамбара на Мелиса. Докато пресичаше студения, обширен двор, тя забеляза нещо и се спря. Някой беше написал ЛЪЖКИНЯ на вятърната мелница със същата червена боя, както и на гаража. От долния край на буквата Л беше протекла боя и беше покапала по земята. Сякаш кървеше.

Спенсър замислено погледна обратно към къщата, след това притисна учебниците към гърдите си и продължи напред. Родителите й така или иначе щяха да го видят. Със сигурност не искаше да бъде човекът, който ще им съобщи новините.

Мелиса се беше изнесла бързешката. На плота беше останала полупразна бутилка вино и пълна до средата чаша, която обикновено сестра й би измила. Голяма част от дрехите й все още висяха в гардероба, а на леглото бе захвърлена книга, озаглавена „Принципи на сливанията и поглъщанията“, издание на университета на Пенсилвания.

Спенсър остави кремавата си чанта на кафявия кожен диван, извади от джоба си диска с информацията от компютъра на баща й и го пъхна в плейъра на лаптопа на сестра си.

Измина известно време, преди дискът да се завърти, и докато го чакаше, Спенсър провери пощата си. На първо място в кутията й имаше писмо от Оливия Колдуел. Нейната потенциална майка.

Тя вдигна ръка към устата си и отвори писмото. В него имаше връзка към предплатен билет за високоскоростния влак до Ню Йорк. Спенсър, ужасно се радвам, че се съгласи да се видим, пишеше в придружаващото го съобщение. Можеш ли да дойдеш в Ню Йорк утре вечер? Имаме толкова неща, за които да поговорим. С много любов, Оливия.

Спенсър погледна през прозореца към голямата къща, без да е сигурна как да постъпи. Кухнята все още светеше, майка й мина от хладилника към масата и каза нещо на Мелиса. Независимо от това колко беше ядосана преди, сега на лицето й грееше нежна, утешаваща усмивка. Кога за последно се беше усмихвала така на Спенсър?

Очите й се напълниха със сълзи. Тя се беше старала толкова много заради тях… и защо? Върна се при компютъра. Билетът до Ню Йорк беше за четири часа следобед. „Чудесна идея“, написа тя в отговор. „Ще се видим утре“. И натисна бутона за изпращане.

Почти веднага последва тих пиукащ звук. Спенсър затвори пощата си и провери дали дискът се е заредил, но програмата все още работеше. След това забеляза мигащия прозорец на месинджъра. Сигурно се беше заредил автоматично с акаунта на Мелиса, след като Спенсър включи компютъра. „Здрасти, Мел — пишеше в новото съобщение. — Там ли си?“.

Спенсър се канеше да напише „съжалявам, не е Мелиса“, но в този миг дойде второ съобщение. „Аз съм, Иън.“

Стомахът й се сви. Да бе! Който пращаше тези съобщения нямаше много добро чувство за хумор.

Ново пиукане. „Там ли си?“

Спенсър погледна към непознатия псевдоним. УЮКЗащитникRoxx. Иън беше учил в Университета на Южна Калифорния и играеше футбол като защитник. Но това не означаваше нищо. Нали?

Пиуканията не спираха.

Ръката на Спенсър започна да трепери. Някой си играеше с нея, също както си играеха с родителите на Йън. Той не беше избягал. Беше мъртъв.

Но защо тогава в гората нямаше и следа от останките му? Защо ченгетата не бяха намерили нищо?

Спенсър размърда пръсти над клавишите. „Докажи, че наистина си ти“, написа тя, без да си прави труда да обяснява, че не е Мелиса. После затвори очи, опитвайки се да се сети за нещо лично, свързано с Иън. Нещо, което и двете с Мелиса би трябвало да знаят. Нещо, което го нямаше и в дневника на Али. Пресата беше публикувала експозе на всичко, което Али беше написала в дневника си за Иън, като например как връзката им беше започнала след една футболна среща през есента на седми клас, как беше успял да се подготви за изпита SAT с помощта на едно хапче риталин, което беше получил от свой приятел, и как не е бил сигурен, че заслужава титлата „Най-ценен играч“ за футболния отбор в „Роузууд дей“ — братът на Али, Джейсън, бил много по-талантлив. Онзи, който се правеше на Иън, щеше да знае всичко това. Само ако можеше да се сети за нещо свръх тайно.

Тогава й хрумна перфектния въпрос. Нещо, за което беше сигурна, че Али не знае. „Какво е истинското ти второ име?“, написа тя.

Последва кратка пауза. Спенсър се облегна назад в очакване. Когато Мелиса беше в последния курс на гимназията, тя се напи на коледното празненство с яйчен пунш и призна, че родителите на Иън са искали момиче. Когато госпожа Томас родила момче, те решили второто му име да бъде момичешкото, което били избрали. Иън никога не го използваше — в старите годишници на „Роузууд дей“, които Спенсър беше преглеждала, той дори не беше вписал инициал.