Маркизата седеше в най-удобното кресло, стиснала неодобрително устни. Ръцете й в дантелени ръкавици бяха скръстени в скута. Маркизът седеше насреща й неестествено свит, при което коремът му застрашаваше да спука копчетата на изисканата атлазена жилетка. Валери и Евгения седяха една до друга на гръцкия диван и се гледаха така нещастно, че Саманта почти ги съжали. Хонория бе заела място на отоманката отстрани и бе подвила крака под себе си — така приличаше повече на седемгодишно момиченце, отколкото на седемнадесетгодишна девойка, готова за представяне в двореца. Безформеният инвалиден стол стоеше в ъгъла и хвърляше мрачна сянка върху всички присъстващи.

Докато златната светлина на деня избледняваше и накрая изчезна, в салона цареше тишина, нарушавана само от тихи въздишки или потракване на чаша върху чинийка.

Саманта вдигна чашата към устните си и откри, че майката на Гейбриъл я оглежда неприкрито — и неодобрително.

— Що за болногледачка сте вие всъщност, мис Уикършъм? Не мога да проумея как го пуснахте сам в гората, без да изпратите подире му поне един слуга. Ами ако е паднал в някоя клисура и си е счупил врата?

Саманта остави чашата и се опита да запази самообладание — майката бе изрекла на глас собствените й опасения.

— Мога да ви уверя, че нямате причини за тревога, милейди. Синът ви е много по-самостоятелен, отколкото предполагате.

— Но вече минаха три часа! Защо не се връща?

— Защото ние сме още тук — отговори сърдито маркизът. Когато съпругата му се обърна и го удостои с обвинителен поглед, той се сви отново на стола си.

— Защо тогава не си тръгваме? — попитаха в един глас Евгения и Валери.

— Да, моля те, татко — добави Валери. — Скучно ни е.

Евгения смачка на топка копринената кърпичка в ръката си и на лицето й грейна надежда.

— Валери е права, мамо. Щом Гейбриъл не ни иска тук, не е ли по-добре просто да се съобразим с желанието му и да си отидем? Мис Уикършъм е тук и ще се погрижи за него.

— Не разбирам защо изобщо му е нужна гледачка — изтърси Хонория, но веднага погледна Саманта извинително. — Може аз да остана тук и да се грижа за него.

— Ами представянето в двора? — напомни й маркизът. — Ами първият ти бал?

Хонория сведе глава и меката кестенява коса скри замисленото й лице. Макар че обичаше брат си много повече от Валери и Евгения, тя беше само на седемнадесет години.

— Гейбриъл има нужда от мен. Какво ме е грижа за някакъв си глупав бал?

— Не се съмнявам, че бихте се грижили самопожертвователно за брат си, мис Хонория — заговори Саманта, подбирайки много внимателно думите си, — но съм сигурна, че той много държи да отбележите дебюта си, както подобава, и да си намерите съпруг, който да ви обича, както ви обича той.

Хонория кимна благодарно и чертите й се отпуснаха. Майката на Гейбриъл стана и излезе на терасата. Вратите бяха отворени и мекият пролетен бриз разведряваше натегнатата атмосфера в салона.

Възрастната дама постоя малко навън, загледана в падащия здрач. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не разбирам как понася да живее така. Понякога си мисля, че би било по-добре да беше…

— Клариса! — извика възмутено маркизът, изправи се и тропна с бастуна си по пода.

Лейди Торнууд се обърна рязко и в гласа й звънна истерия.

— О, защо не си го кажем поне веднъж, Тиодор? Всички го мислим, нали, всеки път, когато го видим!

Саманта се надигна бавно.

— Какво по-точно мислите?

Майката на Гейбриъл направи крачка към нея и лицето й се разкриви от болка.

— Че би било по-милостиво, ако синът ми бе загинал на борда на онзи проклет кораб. Милостиво за него, защото щеше да завърши живота си чисто и бързо, вместо да страда още дълги години. Нямаше да продължи да живее този жалък живот… като половин мъж!

— И колко практично щеше да бъде това за вас! — Саманта се усмихна горчиво. — Синът ви щеше да умре като герой. Вместо да посещавате някакъв ожесточен непознат в този прекрасен пролетен ден, щяхте да идвате тук, за да слагате прекрасни цветя пред каменната му гробница. Щяхте да проливате сълзи, да жалите за трагичната му смърт и да приключите с траура още преди първия бал на сезона. Кажете ми, лейди Торнууд, на чие страдание желаете да сложите край — на болките на Гейбриъл или на вашите „мъчения“?

Маркизата пребледня, сякаш Саманта й бе зашлевила плесница.

— Как смеете да ми говорите с този тон, дръзко момиче?

Но Саманта не й позволи да я сплаши.

— Вие не понасяте да гледате сина си в лицето, нали! Само защото вече не е вашето златно момче, което сте обожавали. Защото вече не може да играе ролята на съвършения син и да обожава майка си. Затова сте готова за последната завеса. Как мислите, защо сега той не е тук? — Тя огледа обвинително присъстващите и отново втренчи поглед в майката на Гейбриъл. — Защото много добре знае за какво си мислите вие всички, когато го гледате. Синът ви може да е сляп, милейди, но не е глупак!

Саманта стисна треперещите си ръце в юмруци и изведнъж осъзна, че Валери и Евгения са я зяпнали ужасено. Долната устна на Хонория трепереше, сякаш след още само една остра дума щеше да избухне в сълзи.

В сърцето на Саманта нахлу срам. Въпреки това не съжаляваше за думите си. Макар че заради тях щеше да загуби работата си…

Тя се обърна към маркиза, вирна брадичка и погледна в лицето му.

— Простете безсрамието ми, милорд. Утре рано сутринта ще си събера нещата и ще напусна този дом.

Тя се обърна и закрачи към вратата, но маркизът се надигна с учудваща бързина и й препречи пътя. Рунтавите му вежди бяха събрани в строга линия.

— Един момент, момиче. Още не съм ви уволнил.

Саманта сведе глава, очаквайки да чуе обвинения в непочтително държание към съпругата му.

— Нямам и намерение да ви уволня — добави той. — Ако се съди по темпераментния ви изблик, вие сте точно това, от което има нужда моят твърдоглав син. — Той вдигна бастуна си от пода и махна заповеднически към съпругата си. — Хайде, Клариса, момичета. Отиваме си вкъщи.

Лейди Торнууд шумно пое въздух.

— Наистина ли очакваш да си отида и да оставя Гейбриъл сам тук? — Тя хвърли отровен поглед към Саманта. — С тази?

— Момичетата са прави. Той няма да се върне, докато ние сме тук. — Маркизът изкриви устни в суха усмивка и за момент толкова заприлича на Гейбриъл, че сърцето на Саманта направи скок. — Честно казано, не мога да му се сърдя. Кой иска да вижда около себе си банда лешояди, които се борят за живота му? Хайде, момичета. Ако побързаме, ще успеем да си легнем преди полунощ.

Валери и Евгения изпълниха с готовност желанието на баща си. Събраха чантичките и ветрилата, шаловете и шапките си и забързаха към вратата. С последен зъл поглед към Саманта, който я предупреждаваше, че нахалството й няма да бъде нито забравено, нито простено, маркизата тръгна величествено след тях. На прага Хонория се обърна и й махна с ръка за сбогом.

Когато каретата затрополи по входната алея, Саманта огледа опустелия салон. Само инвалидният стол бе останал да й прави компания. Тя го огледа мрачно и си пожела да разкъса тапицерията с голи ръце и да изхвърли пълнежа от конски косми през прозореца.

Вместо това запали няколко газени лампи и се изправи пред масичката до прозореца. Постоя така няколко минути, претърсвайки със загрижен поглед нощната градина, преди да осъзнае колко безсмислено беше това действие. Лампите не бяха в състояние да покажат на Гейбриъл пътя към къщи.

Може би майка му беше права. Може би трябваше да прати някого, за да го потърси. Но не й се струваше правилно да прати слугите да го търсят, сякаш е някое упорито дете, засегнато от отношението на възрастните и обидено избягало от къщи.

Ами ако той не искаше да го намерят? Ами ако му беше писнало всички да го обграждат с някакви неизпълними очаквания? Семейството му ясно беше дало да се разбере, че държи да си върне предишния Гейбриъл — мъжът, крачил през живота с непоколебима увереност и печелил сърцата на всички, които среща по пътя си.

Въпреки страстната защита тя не беше по-добра от тях. Бе дошла тук с вярата, че иска да му помогне. Сега обаче започваше да се рови в причините и да се пита дали зад това безкористно желание всъщност не се криеше егоистично сърце.

Саманта втренчи поглед в пламъчето на лампата. Трепкащата светлина не можеше да върне Гейбриъл у дома. Но тя можеше.

Грабна лампата и излезе навън през вратата към терасата.

Саманта вървеше в посока към гората — нали Гейбриъл беше изчезнал там. Лампата, която в салона светеше ярко, я обгръщаше в бледо сияние, което едва стигаше да държи сенките на разстояние. Кадифената чернота на безлунното нощно небе и гъстите клони над главата й почти поглъщаха пламъчето, но тя продължи да напредва упорито. Не можеше да си представи да живее ден и нощ в такъв мрак.

Когато гъсталакът стана почти непроходим и небето вече не се виждаше, тя забави крачка. Настъпването на нощта бе превърнало Феърчайлд Парк от грижливо направена градина за удоволствия в непозната пустош, изпълнена с опасности и ужаси. Саманта прекрачи през стъблото на едно паднало дърво, обезпокоена от тайнственото шумолене и тихите викове на невидими нощни същества. Отново закопня за силното тяло на Гейбриъл, и то не само по една причина.

— Гейбриъл! — повика го тя, когато вече не издържа. Но тихо, за да не я чуят слугите в къщата.

Единственият отговор беше ново шумолене в храсталака някъде зад нея. Саманта спря. Шумоленето престана. Направи още една колеблива крачка напред, след нея втора. Шумоленето се повтори. Това със сигурност е колосаната ми пола, каза си решително младата жена, вдигна я и направи още една крачка. Шумът се засили. Тя спря рязко и стисна до болка крехката лампа. Пръстите й се бяха вледенили. Шумоленето заглъхна, но на негово място дойде силно пухтене, толкова близо до нея, та тя бе готова да се закълне, че е усетила в тила си горещия дъх на невидим звяр.