Тя се ухили на Айзък.

— Откъде се сдоби с нея?

Той се приближи.

— Помниш ли онази леля, за която ти разказах, докато хапвахме в китайския миналата седмица? Онази, която си пада по хороскопите и други такива работи? Тя ми я взе от битака. — Той докосна черепа на Емили. — Хм-м, усещам много изпъкналости. — Той погледна към отливката. — Което говори, че ти лесно се привързваш… или караш другите да се привързват към теб. Все не мога да запомня как е точно.

— Много научно — подразни го Емили. Тя докосна върха на неговата глава, усещайки една изпъкналост. — А ти си… — Тя се извърна към керамичната глава, търсейки точната характеристика. Крадец. Мим. Убиец. Роузуудските полицаи определено имаха нужда от една такава глава — можеха да опипат всеки череп в града и веднага щяха да открият убиеца на Али. — Много умен — заключи тя.

— А ти си красива — отвърна той. Бавно я отведе до леглото и леко я дръпна да седне. Тя усети, че се изчервява и дъхът й спря. Не очакваше, че ще лежи на леглото на Айзък, но някак си не искаше и да стане. Целуваха се известно време и се спряха чак когато установиха, че лежат върху възглавниците. Емили пъхна ръка под тениската му и усети топлите му гладки гърди. После се изкикоти, изненадана от поведението си.

— Какво? — попита Айзък и леко се отдръпна. — Искаш ли да спрем?

Емили сведе поглед. Всъщност всеки път, когато се доближаваше до Айзък, я изпълваше абсолютно спокойствие. Всичките й тревоги излитаха през прозореца. С него се чувстваше спокойна и в безопасност… и влюбена.

— Не искам да спирам — прошепна тя и сърцето й изпърха. — А ти?

Айзък поклати глава. След това съблече тениската си. Кожата му беше бледа и мека. Той бавно започна да разкопчава блузката на Емили, докато накрая не я разтвори напълно. Единственият звук в стаята беше дишането им. Айзък докосна ръба на розовия й сутиен. От онзи път преди два дни, когато той съблече блузата й в колата, тя ходеше на училище с най-хубавите си сутиени. Както и по-хубави бикини, а не удобните момчешки боксерки, които обикновено носеше. Може би не очакваше точно това, но пък може би точно от него имаше нужда.

* * *

Когато дигиталният часовник на нощното шкафче на Айзък прескочи от 5:59 на 6:00, Емили седна и придърпа чаршафите около себе си. Уличното осветление в квартала на Айзък светеше и една жена от другата страна на улицата викаше децата си за вечеря.

— Може би скоро трябва да тръгвам — каза Емили и отново целуна Айзък. Двамата се засмяха. Той отново я дръпна на леглото и започна да я целува. Накрая и двамата станаха и се облякоха, като се поглеждаха не чак толкова крадешком. Бяха се случили много неща… но Емили усещаше, че всичко е наред. Айзък беше започнал болезнено бавно, покривайки с целувки всеки инч от тялото й, и призна, че за него това също е първи път. Не можеше да бъде по-идеално.

Тръгнаха да слизат по стълбите, оправяйки дрехите си. Когато стигнаха някъде по средата, Емили чу как някой се закашля.

И двамата замръзнаха. Тя го погледна с широко отворени очи. Родителите му трябваше да се върнат чак след седем.

От кухнята се разнесоха скърцащи стъпки. Издрънча връзка ключове, някой ги пусна в керамична купа. Стомахът на Емили се сви. Тя погледна към немите, стъклени очи на куклите, подредени по стълбите. Те като че ли й се присмиваха.

Емили и Айзък се запрепъваха надолу по стълбите и бързо се хвърлиха към дивана. В мига, в който задниците им докоснаха възглавничките, госпожа Колбърт влезе в стаята. Беше облечена с дълга червена вълнена пола и бял плетен пуловер. Заради светлината, която се отразяваше в очилата й, Емили не можеше да разбере накъде точно гледа. На лицето й беше изписано упорито, неодобрително изражение. За няколко болезнени части от секундата Емили си мислеше ужасена, че госпожа Колбърт е чула всичко, което се беше случило досега.

След това тя се обърна и притисна ръка към сърцето си.

— Ох! Не ви видях!

Айзък се надигна и тромаво събори на земята натрупаните върху масичката фотоалбуми.

— Мамо, нали помниш Емили?

Емили също се изправи, с надеждата, че косата й не е ужасно разрошена и че няма червени смучки на врата.

— 3-здрасти — заекна тя. — Радвам се да ви видя отново.

— Здравей, Емили. — Усмивката на госпожа Колбърт беше достатъчно мила, но сърцето на Емили продължи да препуска като полудяло. Наистина ли беше изненадана, или просто изчакваше Емили да си тръгне, за да се развика на Айзък насаме?

Тя погледна към Айзък, който изглеждаше смутен. Той вдигна ръка към главата си, заглаждайки разрошената си коса.

— Ъ-ъ-ъ, Емили, искаш ли да останеш за вечеря? — изведнъж изтърси той. — Разбира се, ако може, мамо?

Госпожа Колбърт се поколеба и стисна устни така, че те почти се изгубиха.

— Н-не бих могла — заекна Емили, преди жената да успее да отговори. — Мама ме очаква вкъщи.

Госпожа Колбърт въздъхна. Емили можеше да се закълне, че това беше въздишка на облекчение.

— Добре, може би друг път — каза тя.

— Като утре например? — притисна я Айзък.

Тя го погледна неспокойно, чудейки се дали просто не трябва да се откаже от идеята за вечеря. Но госпожа Колбърт просто потри ръце и каза:

— Утре е добре. В сряда приготвям задушено месо.

— Ами, добре — отвърна Емили. — Мисля, че го обичам. Благодаря.

— Хубаво. — Госпожа Колбърт се усмихна непроницаемо. — Да не си забравиш апетита!

Тя се върна в кухнята. Емили се отпусна на дивана и скри лице в шепите си.

— Моля те, убий ме — прошепна тя. Айзък докосна ръката й.

— Всичко е наред. Тя не знае, че сме били горе. — Но когато Емили погледна през сводестата врата към кухнята, тя забеляза майката на Айзък, която стоеше до мивката и миеше останалите от закуска чинии. Въпреки че ръцете й не спираха да търкат съдовете, тъмните очи на госпожа Колбърт не се отместваха от тях. Устните й бяха свити, бузите пламтяха, а жилите на врата й пулсираха гневно.

Емили примигна ужасено. Госпожа Колбърт забеляза, че момичето я гледа, но изражението на лицето й не се промени. Тя се втренчи в нея, без да мига, сякаш знаеше отлично какво бяха правили двамата с Айзък. И може би обвиняваше за това Емили — и само Емили.

9.

Изненадка! Той е още тук…

Докато слънцето потъваше зад хоризонта и Роузууд постепенно се покриваше с мрак, Спенсър наблюдаваше през прозореца на спалнята си как последните полицейски коли и новинарски бусове напускат тяхната улица. Ченгетата изведнъж се отказаха да търсят тялото на Иън Томас, след като не намериха нищо в гората. Мнозина повярваха на новата теория, че момичетата са си измислили, че са видели трупа и по този начин са му позволили да се измъкне обезпокояван от Роузууд.

Каква глупост. Освен това изглеждаше, че полицаите не са намерили нито една улика. Не можеше там да няма нещо. Отпечатък на крак. Кора от дърво, отчоплена от нечий нокът.

Компютърът й, който се намираше върху бюрото в другия край на стаята, гневно изжужа. Тя погледна нататък и забеляза диска, върху който Андрю беше копирал съдържанието на бащиния й хард диск. Той си лежеше там, където го беше оставила предишната вечер. Още не беше прегледала файловете, но сега беше идеалният момент да го направи. Приближи се до бюрото си и пъхна диска в плейъра.

Внезапно компютърът издаде стържещ звук и всичките иконки на десктопа на Спенсър се превърнаха във въпросителни. Тя се опита да кликне върху една, но не отвори нищо. След това екранът почерня. Тя се опита да рестартира, но компютърът отказваше да се изключи.

— Мамка му — прошепна тя и извади диска. Беше архивирала всичко, което имаше на твърдия си диск — старите есета, тонове снимки и видеоклипове, дневника си, който беше започнала да води след изчезването на Али — но нямаше работещ компютър, на който да прегледа файловете на баща си.

На долния етаж се затръшна врата. Баща й произнесе нещо с приглушен глас, след това се чу майка й. Спенсър вдигна поглед от компютъра и стомахът й се сви. Тя не беше разговаряла с тях, откакто се върнаха от погребението на баба й. Погледна отново към компютъра, след това се изправи и тръгна да слиза по стълбите.

В къщата мирише на печено сирене бри, което родителите й винаги купуваха от щанда за деликатеси във „Фреш фийлдс“, а двата лабрадудъла, Руфъс и Биатрис, се бяха излегнали върху големия кръгъл килим до плота. Сестрата на Спенсър, Мелиса, също беше в кухнята и сновеше наоколо, прибирайки в една хартиена пазарска чанта списанията и книгите, които беше пръснала из стаята. Майката на Спенсър ровеше в чекмеджето, където пазеха всички телефонни указатели и номерата на различни хора, които помагаха в поддържането на къщата — озеленители, електричари, водопроводчици… Господин Хейстингс сновеше от кухнята към всекидневната и обратно, притиснал телефона към ухото си.

— Ъ-ъ-ъ…, в компютъра ми има вирус — изтърси Спенсър.

Баща й спря да обикаля. Мелиса вдигна глава към нея. Майка й подскочи и се обърна. Ъглите на устата й увиснаха и тя продължи да рови в чекмеджето.

— Мамо? — опита отново Спенсър. — Компютърът ми. Мъртъв е.