Sara Shepard - Убиец

Хана остави чашата си с кафе лате на щандчето, където се сипваха захар и мляко. Намираше се в „Стийм“, кафе-барът, който беше долепен до закусвалнята на „Роузууд дей“. Беше вторник на обяд и Кейт, Наоми и Райли все още бяха тук. Хана ги чу как една след друга си поръчват големи чаши с ментов чай. Явно беше пропуснала намека, но очевидно ментовият чай вече бе питието на деня.

Тя отвори със зъби второ пакетче подсладител „Спленда“. Ех, една таблетка перкосепт щеше да върви прекрасно с кафето — или още по-добре, един пистолет. До този момент обядът беше пълен провал. Първо Наоми и Райли се прехласваха по ботушите марка „Фрай“ на Кейт, а не казаха нищо за нейните много по-сладки обувки без пета „Чи Михара“. След това започнаха да се хвалят колко много са се забавлявали в „Рив Гош“ предишния ден — една от сервитьорките им била отнесла тайно тонове пино ноар. След като се напили до козирката, отскочили до „Сефора“ и Кейт купила на Наоми и Райли силиконови маски за очи, които да им облекчат махмурлука. Момичетата носеха маските в училище и си ги сложиха през голямото междучасие. Единственото нещо, което повдигна духа на Хана беше, че студената маска беше зачервила ужасно областта около кафявите очи на Райли.

— Пфу — тихо изсумтя Хана. Тя хвърли празното пакетче подсладител в малкото хромирано кошче за отпадъци, заклевайки се да купи на Наоми и Райли нещо много по-добро от някаква си глупава маска. След това забеляза екрана на телевизора, който се намираше над голямата кана с лимонова вода. Обикновено той беше настроен на вътрешния училищен канал, който въртеше откъси от училищни спортни събития, концерти на училищния хор, интервюта с ученици, но днес някой го беше превключил на новинарския канал. „Трупът на Томас не е открит в гората“, гласяха титрите в долната част на екрана.

Стомахът й се сви. Ариа й беше разказала за това по-рано, в часа по литература. Как биха могли семейство Томас да получат съобщение от Иън? Как така няма и следа от него в гората, нито кръв, нито коса, нищо? Означаваше ли това, че те не са го видели? Означаваше ли, че той е все още… жив?

И защо ченгетата твърдяха, че Хана и останалите са си измислили всичко? В нощта на партито Уайлдън като че ли не смяташе, че си измислят. Всъщност, ако не беше толкова трудно да го намерят, може би щяха да се върнат по-бързо в гората. Може би дори щяха да успеят да хванат Иън, преди да избяга — или да го завлекат някъде. Но не, роузуудските ченгета не могат да изглеждат като некадърници пред останалите… затова трябва да изкарат Хана и останалите побъркани. А през всичкото това време тя беше смятала, че Уайлдън й пази гърба.

Тя бързо се извърна от телевизора, опитвайки се да забрави цялата тази история. Но изведнъж нещо зад дръвчето в ъгъла привлече погледа й. Приличаше на… плат. И имаше същия цвят като знамето на „Роузууд дей“.

Хана преглътна тежко, грабна парчето, разгъна го и ахна. Платът беше изрязан в неправилен квадрат. В горния му десен ъгъл се виждаше част от герба на „Роузууд дей“. Към него с безопасна игла беше забодено късче хартия с номер 16. „Роузууд дей“ винаги номерираха късчетата, за да им бъде по-лесно да ги закърпят по-късно.

— Какво е това? — чу се глас зад нея. Хана подскочи, стресната. Кейт се беше промъкнала зад гърба й.

Хана не можа да реагира веднага, мислите й все още бяха заети с новините за Иън.

— От онази глупава игра — промърмори тя.

Кейт сви устни.

— Която започна днес? „Скок във времето“?

Хана завъртя очи.

— „Капсула на времето“.

Кейт отпи глътка от чая си.

— Щом двайсетте парчета от знамето бъдат намерени, то ще бъде съшито отново и заровено в „Капсула на времето“ зад футболното игрище — издекламира тя текста от плакатите, които бяха разлепени из цялото училище. Дай й на добрата Кейт да запамети правилата на играта, сякаш по-късно ще я изпитват върху тях. — А след това името ти ще бъде обезсмъртено на бронзова плочка. Това е нещо велико, нали?

— Няма значение — промърмори Хана. Каква ирония — когато вече не й пука за „Капсулата на времето“, намира късче от знамето, без дори да си прави труда да го търси. В шести клас, първата година, когато й беше позволено да играе, Хана си беше фантазирала за това как ще декорира късчето, ако имаше късмета да си намери едно. Някои деца рисуваха безсмислици върху парчетата си, като цветенца или усмихнати личица, или — най-глупавото от всичко — герба на „Роузууд дей“, но Хана разбираше, че добре украсеното късче е също толкова важно, колкото носенето на подходяща чанта или подстригването по последна мода в салона на Анри Флобер в мола „Кинг Джеймс“. Когато в деня, в който започна играта, Хана, Спенсър и останалите се натъкнаха на Али в задния й двор, тя им беше описала с подробности какво е нарисувала на откраднатото късче. Логото на Шанел. Инициалите на Луи Вюитон. Манга жаба. Момиче, което играе хокей на трева. Още щом се прибра у дома, Хана си записа всичко, което Али беше казала, че е нарисувала на знаменцето, защото не искаше да го забрави. То звучеше толкова ефектно и абсолютно подходящо.

След това, в осми клас, Хана и Мона намериха заедно едно късче от „Капсулата на времето“. Хана искаше да вкара елементите на Али в украсата, но се страхуваше, че Мона ще я попита какво означават — а тя не обичаше да споменава Али пред Мона, защото приятелката й беше от момичетата, които Алисън обожаваше да дразни. Хана си мислеше, че е постъпила като добро другарче — тогава още не подозираше, че Мона постепенно измисля начин да й съсипе живота.

Наоми и Райли се приближиха и веднага забелязаха знаменцето на Хана. Веждите на Райли се изстреляха нагоре. Тя протегна бледата си, луничава ръка, за да докосне късчето, но Хана бързо го дръпна към себе си. Тия кучки нямаше да се поколебаят да й го отмъкнат, докато Хана не гледа. Внезапно тя разбра какво е имала предвид Алисън, когато каза на Иън, че ще пази своето знаме с живота си. Освен това разбра защо Али беше толкова ядосана в деня, в който някой й го беше откраднал.

Но пък тя беше ядосана, а не съсипана. Всъщност в онзи ден Али беше по-отнесена от всякога. Хана отлично си спомняше как тя не спираше да поглежда към гората и къщата си, сякаш мислеше, че някой я подслушва. После, след като оплака липсващото си парченце, тя внезапно се превърна в обичайната студена кучка Али и ги изостави, без да каже нищо, сякаш я чакаше нещо много по-важно от това да разговаря с четири смотанячки.

Когато стана ясно, че Али няма да излезе повече, Хана отиде в предния двор и си прибра колелото. Улицата на Али изглеждаше толкова приятна. Семейство Кавана имаха красива червена къщичка на дървото в страничния им двор. Семейството на Спенсър имаше голяма вятърна мелница в задния двор. Надолу по улицата се намираше къща с огромен гараж за шест коли и фонтан в предния двор. По-късно Хана щеше да разбере, че това е къщата на Мона.

Тогава изведнъж се чу бръмчене на автомобилен двигател. Един лъскав скъп черен автомобил със затъмнени стъкла стоеше в алеята пред къщата на Али и като че ли чакаше… или наблюдаваше. Нещо в него накара косъмчетата по врата на Хана да настръхнат. Може би това е онзи, който е откраднал знаменцето на Али, помисли си тя. Но така и не можа да разбере със сигурност.

Хана погледна към Наоми, която сипваше подсладител в ментовия си чай. Някога, в шести клас, те двете с Райли бяха най-добрите приятелки на Али, но веднага след началото на „Капсулата на времето“ тя ги заряза и двете. Така и не обясни защо. Може би Наоми и Райли бяха откраднали знамето й — може би те седяха в черната кола, която Хана беше зърнала на завоя. Може би Али ги беше изоставила точно заради това — беше си поискала знамето обратно, а когато те са отрекли, че е у тях, тя ги е зарязала. Но ако наистина се беше случило така, защо Наоми или Райли не бяха предали късчето от знамето от свое име? Защо то така и не се появи?

Пред „Стийм“ цареше суматоха, тълпата се раздели. Осем момчета от отбора по лакрос на „Роузууд дей“ преминаха наперено през процепа. Майк Монтгомъри се беше вклинил между Ноъл Кан и Джеймс Фрийд.

Райли побутна Кейт по ръката и златната й гривна прозвънва.

— Ето го.

— Трябва да поговориш с него — промърмори Наоми и ококори сините си очи. След миг и трите се изправиха и хукнаха към момчетата. Наоми впери влюбен поглед в Ноъл. Райли отметна дългата си червена коса пред Мейсън. Сега, след като момчетата от отбора по лакрос вече бяха позволена плячка, всяка гледаше да се възползва от това.

— В „Роузууд дей“ се отнасят изключително придирчиво към късчетата от знамето, върху които са нарисувани неприлични неща — тъкмо казваше Майк на приятелите си. — Но ако целият отбор по лакрос успее да намери всички късчета и нарисува една огромна неприлична рисунка — пенис, например, Епълтън няма да може да направи нищо. Дори няма да знае, че е пенис, докато не разгъне цялото знаме на церемонията.

Ноъл Кан го плесна по гърба.

— Супер. Направо умирам да видя изражението на лицето му.

Майк изимитира изражението на директора Епълтън, който всяка година се изправяше пред цялото училище и е треперещи ръце разгъваше съшитото знаме.

— Да видим какво е това? — изимитира го той с треперлив старчески глас и поднесе несъществуващия монокъл към окото си. — Не е ли онова, което вие, смотани хлапета, наричате… чеп?