Гейбриъл чу изохкването й, видя как се разшириха очите й, но това не беше от болка, а от наслада. Когато тясната й утроба се разтегна, за да го приеме, той трябваше да стисне здраво зъби, за да не изкрещи в лицето й разочарованието си. Всъщност трябваше да бъде благодарен, че тя вече не е девица. Това означаваше, че няма защо да се сдържа: тя беше жена и можеше да вземе онова, което той щеше да й даде. Хвана я за раменете, вдигна я и я сложи отгоре си.

Сесили се уви около него с ръце и крака и го прие дълбоко в себе си.

Обичам те. Обичам те. Обичам те. Думите отекваха като гръмотевици в съзнанието й. Ужасена, че в края на краищата ще ги изкрещи, тя скри лице в свивката на шията му и вкуси солта от потната му кожа.

Добре, че му бе отказала устните си. Той щеше да вкуси думите в целувката й, както бе открил сълзите, които безпомощно се стичаха по бузите й. Тя потърка лице в косата му, за да ги изсуши.

Гейбриъл застана на колене и я повлече след себе си, докато тя седна в скута му.

— Гледай ме, Сесили — заповяда тихо той.

Треперейки под напора на чувствата си, тя впи поглед в очите му. В очертаните със златен ръб дълбини откри ехото на нежната лудост, обзела собствената и душа. Той се раздвижи в нея, тя се разтвори, за да го приеме, двамата полетяха към върха, сякаш бяха едно, а пламъците танцуваха над главите им, потапяха ги в златно сияние. През цялото време Гейбриъл не престъпи обещанието си: не затвори очи, не извърна поглед.

Той остана верен на клетвата си до мига, когато вихреният ритъм изхвърли и двамата в пропастта на екстаза. В сладката забрава. Тогава я обгърна здраво, отметна глава назад и затвори очи. От гърлото му се изтръгна вик и в този вик имаше име на жена.

Сесили се отпусна, понесена от вълната на насладата и триумфа. В мига, когато се предаде на мрака, Гейбриъл извика със сърцето и устните си нейното име, не това на Саманта.

Гейбриъл се събуди със Сесили в прегръдките си. Разбърканите й къдрици го гъделичкаха по брадичката, тихото й дихание милваше нежно косъмчетата на гърдите му. Беше прекарал толкова самотни нощи, рисувайки си този момент, без да разбере колко горчив и сладък едновременно щеше да бъде, когато наистина настъпеше.

Когато Сесили изхърка тихо, той зарови пръсти в косите й. Не беше чудно, че тя спеше толкова дълбоко. Тялото й със сигурност беше изтощено от жадното му внимание. Той бе сдържал обещанието си да не пропилее нито миг от последната си нощ на сушата. Беше използвал нежното тяло на Сесили и през дългите часове беше осъществил най-тъмните си копнежи и най-сладките й фантазии. Големият пън, който бе хвърлил в камината, сега беше само тлееща жар. Не беше нужно да слага още дърва в огъня. През процепа между тежките кадифени завеси проникваше първата светлина на настъпващото утро.

Той посегна към кадифената наметка, за да я завие, и изведнъж се почувства като глупак. Внушаваше си, че през цялата нощ е упражнявал отмъщение, че е наказал Сесили със секс, че я е любил, без да я обича, и сега спокойно ще я пусне да си отиде. Но това се оказа много по-трудно, отколкото си мислеше. Устните му помилваха къдриците й и той се улови, че си задава въпроса дали е възможно да обича две жени едновременно.

Сесили се раздвижи, вдигна глава и примигна сънено.

— Колко диамантени обици си спечелих досега?

— Цяла касетка. — Той помилва нежно бузата й и усети болезнено пробождане в сърцето. — Не биваше да казвам тези грозни думи. Направих го само за да те уплаша.

— Но не подейства.

— Слава богу — пошепна той и стегна хватката си.

Ала тя му се изплъзна. Наведе се над него и мъчително бавно плъзна меките си гърди надолу по тялото му. Когато стигна до члена му, той вече пулсираше от възбуда. За пореден път.

Той я хвана за косите и вдигна главата й, за да я погледне в очите.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш, жено?

— Искам да си спечеля рубинена огърлица — отвърна тя с коприненомек глас, усмихна се сладко, след което отново сведе глава и се зае да го обработва с устни и език.

Когато Гейбриъл се събуди повторно, през процепа между завесите падаше ярка слънчева светлина, а Сесили я нямаше.

Той се надигна и огледа просторния салон. Огънят беше угаснал, въздухът беше студен. С изключение на полупразната чаша скоч на перваза на камината и собствените му дрехи, разхвърляни навсякъде, помещението си беше същото като снощи, когато се бе прибрал от бала. Никъде не се виждаше фино женско бельо, нито кожена наметка. Сесили бе изчезнала.

Ако все още не усещаше вкуса й на устните си, може би щеше да помисли, че нощта е била само плод на превъзбудената му фантазия.

— О, не, не още веднъж! — простена задавено той, седна на ръба на дивана и скри лице в ръцете си.

Какво да прави сега? Да излезе и да претърсва лондонските улици, докато я намери? Да си задава въпроса защо го беше любила цяла нощ, само за да го напусне, без да хвърли поглед назад? — Това щеше да го подлуди. Саманта поне си беше направила труда да му напише писмо за сбогом, преди да изчезне завинаги от живота му.

— Да върви по дяволите! — изсъска той, вдигна глава и усети как студеният въздух проникна в сърцето му. — И двете да вървят по дяволите!

24

Скъпи Гейбриъл,

Няма друго място, където бих предпочела да прекарам живота си, освен в твоите прегръдки…

Сесили гледаше от прозореца на каретата прелитащите покрай нея ливади, обградени с жив плет, и болезнено осъзнаваше факта, че всяко завъртане на колелата я отдалечаваше с още няколко метра от Лондон. И от Гейбриъл.

Като си спомни, че последното й пътуване към Мидълесекс беше в пощенска карета с плачещо дете, което плюеше върху роклята й, и с едър ковач, който я настъпи няколко пъти, тя си каза, че би трябвало да бъде благодарна за солидния лукс в градската карета на семейство Карстеърс. Но не беше способна да се възхити нито на меките седалки, нито на красивите месингови обкови. Нито пък забелязваше загрижените погледи на приятелката си.

Естел беше винаги весела и бъбрива, но днес дори тя не бе в състояние да се пребори с облака от униние, обгърнал приятелката й. Когато каретата изтрополи по висок каменен мост, Сесили забеляза, че от ниско надвисналите облаци вече падаха първите снежинки, и настроението й се помрачи още повече.

— Все още не мога да повярвам, че си имала смелостта да му направиш предложение — заяви за пореден път Естел и я погледна възхитено.

— Не съм му направила предложение. Отговорих, че приемам неговото. За нещастие то беше отдавна анулирано.

— Какво щеше да направиш, ако той се бе съгласил да избягате в Гретна Грийн? Щеше ли да му разкриеш, че си любимата му Саманта?

— Не съм сигурна. Смятам, че удобният момент щеше да настъпи от само себе си. Може би след раждането на третото ни дете или в деня на златната ни сватба. — Сесили затвори за миг очи и чу звънки детски смехове. Никога нямаше да има деца от Гейбриъл, нито да доживее деня на златната им сватба.

Естел поклати глава.

— Още не мога да повярвам, че е решил пак да излезе в морето.

— И защо ти е толкова трудно да повярваш? — попита горчиво Сесили. — Иска да бъде герой, за да се понрави на скъпоценната си Саманта. Миналия път, когато постъпи във флота, едва не загуби зрението си. Питам се с какво ще плати приключението този път. С едно око? С една ръка? С живота си?

Тя облегна глава на рамката на прозореца и стисна зъби, за да устои на отчаянието, което заплашваше да я погълне. Тя беше виновна за всичко. Подтикна Гейбриъл да стане герой, а самата тя беше най-голямата страхливка. В началото бягаше от любовта му, защото се страхуваше и не можеше да повярва в постоянството на сърцето му. После избяга от болницата, защото не посмя да застане лице в лице с последствията от страхливостта си. След това избяга от Феърчайлд Парк и от прегръдките му… и сега отново бягаше.

Само че този път трябваше да сложи край. Да започне нов живот. Иначе щеше да бяга до края на дните си, без да намери пристан.

— Край на лъжите — пошепна задавено тя.

— Какво каза?

Сесили се надигна и изправи гръб.

— Кажи на кочияша да обърне.

— Какво? — попита смаяно Естел в напразен опит да върви в крак с развитието на събитията.

— Заповядай на кочияша да обърне. Веднага! — Неспособна да изчака, докато приятелката й проумее хода на мислите й, Сесили грабна чадъра, оставен на седалката до нея, и удари няколко пъти по люка в тапицирания с коприна таван на каретата.

Превозното средство спря със силно люлеене. Люкът се отвори. Появи се смаяното лице на кочияша. Носът му беше силно зачервен от студа.

— Какво мога да направя за вас, мис?

— Трябва незабавно да се върна в Лондон. Моля, обърнете каретата!

Кочияшът хвърли въпросителен поглед към Естел, за да се увери, че тя е съгласна. Приятелката на младата господарка май не беше съвсем наред с главата.

— Направете, каквото ви казва тя — заповяда Естел и очите й засвяткаха възбудено. — Все едно какво говори.

Кочияшът кимна колебливо.

— Къде отиваме, мис?

— На пристанището, при доковете на Грийнуич. Моля ви, побързайте! Животът на един човек зависи от бързината ви!

Кочияшът се подчини, без да разбира. Каретата се понесе стремително по обратния път. Зашеметена, Естел падна тежко на седалката. Сесили, която отчаяно се опитваше да види в мрака искрица надежда, за която да се залови, стисна ръката на приятелката си и на устните й се появи трепереща усмивка.

— А може би и животът на една жена…



Лейтенант Гейбриъл Феърчайлд стоеше пред огледалото в кабинета си, облечен в новата си униформа. Докато завързваше тясното тъмносиньо шалче на шията си, той се взираше намръщено в назъбения белег на бузата си, който издърпваше ъгълчето на устата му надолу и го правеше да изглежда гневен. Имаше чувството, че никога вече няма да се усмихне.