Вече нямаше съмнение. Някой… или нещо… я следваше.

Саманта събра цялата си смелост, обърна се рязко и размаха лампата пред себе си.

— Веднага се покажете!

От сянката изникнаха две влажни кафяви очи, следвани от гъвкаво телце и размахваща се опашка.

— Сам! — извика облекчено Саманта и се отпусна на колене пред дотичалото куче. — Засрами се, негоднико! — Тя прегърна малкото коли и го притисна до лудо биещото си сърце. — Знам, не биваше да те ругая. — Надигна се и помилва коприненомеките уши на кученцето. — Да вървим. Щом намери мен, ще намериш и него.

Тя навлезе с нова решителност навътре в гората, като викаше името на Гейбриъл и притискаше до гърдите си топлото кучешко тяло. Не смееше да го пусне, защото щеше да се лиши от единствената утеха, която имаше. Беше отишла твърде далеч, когато й стана ясно, че никога няма да намери пътя назад. Гейбриъл сигурно щеше да изпрати слугите да я търсят. И точно тогава в мрака пред нея изникнаха очертанията на непозната сграда. Наполовина от дърво, наполовина от тухли, тя приличаше на плевня или обор, отдавна изоставена и забравена.

Може би Гейбриъл е открил това място още като момче, докато е кръстосвал околностите, и сега отново е потърсил убежище тук, помисли си с надежда Саманта.

Без да пуска лампата и кучето, тя изрита с крак увисналата на пантите врата и изохка стреснато от жалното й скърцане. Вдигна лампата и освети старите греди на покрива, купчини изгнило сено, гниещи юзди и хамути, нападали дървени куки…

Най-сетне отстъпи пред протестите на Сам и го пусна на пода, за да обиколи наоколо и да подуши по ъглите. Освен цвъркащите в сеното мишки, двамата бяха единствените живи същества тук.

— Гейбриъл? — извика колебливо Саманта, макар че я беше страх да наруши неестествената тишина. — Тук ли си?

Тя влезе по-навътре в сумрачното помещение и видя в средата на обора полуизгнила дървена стълба, която водеше нагоре в мрака.

Саманта въздъхна. Нямаше ни най-малко желание да рискува кожата си, като се изкатери по паянтовите стъпала, за да огледа рушащата се плевня. От друга страна обаче, не беше изминала толкова път, за да си отиде от плевнята, без да е проверила навсякъде. Може би горе щеше да открие някакви признаци, че Гейбриъл вече е бил тук?

Тя събра дългите си поли, метна ги на ръката си, стисна лампата в другата ръка и предпазливо се заизкачва по стълбата. Заплашителни сенки танцуваха пред нея, бягайки от трепкащата светлина на лампата. Когато най-сетне стигна горе и стъпи на прашните греди, тя въздъхна облекчено.

Плевнята беше пуста като обора. Никакъв признак, че някой е търсил убежище тук през последните двайсет години. През четириъгълния отвор се виждаше нощното небе, безлунно, но не съвсем черно. Тук и там по мастиленото синьо проблясваха млечни звезди.

Саманта се обърна и присви очи, за да види по-добре какво имаше в сенките под гредите. Въобразяваше ли си или там се движеше нещо? Ами ако Гейбриъл все пак се беше скрил в плевнята? Ами ако се беше наранил и не можеше да отговори на виковете й? Тя пристъпи по-близо и главата й попадна в огромна паяжина. Потърси се отвратено и попита шепнешком:

— Има ли някой тук?

Размаха лампата пред себе си и сенките изведнъж оживяха. Саманта политна назад, ударена от диво размахващи се твърди крила, оглушена от пронизителни викове. Когато стреснатите прилепи напуснаха убежищата си и се понесоха към отворения прозорец, тя инстинктивно вдигна ръце, за да защити косата и очите си от ударите на крилете им.

Лампата падна от ръката й и се затъркаля по дъските. Падна долу в обора и се счупи. Последните прилепи излетяха в нощта. Изтръгната от обзелото я вцепенение след ужасеното излайване на Сам и хапещата миризма на горящо масло, Саманта се хвърли към стълбата. Трябваше на всяка цена да угаси пламъците, преди да стигнат до сеното и да обхванат целия обор.

Беше минала само една трета от стълбата, когато една летва се счупи под тежестта й и тя загуби равновесие. За миг, който й се стори цяла вечност, увисна между тавана и пода, после полетя заднешком към земята.

Падна на дървения под с глух трясък, чу скимтенето на Сам, усети как кученцето я лизна по бузата и завря влажната си муцунка зад ухото й. Чу и жадното съскане на пламъците, които бяха стигнали до сеното.

— Гейбриъл! — пошепна безсилно тя. Видя го да й се усмихва под слънчевата светлина — точно в мига, преди светът наоколо да потъне в непрогледен мрак.

16

Любима моя Сесили,

Ти ме наричаш упорит и настоятелен, но всъщност ти си тази, която проявява упоритост…

Гейбриъл седеше на прага към изкуствената руина и се вслушваше в ромоленето на потока, който обикаляше скалата. Руината беше замислена да изглежда като рушаща се кула на стар замък. Като момче беше прекарал много вълнуващи часове да се отбранява от нападащите варварски орди, въоръжен с дървен меч. Интересно защо варварите винаги приличаха на сестрите му.

Седеше неудобно на каменната пейка, опрял гръб на стената, изпружил дългите си крака. Мекият нощен вятър си играеше с косите му, изплъзнали се от кожената лента и почти скрили назъбения белег, който пресичаше бузата му. Беше белязан и от другите събития на деня: ботушите му бяха разкривени, ръкавът на ризата разкъсан от тръни. На дланта му се виждаше прясна кървава ивица, а коляното му беше подуто и болеше.

Ала най-дълбоката рана беше в сърцето му. Защото беше имал нещастието да чуе словесния сблъсък между майка си и Саманта.

След като часове наред беше бродил безцелно из гората, използвайки един здрав клон като бастун, той направи грешката да се върне в къщата. Истинската му цел беше да се промъкне незабелязан, затова опипваше стената в търсене на отворен прозорец. Ала веднага забрави намерението си, като чу гласа на майка си откъм салона.

„Че би било по-милостиво, ако синът ми бе загинал на борда на онзи проклет кораб. Милост за него, защото щеше да завърши живота си чисто и бързо, вместо да страда още дълги години. Нямаше да продължи да живее този жалък живот… като половин мъж!“

Гейбриъл се опря тежко на стената и се свлече на земята, клатейки глава. Думите на майка му не можеха да го засегнат. Те само потвърждаваха онова, което самият той отдавна предполагаше.

„И колко практично би било това за вас!“

Тъкмо когато щеше да се изправи и да продължи пътя си, чу гласа на Саманта, висок и ясен, и той го прикова на място. Наклони глава, изумен от гнева и страстта в думите й. Би дал всичко на света, за да може да види лицето на майка си в този момент. Никой досега не беше посмял да разговаря по този начин с Клариса Феърчайлд, маркиза Торнууд.

„Защото много добре знае за какво си мислите вие всички, когато го гледате. Синът ви може да е сляп, милейди, но не е глупак.“

Когато Саманта свърши страстната си тирада, той едва се удържа да не заръкопляска. Дощя му се да влезе в салона и да извика „Браво!“.

„Добре се справи, моето момиче“ — пошепна вместо това и със следващото поемане на дъх проумя, че това беше истината.

Това беше стрелата, която се заби право в сърцето му. Стрелата, която го прогони далече от къщата и го накара да потърси убежище в хладната усамотеност на руината.

Гейбриъл вдигна лице към небето, което не можеше да види, и се заслуша във веселото плискане на потока, което сякаш го подиграваше. Имаше чувството, че цял живот е обожавал красотата само за да се влюби в жена, която никога не е виждал.

Всъщност изобщо не ме е грижа как изглежда Саманта, проумя изведнъж той и едва не извика — толкова силно беше смайването му. Красотата й нямаше нищо общо с мека кожа, трапчинки на бузите или дълга, блестяща коса с цвета на топъл мед. Саманта може би беше безцветна и безлична, но за него беше неустоима. Красотата й сияеше отвътре, подхранвана от нейната интелигентност и страст, от упорития й стремеж да го направи по-добър човек.

Вече не беше склонен да се задоволява с малко. Даже горещо обичаната Сесили Марч се бе оказала само красива мечта, която избледня и се разпръсна на прах под ярката светлина на деня. Може би не я виждаше, но със сърцето си знаеше, че Саманта ще е винаги наблизо, когато протегне ръка към нея.

Гейбриъл се надигна и опипа наоколо за импровизирания си бастун. Най-простото беше да се прибере вкъщи и да изслуша заслужените упреци на болногледачката си. Без съмнение Саманта щеше да оцени подслушването му като връх на лошите маниери. Но може би щеше да поправи настроението й, като й признаеше, че я обича повече от живота си. Когато се изправи и се опря на тоягата, на устните му играеше усмивка. Искаше му се да види лицето на майка си, когато я уведоми за намерението си да се ожени за своята болногледачка.

На половината път до къщата Гейбриъл чу добре познат лай, който идваше някъде откъм гората.

— Какво, по дяволите… — успя да изсъска той малко преди едно дребно, но много здраво „нещо“ да скочи в краката му с такава сила, че едва не го преобърна.

Ала дори бурната и тромава привързаност на Сам не беше в състояние да развали настроението му.

— Някой ден ще ме умориш, глупако — скара му се той и се опря тежко на тоягата. После се опита да продължи към къщата, но кучето заскача около него и не му позволи да направи нито крачка. — Какво ти става, Сам? Защо си се развилнял така?

Вместо отговор кучето захапа края на тоягата и я задърпа като обезумяло, сякаш беше решено да я изтръгне от ръката на господаря си. Макар че Гейбриъл се възпротиви, Сам изобщо не се отказа. Заби здравите си зъби в дървото и изръмжа призоваващо.

Гейбриъл изруга сърдито и коленичи във влажната трева. Ала вместо да скочи в ръцете му, както очакваше, кучето впи зъби в разкъсания му ръкав и го задърпа отчаяно, като последователно скимтеше и ръмжеше.

— Какво ти става, за бога? — Гейбриъл се опита да вземе кучето на ръце, но Сам се отбраняваше като луд и продължаваше да го дърпа за ръкава.