Воден от непогрешимите си усещания, Гейбриъл спря само на сантиметри от нея. Когато ръката му улови ръкава й, Филип и Питър сърдито изхъмкаха — тя беше длъжна да бяга или поне да окаже съпротива. Вече беше твърде късно за това. Оставаше само той да каже името й и играта щеше да свърши.

— Името! Името! — развикаха се момичетата.

Гейбриъл вдигна свободната си ръка, за да нареди мълчание. Беше познал предишните уловени по полъх на дърво или сапун за пране. Освен това имаше право да идентифицира уловения и чрез докосване.

Устните му се накъдриха в ленива усмивка. Саманта все още стоеше като вкаменена, прекалено безпомощна, за да спре движението на ръката му. Светът около тях изведнъж изчезна. Останаха само двамата и мекият пролетен бриз.

Гейбриъл попипа косата й и бавно плъзна пръсти по лицето. Опипа рамката на очилата, после внимателно се потопи във всяка вдлъбнатина и извивка, сякаш искаше да ги запечата завинаги в паметта си. Ръцете му бяха едновременно грапави и нежни… и невероятно мъжествени. Когато плъзна два пръста по меките й устни, неловкостта й се разсея. Обзе я друго чувство, още по-опасно. Тя се улови в желанието да се облегне на него, да отметне глава назад и да му се предложи като жертва. Надвита от сладкия копнеж, тя се олюля и едва тогава забеляза, че той е престанал да я докосва.

Саманта отвори очи и го погледна смаяно. Макар че главата му беше сведена, бързото вдигане и спускане на гърдите му й показа, че краткият им контакт не го е оставил равнодушен.

— Не съм съвсем сигурен — извика той така, че всички на поляната да го чуят. — Като съдя по меката кожа и нежния парфюм, предполагам… — Той направи пауза, аз да увеличи напрежението.

— Очевидно съм хванал Уортън, оборското ратайче.

Слугите избухнаха в луд смях. Един от ратаите удари по рамото зачервения Уортън.

— Имате право на три предположения, милорд — напомни му Мили.

Гейбриъл замислено прехапа долната си устна.

— Е, щом не е Уортън — продължи той провлечено, с тих глас, — тогава сигурно е моята скъпа… моята усърдна… моята предана…

Той сложи ръка на сърцето си и пожъна нов залп от смях от страна на прислужничките, а Саманта спря да диша, опитвайки се да разбере какво точно щеше да каже за нея.

— Хванал съм мис Уикършъм!

Участниците в играта заръкопляскаха въодушевено. Гейбриъл им махна с ръка и се поклони пред Саманта.

Тя се усмихна, направи подигравателен реверанс и произнесе през здраво стиснати зъби:

— Добре, че не ме оприличихте с някой от конете, които теглят каретата.

— Не ставайте глупава — отговори й той шепнешком. — Вашата грива е много по-гладка.

Сияещият Бекуит го потупа по рамото и сложи в ръката му сгъната кърпа.

— Превръзката, милорд!

Гейбриъл се обърна към Саманта и веждите му се вдигнаха в дяволска маска.

— О, не, няма да ви позволя да повторите тази игра! — Тя заотстъпва назад, докато той крачеше заплашително към нея с превръзката в протегнатите ръце. — Омръзнаха ми проклетите ви игрички. Всичко ми омръзна — добави тя, за да го уязви по-болезнено.

— О, стига, мис Уикършъм — отвърна с усмивка Гейбриъл. — Нима ще принудите един слепец да тича подире ви?

— Така ли мислите? — Саманта прихвана полите си и хукна като подгонена сърна по тревата. Гейбриъл я последва с учудваща бързина.



Настроението в бавно движещата се парадна карета на маркиз Торнууд се люшкаше от мрачно до сърдито мълчание. Само седемнайсетгодишната Хонория се осмеляваше да изрази надеждата и радостното си очакване. Тя се въртеше неспокойно и час по час надничаше през прозорчето към зелените поля навън. Широкият път към Феърчайлд Парк беше обграден от яркозелен жив плет.

Двете й по-големи сестри се придържаха към най-новата мода и пазеха скучаещо, изискано мълчание — за младите дами, преминали известна възраст, то беше не по-малко важно от красотата и произхода. Осемнадесетгодишната Евгения беше потънала в съзерцание на собственото си отражение в елегантното ръчно огледалце, което бе извадила от копринената си чантичка, докато деветнадесетгодишната Валери отчиташе всяко друсане и люлеене с мъчителна въздишка. Откакто миналата година в края на сезона се сгоди за най-младия син на един херцог, Валери бе станала наистина непоносима. Каквато и да беше темата на разговора, тя започваше всяко второ изречение с думите: „Щом се омъжа за Антъни…“

Срещу момичетата седеше самият господин маркиз и често-често триеше зачервеното си чело с дантелена кърпичка. Загрижена от тази червенина, съпругата му се осведоми:

— Наистина ли смяташ, че решението ти бе правилно, Теди? Ако го бяхме предупредили, че идваме…

— Ако го бяхме предупредили, отново щеше да нареди на слугите да ни отпратят. — Тъй като не му беше в характера да говори остро на съпругата си, Тиодор Феърчайлд смекчи острите си думи, като се наведе и помилва ръката й в дантелена ръкавица.

— Що се отнася до мен, предпочитам да се случи точно това. — Евгения се откъсна с неохота от съзерцанието на образа си в огледалото. — Така няма да му дадем възможност да ни крещи и да ръмжи като бесен вълк.

Валери кимна мъдро.

— Като си спомня колко отвратително се държа миналия път, започвам да мисля, че е не само сляп, но и луд. Много се радвам, че още не съм омъжена за Антъни. Божичко, ако беше чул колко грубо ми говореше Гейбриъл…

— Би трябвало да се засрамите, че говорите така за собствения си брат! — Хонория се обърна рязко и изгледа унищожително сестрите си. Светлокафявите й очи с цвят на шери святкаха гневно под модната шапка с широка периферия.

Никой не бе очаквал толкова строгост и рязкост от винаги добродушната малка сестра. Валери и Евгения си размениха учудени погледи.

Когато каретата мина през портата от ковано желязо и зави по входната алея към господарската къща, Хонория продължи:

— Евгения, нима не помниш кой те измъкна от леденостудената вода, когато потъна в езерото в парка на Тилманови, макар да те предупреждаваха, че ледът е още тънък и не можеш да се пързаляш на кънки? А ти, Валери — кой защити честта ти, когато онова ужасно момче заяви на чая у лейди Марбът, че си му позволила да те целуне? Гейбриъл е най-добрият голям брат, който може да си пожелае едно момиче, а вие двете го обиждате и му се подигравате като предателки!

Валери се наведе, стисна ръката на Евгения и в светлозелените й очи блеснаха сълзи.

— Несправедлива си, Хонория! Гейбриъл ни липсва не по-малко, отколкото на теб. Но този мрачен грубиян, който бушува и ни ругае, не е нашият брат. Ние искаме да си върнем стария Гейбриъл.

— Спокойно, спокойно, момичета — намеси се бащата. — Не бива да усложнявате и без това сложната ситуация, като се карате.

Хонория се обърна рязко и отново се загледа през прозореца. За да разведри обстановката, маркизът се опита да се засмее с обичайния си весел смях, но нищо не се получи.

— Като види какво му носим този път, брат ви може би ще се покаже малко по-учтив.

— Според мен точно тук е проблемът — извика сърдито лейди Торнууд. — Ако вярваме на твоите скъпи лекари, той не може да вижда нищо, нали? Нито днес, нито когато и да било. — Кръглото й лице се набръчка, сълзите й оставиха следи върху дебелия слой пудра по бузите, но това не я притесни. Тя взе кърпичката, която й подаде съпругът й, и попи сълзите от очите си.

— Мисля, че Валери и Евгения са прави. Може би не трябваше да идваме. Не знам как ще понеса да видя момчето си затворено в тъмната къща като животно.

— Мамо! — извика Хонория и в гласа й звънна учудване. Опита се да изтрие стъклото на прозорчето, за да вижда по-ясно, но не успя.

— Остави мама на мира — изсъска Евгения. — Не виждаш ли колко е отчаяна?

Валери извади от чантичката си шишенце с амоняк и го подаде на майка си.

— Вземи го, мамо. Помириши го и ще видиш, че ще ти стане по-добре.

Лейди Торнууд отблъсна ръката на Валери, заинтригувана от смаяното изражение на малката си дъщеря.

— Какво има, Хонория? Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

— Може би наистина съм видяла призрак. Но мисля, че е по-добре да погледнеш сама.

Когато Хонория отвори прозорчето, любопитната лейди Торнууд се прехвърли през краката на мъжа си, като го настъпи болезнено по пръстите, и се настани до дъщеря си. Тласкани от любопитство, Евгения и Валерия се надигнаха зад майка си.

На поляната пред къщата имаше някакво празненство. Участниците се бяха разпръснали по меката трева, смехът и виковете им отекваха във въздуха като музика. Всички бяха въодушевени от играта и никой не забеляза пристигащата карета.

Маркизът протегна шия, за да види нещо над стената от модни дамски шапки, и зяпна смаяно.

— Какво става тук, по дяволите? Защо слугите си губят времето с глупости, вместо да работят? Какво си мислят, че празнуват — може би Коледа? За бога, ще заповядам на Бекуит да уволни тези нахалници!

— Първо обаче трябва да го хванеш — заяви през смях Валери, когато достойният иконом хукна надолу по склона, преследвайки пищящата мисис Филпот.

Евгения сложи ръка на устата си, за да скрие нервното си кискане.

— Видя ли и ти това, което видях аз, Валери? Кой би помислил, че онзи дървеняк е способен на такива неща?

Маркизът се обърна рязко, за да се скара на дъщерите си за неприличните изрази, но в този момент всички видяха мъжа, който тичаше през поляната. Маркизата пребледня толкова силно, че Валери отново й подаде шишенцето с амоняка.

Мъжът спря на възвишението. Сияещото синьо небе беше идеален фон за прекрасната му фигура. Маркизата сложи ръка на сърцето си и изплака тихо. За момент повярва, че синът й се е върнал от война невредим. Нейният Гейбриъл стоеше там гордо изправен, със стегнати рамене, с блестящи от слънцето златни коси…

В следващия миг Гейбриъл се обърна и тя видя назъбения белег, който загрозяваше безупречните му черти — мрачното напомняне, че нейното момче, нейният прекрасен и горещо обичан син си е отишъл завинаги.