Тереза Медейрос - Твой завинаги

— Господи! — пошепна изумено Саманта, като видя пред себе си картината от сънищата си.

Намираха се в балната зала, която тя бе открила при първата си обиколка на къщата. Но вместо да тъне в мрак, сега тя сияеше в цялото си великолепие. Полилеите бяха излъскани до блясък и в тях горяха десетки свещи. Глазираните венециански плочки сияеха ослепително сини. Редицата френски прозорци бяха широко отворени и разкриваха огряната от луната градина.

Гейбриъл остави бастуна си до стената. Тук не му беше нужен. Нямаше мебели, в които да се спъне, нито крехки порцеланови фигури, които да счупи.

— Ще позволите ли да ви помоля за този танц, уважаема госпожице? — попита учтиво той и й предложи ръката си.

— Упражнявали сте се, нали? — попита обвинително Саманта. Изведнъж си бе спомнила тайнствената музика и трополенето, които бе чула миналата нощ. — А пък аз си помислих, че мисис Филпот и мистър Бекуит са си уговорили среднощна среща в салона.

Гейбриъл избухна в смях и я изведе в средата на осветената зала.

— Съмнявам се, че съм им оставил достатъчно сили за среднощна среща. Не мога да преброя колко пъти си блъскахме главите с Бекуит. Мисис Филпот ме убеди да танцувам по чорапи, за да щадя бедните й стъпала. След време трябваше да признаем, че съм жалък танцьор на менуета и народни танци.

— Защото не усещате партньорката си — промърмори Саманта, припомнила си думите му отпреди малко.

— Точно така. Като не я усещам, не мога да я намеря. И това е причината, поради която започнах да танцувам валс с Бекуит. — Гейбриъл въздъхна театрално. — Позорно е, че мисис Филпот не може да танцува валс.

— Валс ли? — пошепна Саманта, неспособна да скрие ужаса си. — Но, милорд, лично архиепископът го заклейми като връх на безсрамието.

Гейбриъл отново се засмя.

— Само си представете какво щеше да каже, ако ме видеше да танцувам с иконома си.

— Даже Уелският принц каза, че е крайно неприлично мъжът да притиска непозната жена до гърдите си. Такава близост между партньори в танца може да доведе само до неприлично поведение.

— О, така ли? — промърмори Гейбриъл, повече възхитен, отколкото отблъснат. Сключи пръсти около китката й и я привлече към себе си.

Саманта дишаше тежко, сякаш вече се въртеше из залата.

— Този модерен танц може да е приет в Париж или Виена, милорд, но е забранен в лондонските бални зали.

— Тук не сме в Лондон — промърмори Гейбриъл и я прегърна.

После кимна към музикантите, които чакаха в галерията. Когато засвири невидимо чембало, той сложи ръка на гърба й и се задвижи в такт с нежните тонове на „Барбара Алън“. Меланхоличната балада за пропуснат шанс и изгубена любов беше една от любимите песни на Саманта. Никога преди това не я беше чувала като валс, но се оказа, че подхожда перфектно на плъзгащия се три-четвърти такт на танца.

Когато тялото му се завъртя в неустоимия ритъм на валса, Гейбриъл възвърна вродената си грация. Затвори очи и сетивата му се изпълниха със сладостни спомени: възбудата да притиска топло женско тяло до своето, шумоленето на копринените поли, доверието, с което тя се остави в ръцете му. За първи път от Трафалгар насам нямаше причини да се оплаква от загубата на зрението си. Докато водеше със сигурна ръка партньорката си, отново се чувстваше цял и съвършен.

От гърдите му се изтръгна тържествуващ смях. Завъртя вихрено Саманта и двамата се понесоха из залата.

Когато отзвучаха последните тонове на „Барбара Алън“, двамата избухнаха в луд смях. Невидимите музиканти засвириха „Ела и живей с мен“, добре позната песен, която обаче не беше в ритъма на валса, и двамата спряха. Гейбриъл я задържа в ръцете си. Все още не беше готов да се отдели от тялото й.

— Ако се опитвате да ме впечатлите с изискаността си, ще се провалите с гръм и трясък — проговори предупредително тя.

— Мисля, че под изисканите маниери и тънката коприна в сърцата си оставаме варвари. — Той вдигна ръката й към устните си и целуна меката длан. Устните му останаха върху топлата кожа по-дълго, отколкото изискваше приличието. — Дори вие, скъпа мис Уикършъм.

Треперенето в тихия й глас бе ясно доловимо.

— Ако бях цинична, милорд, щях да ви заподозра, че сте изградили този сценарий не като извинение, а като изкушение.

— Вие какво предпочитате? — Неспособен да устои на изкушението, Гейбриъл сведе глава и потърси отговора от устните й.

Саманта затвори очи, сякаш по този начин можеше да отрече съучастието в ставащото. Ала не беше в състояние да потисне сладостната тръпка, която я прониза, когато устните на Гейбриъл се плъзнаха по нейните в плаха милувка. Това не беше целувката, която бяха разменили в библиотеката. Онова беше страстно нахлуване в сетивата й, а това беше целувка на любовник — бавно и сладко предусещане на удоволствията, намек за страстта, която можеше да последва. Тази целувка беше много по-изкусителна и опасна за самотното й сърце.

Устните му се плъзнаха по нейните и ги убедиха да се отворят, да позволят проникването на езика му. Като почувства кадифената му горещина в устата си, Саманта усети как се разтапя. Сгуши се в него и последните искри от съпротивата й угаснаха. Внезапно се почувства като бедна просякиня пред празнично осветена къща. Това тук беше празник за сетивата й, потискан с години. Страстно, с цялата сила на съществото си пожела да го погълне, да утоли насъбралото се в нея желание с горещината на целувката му.

Когато езикът й се включи в прастария танц и се наслади на вкуса му, той простена дълбоко в гърлото й. Не беше нужно да вижда, когато ръката му се мушна в деколтето й и намери меката гръд под копринения корсаж. Палецът му закръжи около възбуденото зърно, потърка го и то се втвърди в очакване. Саманта простена до устата му, надвита от копнеж — забранен и опасен.

Засрамена от безпомощния стон и не знаейки накъде щяха да продължат пръстите му, тя се отдели от него. Той въздъхна и опря чело в нейното.

— Вие не бяхте съвсем искрена с мен, нали, мис Уикършъм?

— Защо казвате това?

Предполагайки, че ужасът в гласа й се дължи на интимностите, които си бе позволил, той опря уста в ухото й и пошепна:

— Защото — за мое голямо неудоволствие — носите бельо.

В този момент песента свърши и внезапната тишина им напомни, че горе в галерията има зрители.

— Да изсвиря ли още една песен, милорд? — Ведрият, безгрижен глас на Бекуит стигна до тях през позлатения парапет и ги увери, че икономът не е проследил представлението на танцовата площадка.

Саманта намери сили да се изтръгне от обятията на Гейбриъл и извика към галерията:

— Не, благодаря, Бекуит. Лорд Шефилд има нужда от спокойствие. Утре точно в два ще продължим уроците. — Тя се обърна към Гейбриъл и проговори със студена учтивост — Благодаря за вечерята, милорд.

Развеселен от връщането й към ролята на строга болногледачка, Гейбриъл направи церемониален поклон.

— Аз също ви благодаря, мис Уикършъм… за танца.

Свел глава, той се вслуша в бягащите й стъпки и не за първи път се запита какви ли още тайни криеше неговата болногледачка.

Бекуит се върна в общата стая на персонала и намери там мисис Филпот, седнала пред огъня с чаша чай в ръце.

— Е, как мина вечерта? — попита веднага тя.

— Бих казал, че успехът беше зашеметяващ. Точно от това имаха нужда, и двамата. За съжаление не сме били достатъчно дискретни — миналата нощ мис Уикършъм ни е чула в салона. — Той се ухили и обясни: — Каза, че си помислила, че двамата сме си уговорили среднощна среща.

— Ама че работа. — Мисис Филпот вдигна чашата до устата си, за да скрие усмивката си.

Бекуит поклати глава.

— Кой би повярвал, че един оплешивяващ иконом и една строга вдовица се прегръщат в тъмното като болни от любов хлапаци?

— Да, кой би повярвал? — повтори тихо мисис Филпот и започна да вади фуркетите от сложната си фризура.

Когато копринените черни къдрици нападаха по раменете й, Бекуит зарови пръсти в тях и въздъхна доволно.

— Винаги съм обичал косата ти, нали знаеш.

Тя улови ръката му и я притисна към бузата си.

— А аз винаги съм обичала теб. Или поне от мига, когато събра смелост да наречеш самотната млада вдовица „Лавиния“ и изостави официалното „мисис Филпот“.

— Можеш ли да си представиш, че оттогава минаха почти двайсет години?

— Имам чувството, че беше едва вчера. А кои песни им изсвири?

— „Барбара Алън“ и „Ела, живей с мен“. Тя е любимата ти песен, нали.

— „Ела, живей с мен и ми позволи да те обичам“ — процитира тя безсмъртното любовно послание на Марлоу.

— „И небето ще ни дари с безкрайна наслада“ — завърши той и я изправи на крака.

Тя му се усмихна и очите й светнаха като на младо момиче.

— Как мислиш, господарят ще ни уволни ли, ако разбере?

Бекуит поклати глава и се наведе да я целуне.

— Като съдя по онова, което видях тази нощ, смятам, че ще ни завиди.