Саманта знаеше, че няма да избяга от Гейбриъл. Въпреки това реши да не го улеснява. Постара се да му създаде сериозни затруднения, като се скри зад другите слуги. Знаеше, че въпреки липсата на зрение той все още е подвижен и гъвкав като планински лъв. Затова се уплаши до смърт, когато той се спъна в една издатина и падна тежко на земята.

— Гейбриъл! — извика ужасено тя, без да забележи, че е употребила малкото му име. Събра полите си и хукна към него. Падна на колене, трепереща от ужас, защото си представяше най-лошото. Ами ако си е счупил глезена? Или си е ударил главата в някой камък?

Разтърсена от спомена за окървавеното му тяло на пода в спалнята му, тя сложи главата му в скута си и нежно приглади назад разбърканите златни къдрици.

— Чуваш ли ме, Гейбриъл? Добре ли си?

— Сега съм много добре. — Преди Саманта да е успяла да реагира на дрезгавия шепот, той я обгърна с две ръце и я привлече към себе си. Очилата паднаха от носа й.

Никога не беше помисляла, че той е толкова безогледен да я събори в тревата пред очите на всички прислужници — като че бяха овчарче и млекарка, излезли да се позабавляват на полето. Но той направи точно това. Докато се търкаляха по склона, краката му се заплетоха в полите й и двамата избухнаха в безпомощен смях.

Следващото усещане беше безкрайно приятно: тя лежеше по гръб, покрита от голямото, топло тяло на Гейбриъл. Хватката му се стегна, усмивката на лицето му угасна.

Саманта забеляза, че и другите изведнъж са замлъкнали. Твърде късно.

Тя погледна над рамото на Гейбриъл и примигна смаяно. Не особено едър, но набит и широкоплещест мъж с чорапи на златни и зелени ивици и старомоден панталон до коленете бе изникнал сякаш от нищото. Избледнялото златнорусо на косата му беше леко напудрено и тя не можа да прецени възрастта му. Маншети от скъпа венецианска коприна обрамчваха силните му китки. Когато й подаде ръка да стане, огромният рубин на пръста му светна като капка прясна кръв под слънчевата светлина.

— М-м-милорд — заекна Бекуит. Превръзката на очите му се бе изкривила и той приличаше на дебеличък, блед пират. — Никой не ни е съобщил, че ще дойдете. Не ви очаквахме.

— Виждам — отговори мъжът с властния тон, който Саманта вече познаваше добре.

Най-сетне тя разбра, че гледаше в строгото лице на Тиодор Феърчайлд, маркиз Торнууд — бащата на Гейбриъл. И неин работодател.

15

Любима моя Сесили,

Мога да те уверя, че моето семейство ще те обожава — както те обожавам аз…

Като се направи, че не забелязва протегнатата ръка на маркиза, Саманта избута Гейбриъл и се изправи на крака. За разлика от нея Гейбриъл изобщо не си направи труда да стане. Остана на тревата скован, с вкаменено изражение. Останалите слуги се събраха на групички около тях и сведоха глави към земята. Сега си казват, че би било по-добре да изпразват нощните гърнета или да чистят оборите, помисли си Саманта и я напуши смях.

Тя намести очилата на носа си и направи дълбок реверанс.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, милорд. Аз съм Саманта Уикършъм, болногледачката на сина ви.

— Сега разбирам защо е направил забележителен напредък от последното ни посещение насам. — Макар че гласът на маркиза прозвуча рязко, Саманта беше готова да се закълне, че в очите му пламнаха весели искри.

Тя съзнаваше напълно, че представлява скандална гледка. Със смачканата рокля, цялата в петна от трева, със зачервените бузи и разсипаните по раменете коси приличаше по-скоро на селска хлапачка, отколкото на почтена жена, назначена да се грижи за син на маркиз.

Четири елегантно облечени дами стояха в полукръг зад главата на семейството. Всяко кичурче от косите им беше точно на мястото си под богато украсените шапки, всяка панделка, всяка кордела и всяка дантелка бяха колосани и не се помръдваха. Саманта стисна здраво устни. Много добре познаваше този тип жени.

Макар да се чувстваше пред тях като дивачка, тя вирна брадичка и отказа да прояви лицемерно смирение. Ако семейството на Гейбриъл не беше занемарило така осъдително своята отговорност, нямаше да се наложи да се търси болногледачка. Ако баща му поискаше да я уволни, нямаше да остане никой, който да се грижи за Гейбриъл.

— Вероятно намирате методите ми за необичайни, лорд Торнууд — започна смело тя, — но аз съм убедена, че свежият въздух и слънчевата светлина, приемани в достатъчно количество, имат свойството да подобрят състоянието на тялото и душата.

— Небето ми е свидетел, че точно в тези области имам сериозна нужда от подобрение — подкрепи я тихо Гейбриъл.

Маркизът се обърна към сина си и арогантността му изведнъж се стопи. Очевидно нямаше сили дори да го погледне в лицето.

— Добър ден, моето момче. Радвам се да те видя толкова бодър.

— Здравей, татко — отвърна сковано Гейбриъл. — Бих желал да мога да кажа същото.

Една от дамите се приближи до тях с шумящи копринени по ли. Макар че кожата й беше бледа и повехнала като стара дантела, възрастта не бе отнела почти нищо от пищната й красота.

Дамата се надигна на пръсти и залепи влажна целувка върху здравата му буза. Гейбриъл не се помръдна, лицето му си остана затворено.

— Надявам се, не ни се сърдиш, че ти се изтърсихме без покана. Денят беше прекрасен и аз заповядах да приготвят каретата…

— Не ставай глупава, мамо. Как бих могъл да очаквам, че ще пренебрегнеш християнското си задължение да съчувстваш на ближния? Убеден съм, че на връщане ще спреш още в дома за сирачета и в работническото общежитие, за да оставиш милостиня на бедните и онеправданите от съдбата.

При тези думи Саманта потрепери, но майката на Гейбриъл само въздъхна примирено, очевидно очаквала подобно посрещане.

Двете стройни като тополки момичета със златноруси коси останаха настрана, сякаш ги беше страх, че Гейбриъл ще ги ухапе, обаче пухкавата брюнетка се втурна към брат си и го прегърна устремно. За малко да го събори.

— О, Гейбриъл, вече не издържам да съм далеч от теб! Толкова ми липсваш!

Каменната стена се пропука — Гейбриъл прегърна сестричката си и я потупа несръчно по рамото.

— Здрасти, малката. Или вече трябва да ти казвам лейди Хонория? Ако не си отмъкнала някои от обувките с високи токове на Валери, значи си порасла поне с пет сантиметра от последното си посещение при мен.

— Можеш ли да повярваш, че след по-малко от две седмици ще ме представят в двора? Да знаеш, че не съм забравила обещанието ти. — Тя го хвана подръка, сякаш се страхуваше да не й избяга, и се обърна с усмивка към Саманта: — Когато бях още съвсем малка, брат ми често ми обещаваше, че ще танцува с мен първия танц на първия ми бал в двора.

— Какъв кавалер — отвърна тихо Саманта, много добре забелязала краткото припламване на болка в лицето на Гейбриъл.

Маркизът се покашля многозначително.

— Не обсебвай брат си, Хонория. Забрави ли, че имаме изненада за него?

Хонория се отдели с нежелание от Гейбриъл и отиде при сестрите си. Баща й се обърна и махна на двамата лакеи в разкошни ливреи, които придружаваха внушителната семейна карета. Те скочиха от местата си и започнаха да развързват въжетата, придържащи голям, увит в платно предмет на багажника отзад.

Докато двамата мъкнеха обемистия товар по възвишението и се олюляваха под тежестта му, бащата на Гейбриъл потриваше ръце в радостно очакване. Когато лакеите оставиха увития предмет в тревата пред младия си господар, Саманта и слугите любопитно протегнаха шии, за да не пропуснат нищо.

— В мига, в който видяхме това, с майка ти разбрахме, че е най-подходящото за теб. — Маркизът хвърли сияеща усмивка към съпругата си и със замах издърпа лененото платно.

Саманта присви очи, опитвайки се да разбере какво представляваше странният предмет. Когато най-сетне й стана ясно, почти си пожела да е сбъркала.

— Какво е това? — пошепна Елси в ухото на Филип. — Прилича ми на инструмент за мъчения.

Мисис Филпот обърна глава към далечния хоризонт. Бекуит пристъпи по-близо до нея и втренчи поглед във върховете на обувките си.

Предупреден от неловкото мълчание на слугите си, Гейбриъл попита остро:

— Какво е това, по дяволите?

Когато никой не му отговори, той се отпусна на едно коляно и започна да опипва подаръка си. Търсещите му пръсти очертаха желязно колело и изведнъж му просветна.

Изправи се и движенията му бяха неестествено сковани.

— Инвалиден стол на колела. Вие сте ми купили стол за сакат. — Гласът му беше тих и толкова заплашителен, че всички настръхнаха.

Баща му все още сияеше.

— Дяволски умно изобретение, нали? Така няма да се притесняваш, че може да се спънеш в някоя дяволска масичка или стол. Просто си сядаш вътре, увиваш си краката с одеяло и някой те отвежда дотам, докъдето искаш. Може би Бекуит или тази мис Уикършъм…

В очакване на неизбежния изблик на ярост Саманта се напрегна до крайност. Ала когато Гейбриъл най-сетне заговори, овладеният му глас беше по-унищожителен от всеки рев.

— Ти май не си забелязал, татко, но аз все още притежавам два непокътнати крака. А сега ви моля да ме извините, защото възнамерявам веднага да ги използвам.

Той направи кратък поклон, обърна се рязко и закрачи в посока, противоположна на къщата. Макар че беше без бастун, Саманта не си позволи да изтича след него или да помоли някого от слугите да го придружи. Даже Сам не посмя да хукне след господаря си. Малкото коли се отпусна на тревата до Саманта и тъжният му поглед проследи Гейбриъл, докато изчезна в гората.

Както бе казал Бекуит: има пътища, които един мъж трябва да извърви сам.



Саманта седеше в малкия салон, където Бекуит я бе приел след пристигането й, и се вслушваше в тиктакането на френския часовник над камината. Изчезването на Гейбриъл не й остави друг избор, освен да посрещне семейството му като домакиня. Беше се извинила само за малко, за да се среши и да облече чиста рокля — мрачна роба от тъмнокафяв бомбайски памук без никакви украшения, които да смекчат строгостта й.