Икономът се обърна рязко и като забеляза Саманта, очите му се разшириха от ужас.

— Боя се, че не съм, милорд, но ако желаете, веднага ще ви донеса.

Гейбриъл се надигна заплашително и протегна ръка към него, но Бекуит успя да избяга през най-близката врата.

— Добро утро, милорд — поздрави меко Саманта и се настани на стола насреща му, разбира се, извън обсега на ръцете му. — Не бива да се сърдите на мистър Бекуит. Той имаше други, по-важни задължения.

Гейбриъл се отпусна в стола си и смръщи чело.

— Дано знае как да фалшифицира препоръчителни писма и да събира багажи. Така ще можете да се върнете заедно в Лондон.

Саманта се направи, че не е разбрала намека му, и се усмихна учтиво на вцепенените лакеи от двете страни на масата. С червените бузи, обсипаните с лунички носове и разрошените кестеняви къдрици двамата приличаха на шестнайсетгодишни хлапета. След като ги огледа по-внимателно, тя разбра, че бяха не само братя, но и близнаци.

— Умирам от глад — заяви бодро тя. — Може ли да ми поднесете закуска?

Гейбриъл веднага усети, че лакеите се поколебаха. Не беше много редно човек от персонала да се храни на една маса с господаря.

— Обслужете дамата, глупаци! — заповяда грубо той. — Не е гостоприемно да изпратим мис Уикършъм обратно в Лондон с празен стомах.

Лакеите побързаха да изпълнят заповедта и едва не си удариха главите, когато се наведоха от двете страни на Саманта с чиния, прибори и чаша. Когато й поднесоха препълнена табла, тя им се усмихна успокояващо и си взе порция пържени яйца, хлебче и няколко парчета пържена шунка. Нещо й подсказваше, че ще има нужда от цялата си сила.

Когато лакеят й наля чаша ароматен чай, тя каза на Гейбриъл.

— Снощи не излязох от стаята си, защото разопаковах вещите си. Казах си, че няма да имате нищо против, ако започна да изпълнявам задълженията си от тази сутрин.

— Нямате никакви задължения — отговори рязко той и отново напълни устата си с шунка. — Уволнена сте.

Саманта разгъна салфетката на коленете си и предпазливо отпи глътка горещ чай.

— Боя се, че не е във ваша власт да ме уволните. Аз не работя за вас.

Гейбриъл захвърли шунката и златнокафявите вежди се сключиха заплашително над носа.

— Какво казахте? Май слухът ми също е пострадал от раняването.

— Вашият предан мистър Бекуит ме назначи по заповед на баща ви. Това значи, че работя за маркиз Торнууд, Тиодор Феърчайлд. Докато той не ми каже изрично, че вече не се нуждае от услугите ми като болногледачка, аз ще се стремя да върша работата си, и то така, че да задоволя него, не вас.

— О, това е щастливо обстоятелство за вас, нали? Единственото, което ще ме задоволи, е да видя незабавното ви заминаване.

Използвайки ножа и вилицата, Саманта си отряза парче шунка.

— Тогава се боя, че сте осъден на вечно недоволство.

— Това ми стана ясно от първия миг, в който чух гласа ви — отбеляза хапливо той.

Отказвайки да удостои с отговор тази грубо провокативна забележка, Саманта започна да яде с апетит. Гейбриъл опря лакти на масата и издаде дълбока въздишка.

— Кажете ми, ако обичате, мис Уикършъм, с кое от задълженията си искате да започнете? Желаете ли например да ме нахраните?

Саманта хвърли поглед към блестящите бели зъби, които тъкмо отхапваха ново парче шунка, и отговори предпазливо:

— Като виждам невъобразимото въодушевление, с което се отдавате на храненето, не бих посмяла да приближа пръстите си до устата ви.

Един от лакеите получи внезапен пристъп на кашлица и лицето му почервеня още повече. Брат му недоволно го смушка в ребрата.

Гейбриъл оглозга кокалчето и го хвърли на масата, доста далече от чинията.

— Това означава ли, че намирате маниерите ми за тромави и груби?

— Досега не знаех, че слепотата изключва използването на прибори и салфетка — отвърна спокойно Саманта. — Можехте спокойно да ядете и с краката.

Гейбриъл застина на мястото си. Силно опънатата кожа около белега пребледня и лицето му стана още по-страшно. В този момент Саманта беше искрено благодарна, че в ръката му нямаше нож. Той стисна с десницата си облегалката на стола и се обърна в посоката, от която идваше гласът й. Макар да знаеше, че не може да я види, Саманта с мъка потисна напора да се размърда неспокойно.

— Трябва да призная, че ми ставате все по-интересна, мис Уикършъм. Говорите като културен човек, но не мога да разбера откъде идва акцентът ви. В Челси ли сте израснали?

— В Челси — потвърди тя. Съмняваше се, че той често е имал случай да посещава скромния квартал в северната част на Лондон. Отпи голяма глътка чай и си изгори езика.

— Любопитен съм да разбера защо жена с вашите… таланти се съгласява да работи на такова място. Какво ви накара да се заемете с тази самопожертвователна професия? Може би християнската любов към ближния? Възхитителното желание да помагате на страдащите? Или съчувствието към инвалидите?

Докато разбъркваше яйцата си, Саманта обясни кратко:

— Показах на мистър Бекуит препоръчителните си писма. Сигурна съм, че няма да намерите за какво да възразите.

— В случай, че още не сте забелязали, аз нямам възможност да ги прочета — отвърна с жлъчна подигравка Гейбриъл. Затова е по-добре да ме посветите в съдържанието им.

Саманта остави лъжичката.

— Както вече уведомих мистър Бекуит, бях почти две години гувернантка у лорд и лейди Карстеърс.

— Познавам семейството.

Саманта се скова. Наистина ли ги познаваше?

— След като войната с Франция отново пламна, прочетох в „Таймс“ колко много наши войници и моряци страдат от липса на добри грижи и предложих услугите си на тукашната болница.

— Все още не разбирам защо сте предпочели да превързвате гноясалите рани на мъже, които крещят от болка, и да държите ръцете на умиращите, вместо да тъпчете каша в устите на хлапета от благороден произход.

Саманта се постара гласът й да прозвучи разумно.

— Тези мъже бяха пожертвали всичко за краля и родината. Как да остана настрана, без да принеса поне една малка жертва?

Гейбриъл изпухтя презрително.

— Единственото, което са пожертвали мъжете, е способността им да разсъждават разумно. Продали са се на кралския флот за парче син плат и малко злато на раменете.

Саманта събра вежди над носа, ужасена от цинизма му.

— Защо сте толкова жесток? Не си ли спомняте, че кралят похвали със силни думи храбростта им?

— Това не би трябвало да ви изненадва. Короната открай време обича да хвали мечтателите и безумците.

Саманта забрави, че той не можеше да я види, и скочи от стола си.

— Те не са безумци! Те са герои! Герои като вашия началник адмирал Нелсън!

— Нелсън е мъртъв — отговори студено той. — Не знам дали това го прави герой или глупак.

Логиката му беше неоспорима. Саманта се отпусна отново на стола си.

Гейбриъл стана, хвана се за ръба на масата и се запъти към нея. Когато силните му ръце намериха резбованата облегалка на стола й, Саманта стисна здраво зъби, за да не избяга. Втренчи поглед право пред себе си и застина неподвижна. Само накъсаното дишане издаваше вълнението и страха й. Той със сигурност я чуваше как диша.

Гейбриъл се наведе и горещият му дъх опари тила й.

— Сигурен съм, че сте искрено отдадена на професията си, мис Уикършъм. Но що се отнася до мен, ще имате само едно задължение, докато се вразумите и сама поискате да ви уволня. — Говореше тихо, но всяка от думите му беше по-натрапчива от вик. — Да стоите колкото може по-далеч от мен.

Той се изправи рязко и се запъти навън. Мина покрай лакея, който се втурна да му подаде ръка, и излезе. Всъщност не биваше да я изненадва, че той предпочиташе сам да намира пътя си през тъмната къща, вместо да приеме подадената ръка, но тя въпреки това се разтрепери, когато скоро след излизането му се чу трясък и звук от тежко падащо тяло.



Този предиобед Саманта нямаше друга работа, освен да обикаля затъмнените стаи на Феърчайлд Парк. Тишината беше почти толкова потискаща, колкото сумракът. Не се усещаше нищо от оживлението, което можеше да се очаква от обитавано имение в Бъкингамшайър. Не се виждаха прислужнички, които да размахват метличките за прах по стените, парапетите и первазите. Нямаше и зачервени перачки, които да мъкнат кошници със снежнобели ленени платна нагоре по стълбата. По коридорите не срещна нито един лакей с наръч дърва за горене, предназначени за някоя от многобройните стаи. Всяка камина, покрай която минаваше, беше студена и тъмна, жаравата се бе разпаднала на пепел. Изрязани от скъпо дърво херувими я гледаха тъжно от богато украсените облицовки на камините. Кръглите им бузи бяха оцапани със сажди.

Малкото слуги, които срещна, сякаш се мотаеха из къщата без особена задача. Щом я видеха, те се скриваха в сенките и снишаваха гласовете си до тайнствен шепот. Нито един от тях не бързаше да вземе метла, за да почисти парчетата порцелан и стъкло или потрошените мебели, разпръснати по пода.

Саманта извървя поредния дълъг, тъмен коридор и отвори с трясък позлатената двукрила врата в края му. Мраморни стъпала подеха надолу в огромна бална зала. През мрачните зимни месеци тя не си позволяваше да се отдава на спомени, но сега не устоя и за миг затвори очи. Представи си залата като море от пъстри цветове и светлина, от музика и весели разговори. Представи си как се плъзга по блестящия паркет в силни мъжки обятия, видя как мъжът й се усмихва, а тя вдига ръка и докосва златните еполети на рамото му.

Саманта разтърси глава и отвори очи. Каква глупачка беше! Затвори вратата на балната зала и продължи пътя си. Графът беше виновен за всичко. Ако й позволеше да изпълнява задълженията, за които я бяха наели, със сигурност щеше да обуздае фантазията си.

Тя прекоси просторен салон, като внимаваше за мебелировката не повече от Гейбриъл. Кракът й се удари в една преобърната масичка, тя нададе гневен вик и заподскача на един крак, разтривайки изтръпналите пръсти на другия през износената кожа на обувката си. Ако ударът беше малко по-силен, със сигурност щеше да си счупи пръстите.