Икономът мрачно поклати глава.

— Твърде малка. Имало само два или три доказани случая, когато зрението се възстановило от само себе си.

Саманта сведе глава.

Мистър Бекуит стана. Месестите бузи и увисналите черти на лицето му придаваха смайваща прилика с меланхоличен булдог.

— Много се надявам да ни простите, мис Уикършъм, че ви загубихме времето. Разбирам, че е трябвало да наемете файтон, за да дойдете тук. За да ви се отблагодаря поне малко, с радост ще платя връщането ви в града от собствения си джоб.

Саманта също стана.

— Няма да се наложи, мистър Бекуит. Засега нямам намерение да се връщам в Лондон.

Икономът размени учуден поглед с мис Филпот.

— Какво казахте?

Саманта отиде до стола, на който беше седяла преди, и вдигна коженото си куфарче.

— Имам намерение да остана тук. Приемам да работя като болногледачка на граф Феърчайлд. Моля ви, бъдете така добри и изпратете някого от лакеите да вземе нещата ми от файтона и да ми покаже стаята, в която ще се настаня. Така ще мога още днес да започна с приготовленията за новите си задължения.



Все още усещаше миризмата й.

Сякаш за да го подиграе със спомена за онова, което беше загубил, през последните месеци обонянието му беше станало невероятно остро. Винаги когато минаваше покрай кухнята, определяше с абсолютна точност дали френският готвач Етиен правеше телешко фрикасе или сос бешамел със сметана с надеждата да събуди апетита на господаря си. Лекият мирис на дим му издаваше дали огънят в изоставената библиотека е запален току-що или вече е догорял. Когато се хвърляше на леглото си в помещението, което приличаше повече на пещера, отколкото на спалня, усещаше с отвращение киселата миризма на собствената си пот, полепнала по смачканите чаршафи.

Оттегляше се тук с белезите и сините петна по тялото, за да си ближе раните. Тук се мяташе по цели нощи, без да може да заспи — нощи, които се отличаваха от дните му само с потискащото мълчание около него. В тихите часове между вечерния и утринния здрач често имаше чувството, че е единственият жив човек на земята.

Гейбриъл прокара ръка по челото си и по навик затвори очи. Когато влезе в салона, веднага усети миризмата на лавандуловата вода, която мисис Филпот използваше, и мускусната помада за коса, с която Бекуит обуздаваше немирните косъмчета по главата си. Усети обаче и миризма на чужд човек — свеж, топъл мирис на лимон. Тръпчиво-сладък аромат, едновременно нежен и дързък.

Мис Уикършъм със сигурност не миришеше на болногледачка. Старата Кора Грингот миришеше на нафталин, а вдовицата Хоукинс — на ароматизираното с горчиви бадеми емфие, което с удоволствие смъркаше. Мис Уикършъм изобщо не миришеше на сбръчканата стара девица, каквато си я представяше той. Ако се съдеше по унищожителния й тон, от порите й би трябвало да се излъчва отровна миризма на стар въглен и гробищен прах.

Когато се приближи до нея, той направи още по-стъписващо откритие. Под чистата цитрусова миризма имаше още една, която тласна в безнадеждно объркване остатъците от сетивата и здравия му човешки разум.

Тя миришеше на жена.

Гейбриъл простена през здраво стиснати зъби. Не беше усещал никакви плътски желания от деня, когато се събуди в най-изисканата лондонска болница и откри, че светът му е станал тъмен. Ала топлата, сладка миризма, която струеше от кожата на мис Уикършъм, предизвика вихрушка от кървавочервени, замайващи спомени — откраднати целувки в осветена от луната градина, дрезгав шепот, коприненомека, гореща женска кожа под устните му. Всичко онова, което никога вече нямаше да преживее.

Той отвори очи, но светът остана все така забулен в черна сянка. Може би думите, които беше хвърлил в лицето на Бекуит, бяха верни. Може би имаше нужда от услугите на съвсем друг сорт жени. Ако й плащаше добре, тя щеше дори да гледа в обезобразеното му лице без отвращение. Но какво променя това? — запита се Гейбриъл Феърчайлд и се изсмя безрадостно. Никога нямаше да го види. Може би тя щеше да стиска очи и да си представя, че той е мъжът на мечтите й. Тогава той щеше да си внушава, че тя е жената, която шепне името му и му се врича във вечна преданост.

Обещания, които никога нямаше да сдържи.

Гейбриъл стана от леглото. По дяволите тази жена Уикършъм! Тя нямаше никакво право да го укорява така остро и заедно с това да мирише толкова сладко. Слава богу, че беше заповядал на Бекуит да я отпрати. Що се отнася до него, тя никога вече нямаше да го ядосва.

2

Скъпа моя мис Марч,

Въпреки ужасните неща, които се говорят за мен, смея да ви уверя, че нямам навика да водя тайна кореспонденция с всяка очарователна млада дама, която ми харесва…

На следващата сутрин, докато слизаше опипом по извитата стълба към прекрасния парк на имението Феърчайлд, Саманта имаше чувството, че и тя е ослепяла. Всички прозорци в голямата къща бяха със спуснати завеси. Сякаш и къщата, и господарят живееха във вечна нощ.

В подножието на стълбата беше поставен огромен свещник и запалените му свещи даряваха достатъчно светлина, за да й покажат, че пръстите й бяха оставили ясно видими следи в дебелия слой прах по парапета. Саманта направи гримаса и изтри праха в полите си. Сигурно никой нямаше да го забележи върху безутешната сива вълна.

Въпреки потискащия мрак тя забеляза ясни следи от приказното богатство на семейство Феърчайлд. Опитвайки се да не се плаши от изложената на показ многовековна привилегированост, тя премина през фоайето. Къщата не беше подновявана от построяването си. Бяха премахнали само тъмната ламперия и арките от времето на Тюдорите, които издаваха строгите й якобински корени. Сенки танцуваха по блещукащия мрамор с розови жилки, докаран от Италия. Всяка нежна извивка, всеки перваз, всички релефи по тапетите бяха покрити с бронз или злато. Даже скромната спалня, която й бе отредила мисис Филпот, беше с огромна стъклена врата, а стените бяха покрити с копринена дамаска.

Като си спомни думите на Бекуит, че някога господарят му наистина е бил принц от приказките, Саманта огледа разкошното фоайе и сбърчи носле. Сигурно не е трудно да се държиш така арогантно, ако си израснал в подобен палат.

Решена да открие скривалището на новия си питомец, тя приложи един от многото трикове в неговия арсенал. Застана неподвижна, наклони глава и се ослуша.

Никъде не се чуваше тропот, нито крясък. Затова пък много добре чу мелодичното тракане и звън на съдове и стъкло. Последва не толкова мелодичен шум от чупене на порцелан и ядно проклятие. Саманта потръпна, но на устните й изгря триумфална усмивка.

Събра полите си, прекоси салона, в който я бяха приели вчера, и следвайки шума, стигна до вратата в отсрещния край. Докато прекосяваше празните помещения, тя се сблъска с немалко доказателства за скорошното преминаване на графа. Под тромавите й полуботушки скърцаха парчета счупен порцелан и изпотрошено дърво. Когато спря да вдигне един крехък стол в стил Чипендейл, тя откри под седалката злобно ухиленото лице на фигурка от майсенски порцелан.

Разрушенията не бяха изненадващи, като се имаше предвид навикът на Гейбриъл да върви, без да опипва пътя си, без да го е грижа, че може да се удари в някоя мебел.

Саманта мина през сводестия коридор и влезе в трапезарията, която беше абсолютно тъмна. Добре, че в двата края на масата горяха свещи, иначе щеше да помисли, че се е озовала в семейната гробница.

Двама лакеи в морскосини ливреи стояха като статуи от двете страни на махагоновата маса. Бекуит следеше загрижено всяко движение на господаря си. Никой не забеляза застаналата на прага Саманта. Всички погледи бяха съсредоточени в закусващия граф. Когато бутна с лакът една великолепна кристална чаша и за малко не я събори, Бекуит даде знак на един от лакеите, младежът се наведе и грабна чашата, преди да падне на пода, който и без това беше покрит с парчета стъкло и порцелан — безмълвно доказателство за нежеланието на Гейбриъл да внимава.

Саманта огледа широките рамене и мускулестите мишници на мъжа на масата и отново си каза, че графът има невероятно тяло. Сигурно беше в състояние да й прекърши вратлето само с палец и показалец. Естествено, ако можеше да я достигне.

Под светлината на свещите косата му блестеше. Очевидно след ставането от леглото беше сресал буйната си грива само с пръсти. Носеше същата смачкана риза, с която го бе видяла вчера, сега покрита с мазни петна, а точно през корема минаваше тъмна ивица шоколад. Ръкавите бяха небрежно навити до лактите — така поне дантелените маншети не се топяха в чинията му.

Той поднесе парче шунка към устата си, отхапа малко, после затърси нещо в чинията пред себе си. Саманта се намръщи неодобрително. Никъде не се виждаха прибори. Гейбриъл си взе пърженото яйце направо с пръсти. След това посегна към топлите хлебчета, намазани с мед. Облиза доволно устни, но не можа да стигне до капчицата мед в ъгъла.

Макар да се чувстваше като подла шпионка, Саманта не беше в състояние да откъсне поглед от тази единствена капчица мед. Въпреки отвратителните маниери на мъжа на масата, начинът, по който ядеше, беше неописуемо чувствен — страстта, с която задоволяваше глада си, без да го е грижа за приличието, я разтреперваше. Когато си взе друго парче шунка и загриза кокалчето, по брадичката му покапа сок. Приличаше на воин от далечното минало, завърнал се от жестока битка и забавления с жените на победените. Саманта неволно си представи как замахва насреща й с кокалчето и се провиква: „Дай още ейл, жено!“

Изведнъж Гейбриъл се вцепени и подуши въздуха. Лицето му се разкриви. Ноздрите на Саманта също се издуха, ала всичко, което можа да помирише, беше апетитната миризма на пържена шунка.

Графът остави шунката в чинията си и заговори с трудно овладян гняв:

— Бекуит, редно е да ми кажете, че току-що сте донесли пресен лимон за чая ми.