В три и половина „ученикът“ й най-сетне влезе в салона, размахвайки бастуна пред себе си. Сам го следваше по петите, захапал ужасно смачкан ботуш.

Нетърпеливо потропвайки с токче по пода, Саманта се взираше в часовника на перваза на камината.

— Предполагам, че нямате представа колко сте закъснели.

— Ни най-малка. Знаете, че не мога да видя часовника — напомни й спокойно той.

— О! — пошепна тя, за момент извадена от равновесие. — Е, добре, тогава да започваме. — Тъй като не смееше да го докосне, тя го хвана за ръкава на ризата и го дръпна към входа на импровизирания лабиринт. Гейбриъл простена театрално.

— О, не пак тези мебели! Минавал съм покрай тях поне сто пъти.

— И ще минете още най-малко сто, докато придвижването с бастун ви стане втора природа.

— Предпочитам да се упражнявам в танцуване — заяви той и коприненомеките нотки в гласа му бяха недвусмислено изкушение.

— Защо да упражнявате нещо, което владеете до съвършенство? — отвърна Саманта и го бутна доста грубичко към дивана.

Мърморейки нещо за Минотавъра, Гейбриъл стигна до края на лабиринта, но когато размаха бастуна си, намери само въздух. Смръщи чело и попита:

— Къде, по дяволите, е Дейвънпорт? Готов съм да се закълна, че преди няколко дни беше тук.

Вместо отговор Саманта излезе пред него и отвори широко стигащите до пода френски прозорци, за да може той да излезе на терасата. Сам излая въодушевено, пусна ботуша и изскочи в градината, за да преследва въображаеми зайци. В стаята повя мек бриз, ухаещ на люляк.

— След като се справихте задоволително с приемния салон и с балната зала — обясни Саманта, — сметнах, че е време да излезем на малка разходка в парка. Днешният следобед ми се струва подходящ.

— Не, благодаря — отговори безизразно Гейбриъл.

— И защо не? — попита изненадано Саманта. — Само преди минута казахте, че в салона ви е скучно. Мислех, че ще се радвате да изпробвате нещо ново и да подишате чист въздух.

— В къщата имам предостатъчно чист въздух — отговори все така глухо Гейбриъл.

Саманта го огледа недоверчиво. Пръстите му стискаха с все сила дръжката на бастуна, сякаш беше спасителна котва. Лицето му беше вкаменено, левият ъгъл на устата висеше безжизнено. Непринуденият чар от миналата нощ бе изчезнал, за да отстъпи място на мрачна маска.

Дъхът й спря. Най-сетне бе разбрала: Гейбриъл не се гневеше. Той се страхуваше. Спомни си, че нито веднъж не го е виждала да се излага на слънцето.

Тя хвана дръжката на бастуна и внимателно я освободи от студените му пръсти. Опря бастуна на стената и смело сложи ръка върху скования му лакът.

— Вашите дробове може би не се нуждаят от чист въздух, милорд, но моите буквално се задушават. Пролетният ден е великолепен, но не можете да очаквате от една дама да излезе на следобедна разходка, непридружена от достоен джентълмен.

Саманта съзнаваше, че е рисковано да апелира към кавалерството, каквото слепият вече не притежаваше. Но за нейна изненада той, макар и колебливо, сложи ръка върху нейната и наподоби ироничен поклон.

— Никой няма да има възможност да твърди, че Гейбриъл Феърчайлд е отказал да изпълни желанието на една дама.

Той направи крачка напред, после още една. Слънчевата светлина се изля върху лицето му като разтопено злато. Когато прекрачиха прага, спря като закован. Саманта се уплаши, че в крайна сметка ще откаже разходката, но после разбра, че той бе спрял само за да поеме дълбоко въздух. Тя се притисна до него и също вдиша дълбоко, за да се наслади в пълна мяра на миризмата на прясно обърната земя и на нацъфтелите глицинии по шпалира наблизо.

Когато Гейбриъл затвори очи, тя се изкуши да направи същото, за да концентрира сетивата си върху милувката на стопления от слънцето бриз и възмутеното цвъркане на една червеношийка, която се караше на партньора си, докато двамата строяха гнездо в клоните на близкия трънлив храст. Но веднага си каза, че ако затвори очи, ще пропусне да се наслади на чувственото удоволствие, изписало се по лицето на Гейбриъл.

Жизнеността й се събуди и тя го подкани да продължат напред. Стигнаха до смарагдовозелената морава, която слизаше към полусрутен каменен зид в края на просторната гора. Всяко кътче от грижливо планирания парк, от донесените отдалеч скала до виещите се поточета, беше създадено с цел да остави впечатление за недокосната пустош.

Без да сваля пръстите си от нейните, Гейбриъл вървеше редом с нея без усилие и с всеки изминат метър добиваше увереност и възвръщаше предишната си гъвкавост.

— Не бива да се отдалечаваме много от къщата. Някой от селото може да ни види. Не ми се ще да плаша малките деца.

Въпреки сухия тон, Саманта разбра, че думите не бяха изречени на шега.

— Децата се боят само от непознатото, милорд. Колкото по-дълго се затваряте във Феърчайлд Парк, толкова по-страшна слава ще ви се носи.

— Освен това не искаме всички да повярват, че съм някакъв урод, който броди самотно в тъмнината, нали?

Саманта вдигна поглед към него, но й беше невъзможно да определи дали той се надсмиваше над самия себе си или над нея. Може да беше загубил зрението си, но веселите искри в очите му бяха останали. Под слънчевата светлина те бяха дори още по-впечатляващи, а поръбените със злато зеници изглеждаха ясни и бистри като кристални езерца. Косата му блестеше като току-що отсечени златни монети.

— Наистина не е нужно да живеете като затворник в собствената си къща, след като имате такава прекрасна градина. Мога да си представя, че някога сте били предприемчив млад мъж. Със сигурност ще измислите какво да правите на чист въздух и да се забавлявате.

— Какво ще кажете да стреляме с лък? — попита подигравателно той. Сам изскочи от близката горичка и се хвърли към тях. Пазейки се от скачащото куче, те тръгнаха по-бавно. — Може и да ходим на лов. Сигурно никой няма да ми се разсърди, ако объркам младо куче с лисица.

— Засрамете се! — укори го Саманта. — Може би един ден Сам ще бъде вашето спасение. Кученцето е много умно.

Като чу името си, Сам се отърколи в тревата, легна по гръб, извъртя очи и оплези език. Саманта прибра полите си и го прекрачи предпазливо с надеждата, че спътникът й няма да забележи нищо. Ала мислите на Гейбриъл бяха заети с друго.

— Може би сте права, мис Уикършъм — промълви той. Саманта вдигна очи към него, изненадана от бързото му съгласие. — Може би има нещо, което ще ми достави удоволствие. Нещо, при което ще се представя добре.



Играеха на „сляпа баба“ и Гейбриъл печелеше всяка игра.

Саманта не намираше начин да го победи. Той не просто улавяше бързите прислужници, но и само с едно подушване на косата или дрехата ги назоваваше по име. Освен това рефлексите му бяха достатъчно добри, за да избягва човека с вързани очи — изплъзна се от протегнатите й ръце само миг преди да го е сграбчила.

Когато Саманта повика слугите в градината, за да играят на „сляпа баба“, всички се ужасиха: господарят им се бе излегнал на обляната от слънцето полянка с разрошени коси и сламка между устните. Още повече се стреснаха, когато болногледачката им обясни какво ги очаква. Няколко млади мъже и жени се наредиха сковано в редица, сякаш трябваше да посрещнат самия крал, докато Бекуит цъкаше неодобрително, а мисис Филпот охкаше, че никога не била участвала в толкова неприлична игра.

Питър и Филип бяха първите, които излязоха от редицата. Зарадвани, че няма да стоят вътре в този великолепен пролетен ден, младите прислужници се включиха с въодушевление в играта, като напълно пренебрегваха изброените от Саманта правила. При всеки удобен случай размахваха огромните си юмруци и се бореха като млади палета. Всеки път, когато преборваше брат си и го възсядаше като кон, Филип хвърляше бърз поглед към Елси, за да се увери, че младата прислужничка е видяла победата му.

Изкушени от мекия, ароматен бриз и доброто настроение, другите слуги също се отърсиха от въздържаността си. Когато му дойде редът да търси другите, едрият, мършав горски пазач Уили се втурна да гони перачката Мег, протегнал огромните си ръце като нокти на хищник. Пискайки като срамежлива ученичка, Мег прихвана полите си и хукна по склона, като при всяка крачка разкриваше красивите си голи крака. Сам залая и се втурна след нея. Тя направи огромен скок наляво, Уили мина покрай нея, спъна се в ботушите си и се изтърколи надолу по склона сред всеобщия смях.

— След като Уили не можа да хване Мег, сега е ред на господаря! — извика Хана и запляска с ръце.

Докато Мег измъкваше от потока мокрия, ругаещ горски пазач, Бекуит внимателно обърна Гейбриъл към къщата. Даже мисис Филпот се бе включила в играта. Без да я накарат, тя направи крачка напред и три пъти завъртя господаря си около собствената му ос, после отскочи настрана с такъв устрем, че ключовете на колана й зазвъняха като камбанки.

Гейбриъл се разкрачи и застана неподвижен. Всички участници в играта застинаха по местата си под топлото слънце. Според правилата нямаха право да бягат, докато Гейбриъл не се приближи дотолкова, че да ги докосне. Едва тогава можеха да отскочат настрана. Саманта нарочно застана в най-далечния край на поляната — винаги правеше това, когато идваше ред на Гейбриъл. Беше решена да не му дава повод да я докосва.

Опрял ръце на стегнатите си хълбоци, Гейбриъл се въртеше бавно в кръг. Едва когато вятърът развя косите на Саманта и няколко непокорни къдрици се измъкнаха от кока, тя разбра, че е направила грешка, като е застанала по вятъра. Ноздрите на Гейбриъл се издуха. Очите му се присвиха по начин, който й беше много добре познат.

Той направи рязък завой и се запъти право към нея. Дългите му крака бързо скъсиха разстоянието помежду им. Когато мина покрай Елси и Хана, без да забави крачка, момичетата затиснаха устите си, за да не се закискат.

Стъпалата на Саманта сякаш се бяха враснали в земята. Нямаше да може да избяга дори ако Гейбриъл беше нападащ хищник, решен да я погълне. Осъзнаваше ясно, че всички слуги я зяпат любопитно, и между гърдите й потече вадичка пот. Кръвта се точеше във вените й тежка и гъста като мед.