Гейбриъл се намръщи подозрително. Малкото коли мразеше да излиза навън в тъмното. По това време обикновено се свиваше на кълбо на възглавницата му и доволно захъркваше. Защо изведнъж се бе озовало в градината в този късен час?

Невъзможно!

Тихият глас в главата му казваше истината. Сам беше излязъл навън през нощта само защото с него е имало някой. Някой, който е тръгнал да го търси… Някой като Саманта.

Гейбриъл доближи лице до кучето и помириса козината му. Както очакваше, усети аромат на лимонова трева. Ала свежата сладост бе заглушена от друга миризма, горчива и тъмна.

Пушек.

Гейбриъл скочи рязко и подуши въздуха. Всеки друг би приписал лекия полъх на пепел в нощния въздух на пушека от далечна камина. Ала леката миризма на пушек изпълни дробовете на Гейбриъл като черна мъгла от мрачно предчувствие.

Кучето скочи от ръцете му и отново заджафка възбудено. Затича се към гората, върна се при Гейбриъл и отново се втурна към гората, сякаш го подканваше да го следва.

Гейбриъл остана на мястото си, разкъсван между къщата и гората. Трябваше да повика помощ, това беше ясно. От друга страна обаче — Саманта се нуждаеше от него, а той беше загубил много време, докато разгадае знаците на кучето.

Най-сетне се обърна с надеждата да е в посоката на къщата и изкрещя, колкото сили имаше:

— Пожар! Пожар! — Беше готов да се закълне, че чу как се отвори прозорец и женски глас извика нещо, но нямаше време да спре, за да се увери. — Заведи ме при нея, Сам, хайде! — заповяда той и последва истеричния лай на кучето.

Сам очевидно усети, че е бил разбран, защото хукна към гората, продължавайки да лае. Гейбриъл го последва, размахвайки тоягата си като меч.

Без да обръща внимание на бодливите храсти и парещата болка от ударите на клоните по лицето му, той тичаше през гората като внезапно подивяло животно. Няколко пъти падна, спъваше се в гниещи стъбла и стърчащи от земята корени, но не спираше. След всяко падане се изправяше, хващаше по-здраво тоягата и продължаваше напред. Спираше само за да се вслуша в лая на Сам, който го водеше.

Когато изоставаше, кучето се връщаше при него, за да се увери, че няма да се изгубят. Миризмата на пушек се засилваше с всяка крачка.

След като едва излезе от един дяволски гъст храсталак, Гейбриъл се озова на нещо като сечище и спря. Наклони глава и се вслуша, ала не чу нищо, освен мирните шумове на нощната гора. Опитвайки се да се пребори с паниката в сърцето си, той се напрегна и най-сетне чу лая на Сам — доста далечен, но все пак ясен. Обърна се в тази посока и отново хукна напред. Трябваше да стигне до Саманта, преди кучето да се е върнало, за да го подкани да бърза.

Пушекът вече не беше само миризма, а буквално висеше във въздуха, гъст и задушлив. Докато Гейбриъл тичаше слепешком, тоягата му се удари в някакво препятствие и се счупи на две. Той я захвърли и изруга. Протегна ръка и улови жилав бръшлян. Отмахна го и опипа каменната стена под него. Тя беше толкова гореща, че трябваше веднага да отдръпне ръката си.

Веднага разбра, че се намираше пред стария обор, в самия край на имението Феърчайлд. Сградата беше изоставена още преди раждането му и дълги години никой не беше идвал тук.

— Саманта! — изкрещя той и отчаяно затърси отвор. Сам лаеше диво, почти истерично.

Гейбриъл последва кучето и намери отворена врата. Сам влезе в обора и Гейбриъл разбра, че нямаше друг изход, освен да го последва. Не можеше да си позволи да чака, докато дойде някой от къщата. Той беше единствената надежда за Саманта.

Пое дълбоко въздух и се втурна в горящия обор. Чу пращенето и съскането на пламъците, които лижеха старите греди над главата му. Димът изпълни дробовете му и го задави.

— Саманта! — изкрещя дрезгаво той и се помоли тя да е още в съзнание, за да го чуе.

Бе направил само няколко крачки, когато чу силен трясък. Не успя дори да вдигне ръка, за да се защити от падащата греда. Нещо го улучи право в слепоочието.

Гейбриъл се свлече на земята и потъна в мрак. Когато пред очите му просветна, се видя отново на борда на „Виктори“. Над главата му свиреха шрапнели, носеше се миризма на оръдейни залпове. По лицето му се стичаше кръв, влизаше в очите и устата му, а когато вдигна глава, видя как Нелсън бавно се свлече на дъските с учудено изражение, сякаш времето вървеше със скоростта на охлюв.

Гейбриъл стисна ръце в юмруци. Нелсън бе умрял, докато той командваше кораба, но Саманта нямаше да умре.

Събра цялата сила на волята си, изправи се, стъпи здраво на краката си и сложи ръка пред лицето си, за да се опази от искрите, които се сипеха от тавана. Лаят на Сам бе преминал в жално скимтене, което звучеше почти човешки.

Приведен, понякога пълзейки, Гейбриъл се придвижи в посоката на звука. Нещо изскърца под ботушите му, той протегна ръка и напипа счупените очила на Саманта. Тя беше само на сантиметри от тях. Той прегърна отпуснатото й тяло и изохка облекчено, когато усети дъха й върху лицето си.

— Браво, моето момиче, дръж се — пошепна той и целуна топлото й чело. — Дръж се за мен и всичко ще бъде наред.

Вдигна я на ръце като дете и я понесе в посоката, от която беше дошъл. Сам ги последва, като лаеше настойчиво. Едва успяха да излязат през вратата, когато оборът зад тях рухна сред снопове от искри. Към небето се издигнаха ослепителни пламъци. Гейбриъл бе понесен от вълната и падна на колене с товара си.

Все пак успя да се изправи и отнесе Саманта колкото можеше по-далеч от задушаващите облаци пушек и пепел. Най-сетне Саманта напълни дробовете си с чист въздух и се закашля мъчително — дрезгав, стържещ звук, идещ дълбоко от гърдите. Гейбриъл я положи внимателно върху купчина влажни листа, седна до нея и притегли главата й в скута си. Бузата й беше топла под ръката му, но за съжаление не можеше да види какъв цвят има кожата й. Държа я така, вслушвайки се в мъчителната й кашлица, докато тръпките преминаха и тя задиша по-спокойно.

Нещо студено и влажно се мушна под лакътя му. Гейбриъл протегна ръка и зарови пръсти в меката кучешка козина. Погали нежно малкото коли, опитвайки се да успокои силното му треперене.

— Ти си най-доброто куче на света, Сам — пошепна той, без да усеща, че зъбите му тракаха от студа и от преживения ужас. — Щом се приберем у дома, ще ти подаря всичките си ботуши. По дяволите, даже ще ти купя още един чифт, щом толкова ти харесват.

По някое време Саманта отвори очи и видя Гейбриъл, наведен над нея със загрижена физиономия. Лицето му, макар и омазано със сажди, беше по-красиво от всякога.

— Видях те — прошепна дрезгаво тя и протегна ръка, за да помилва бузата му. — Ти ме погледна някъде от небесата, облян от слънчева светлина. А после… всичко стана тъмно.

Той се опита да се усмихне, но не успя. Зарови лице в косата й и я притисна до гърдите си, сякаш никога вече нямаше да я пусне. Саманта въздъхна доволно и се сгуши в него. Прекрасно беше да се озове отново в обятията му.

— Добре ли си? — Той се наведе над нея и внимателно опипа ръцете и краката й. — Имаш ли нещо счупено? Или някакви изгаряния?

— Не мисля. — Тя поклати глава и движението предизвика режеща болка в тила й. — Само главата ме боли адски.

— И моята — призна той с разкаяна усмивка.

Саманта уплашено отвори очи и откри кървавата рязка в слепоочието му.

— Божичко! — пошепна тя и очите й се напълниха със сълзи. За малко да го загуби! — Тръгнах да те търся. Качих се в плевнята и прилепите ме стреснаха. Изпуснах лампата и… Вината е изцяло моя.

Очите му просветнаха в мрака.

— Вероятно не ми остава нищо друго, освен да удържа разходите за построяването на нов обор от заплатата ти. Сигурно ще минат няколко години, докато отработиш задълженията си.

— Как ме намери? — попита тя и с облекчение установи, че вече дишаше и говореше по-леко.

— Имах неоценим помощник.

Следвайки кимането му, Саманта вдигна глава и видя Сам, който се бе свил на кълбо в купчина сухи листа и често-често вдигаше глава, за да я подуши. Козината му беше цялата в сажди, на някои места дори опърлена.

— Веднъж ми каза, че той може да бъде моето спасение — напомни й Гейбриъл. — Оказа се права.

— Можеше да причини смъртта ти! — Саманта вдигна ръка и безсилно го удари в рамото. — Никой ли не ти е казвал, че слепи хора не се втурват току така в горящи сгради?

— Ти май се готвиш да ми се накараш за проявената глупост.

Тя поклати енергично глава, като смело преглътна режещата болка.

— Това не е глупост. Това е геройство. — Сълзите закапаха от очите й, когато вдигна ръка и прокара пръсти по белега му. — Моят герой.

Гейбриъл преглътна тежко и улови ръката й, за да поднесе върховете на пръстите към устните си.

— Не, любов моя, ти си истинската героиня. Ако имаше само един капитан като теб във флота си, Нелсън щеше да гони Наполеон чак до Париж.

— Не говори глупости! Бях победена от една изгнила стълба и от дузина прилепи.

— Всъщност говорех за много по-страшен противник. За майка ми.

Саманта примигна смаяно.

— Ти си чул какво й казах?

— Всяка великолепна думичка. Трябваше здраво да стисна зъби, за да не поискам бис.

Нещо в лицето му спря дъха й. Беше го виждала подигравателно и саркастично, гневно и развеселено, но никога така… така решително.

— Ужасно невъзпитано е да подслушваш под прозорците, нали знаеш — произнесе укорително тя. — Даже когато си сляп.

Гейбриъл поклати глава.

— Знаех си, че няма да избегна укорите ти. Казах ли ви вече колко ви се възхищавам, мис Уикършъм?

Саманта се изсмя нервно.

— Разбира се, че не. И не е нужно. Аз съм напълно доволна от уважението ви, милорд. Нямам никакво желание да ми се възхищавате.

Ръката му се зарови в косата й.

— А какво ще кажете за обожанието, мадам? Може би предпочитате да ви обожавам?

Сърцето й заби като лудо. Май беше прибързала. Може би наистина беше ранена смъртоносно.