Саманта усети как гърлото й пресъхна. Обзе я копнеж, който не можеше да си позволи.

— Надявам се, че не ви накарах да чакате, милорд — промълви тя и направи реверанс, макар че той не можеше да я види. — Имах намерение да вечерям със слугите. Нали там ми е мястото.

Устните му трепнаха.

— Никъде няма да ходите. Тази вечер не сте ми болногледачка, а моя гостенка.

Гейбриъл се придвижи предпазливо до стола вдясно от него и го отмести назад, като вдигна подканващо едната си вежда. Саманта се поколеба. Знаеше, че ще се чувства много по-сигурна, ако седне в другия край на масата, далече от обсега му. Ала по лицето на Гейбриъл се четеше толкова момчешка надежда, че сърцето не й позволи да го разочарова. Когато той се наведе да й намести стола, тя усети колко сила се крие в мускулестите му ръце и колко горещи са гърдите му и се разтрепери.

Той се настани на стола си и заговори учтиво:

— Надявам се, че нямате нищо против Уорчестърски порцелан. За съжаление другият стана жертва на нещастна случайност.

Саманта се усмихна едва доловимо.

— Ужасно съжалявам. — Тя се огледа и забеляза, че масичката за сервиране е празна, че всички ястия са наредени на масата, и то така, че до тях да се стига лесно. Погледна подозрително чинията с пресни ягоди и отбеляза:

— Не виждам лакеите. Кой ще ни обслужва? Да не сте освободили цялата прислуга?

— Мисля, че заслужават малка почивка. През последната седмица всички се стараха много.

— Представям си. Колко усилия им е струвала само тази рокля…

— За щастие новата мода не изисква много плат, затова Мег успя да ушие роклята без нито една безсънна нощ.

— А вие страдахте ли от безсъние, милорд?

Вместо да отговори, Гейбриъл посегна към бутилката кларет, която стоеше между тях. Саманта грабна салфетката си, опасявайки се от най-лошото, но пръстите му се сключиха здраво около дългото гърло. Със зяпнала от учудване уста тя проследи как той напълни две чаши, без да разлее нито капка.

— Както виждам, не само слугите са имали много работа през последната седмица — отбеляза тихо тя и отпи глътка рубиненочервено вино.

— Ще позволите ли да ви сервирам? — осведоми се учтиво той и посегна към голямата лъжица в сребърната купа с пилешко фрикасе.

— Разбира се — отговори с готовност тя и проследи с възхищение сръчните му движения.

Без да търси нож и вилица, Гейбриъл грабна лъжицата си и започна да яде.

— Прав ли съм в предположението си, че роклята ви е харесала?

Саманта се погледна с гордост.

— Прекрасна е, но е ужасно непрактична. Все още не разбирам как Мег е успяла да я ушие толкова добре.

— Тя има очи за мерките. Каза ми, че не сте много по-висока от малката ми сестра Хонория. — На устните му заигра усмивка. — Ако бях разчитал само на казаното от Бекуит, щяхте да носите на гърба си палатка.

— Ами копринените обувчици? Да не би да имате също толкова талантлив домашен майстор на обуща?

— Не забравяйте, че живеем близо до Лондон. Бекуит обича да обикаля магазините на Оксфорд стрийт. Мисис Филпот влезе в стаята ви и измери ботушките ви, докато вие вечеряхте.

— Слугите във Феърчайлд Парк са не по-малко сръчни от господаря си. Но трябва да знаете, че не мога да задържа тези красиви неща. Не е прилично.

— О, не говорете така. Не мисля, че съм пренебрегнал правилата на приличието. Както забелязахте, в кутията нямаше бельо.

— Много умно от ваша страна — отвърна сладко Саманта и сложи в устата си парченце пиле. — Защото не нося такова.

Лъжицата на Гейбриъл падна шумно в чинията. Той отпи голяма глътка от чашата си и едва я преглътна.

— Трябва да призная, че никога не съм съжалявал за дързостите си повече от сега — изрече дрезгаво той, покашля се и изражението му стана сериозно. — Надявам се, че ще приемете не само подаръците. Моля ви също да приемете извиненията ми за непростимото ми държание онази вечер.

Докато Саманта следеше как пръстите му търпеливо опипваха покривката, за да намерят лъжицата, усмивката й избледня. Лъжицата беше само на сантиметри от търсещите пръсти, но това нямаше никакво значение.

— Боя се, че аз съм тази, която трябва да моли за извинение. Трябваше да разбера, че яденето ви създава огромни трудности.

Той вдигна рамене.

— Признавам, че си служа трудно с ножа и вилицата. Ако не мога да усещам яденето, не мога и да го намирам. — На челото му се появи замислена бръчица. — Защо просто не ви покажа?

Той отмести стола си и се надигна, със салфетката в ръка пристъпи към нея. Наведе се над нея и пулсът на Саманта се ускори. Топлият му дъх погали нежните косъмчета на тила й и тя съжали, че бе вдигнала косата си.

Преди да е успяла да възрази, той й свали очилата. Не се възпротиви и когато той нави салфетката, сложи я на очите й и я завърза хлабаво.

Без светлината на свещите, която я водеше, Саманта трябваше да разчита само на Гейбриъл — на топлината, миризмата и докосванията му. Той плъзна уж небрежно два пръста по тила й и тя затрепери безпомощно, ужасена от прозрението, че беше изцяло зависима от него.

— Да не искате да ми отмъстите, като ме накарате да изям фрикасето с пръсти? — опита се да се пошегува.

— Не съм толкова жесток. Не и когато един слепец трябва да води друг. — Тя чу проскърцване на порцелан, когато той посегна покрай нея, отмести една купа и придърпа друга. — Опитайте с това — пошепна той и сложи вилицата в ръката й.

Макар че се чувстваше смешно, Саманта се опита да набоде нещо в чинията пред себе си. Нямаше представа какво има там, защото то непрекъснато й се изплъзваше. След като няколко пъти го прекара през цялата чиния, най-сетне успя да го набоде. Вдигна вилицата към устата си и усети замайваща миризма на пресни ягоди. Устата й се напълни със слюнка. Мъчително достигнатият плод беше само на сантиметри от устните й, когато падна от вилицата и плесна тихо на масата.

— По дяволите! — изруга тя и зачака подигравателния смях на Гейбриъл.

Ала той просто посегна край нея и внимателно взе вилицата от ръката й.

— Разбрахте ли, мис Уикършъм? Когато не може да вижда, човек трябва да изостри другите си сетива. Обонянието например… — Свежият аромат на ягодата се появи точно пред носа й и тя бе готова да се закълне, че усеща лицето на Гейбриъл в тила си като нежна милувка. — Пипането… — Топлите му пръсти обхванаха тила й и той потърка ягодата о тръпнещите й устни, за да ги примами да се отворят. Гласът му се понижи. — Вкусовите усещания…

Обзета от сковаваща леност, Саманта нямаше друг изход освен да се отвори пред него. Откакто змията беше изкусила Ева в райската градина, надали е имало друга жена, примамена така от забранения плод, помисли си неволно тя. Приемайки неизречената покана, Гейбриъл мушна зрялата ягода между устните й и сладостта на плода експлодира върху езика й. Тя издаде тих стон на задоволство.

— Още? — попита той и дрезгавият му глас беше изкусителен като на дявола.

Саманта искаше още. Още много. Въпреки това поклати глава и отблъсна ръката му — от страх, че той ще събуди у нея глад, който никога няма да бъде утолен.

— Аз не съм дете — изрече сърдито тя, като нарочно го имитираше. — И няма да позволя да ме хранят като дете.

— Добре. Както желаете. — Тя чу отново разместване на съдове, чу как той опита нещо и облиза устни. — Заповядайте — покани я след малко той и отново сложи вилицата в ръката й. — Опитайте това.

Макар че копринените нотки в гласа му трябваше да я предупредят, тя заби вилицата в купичката, решена да му покаже, че може да улучи от първия опит, все едно какво има вътре. И изпъшка задавено, когато ръката й потъна до китката в студена желирана маса.

— За десертите на Етиен се носят легенди — пошепна в ухото й Гейбриъл. — Разправят, че разбивал крема по цели часове, докато постигне желаната плътност.

— Вие сте един коварен негодник! — Саманта извади ръката си от лепкавия десерт. — Нарочно го направихте!

Тя затърси салфетката, но пръстите на Гейбриъл се сключиха около китката й.

— Позволете — промълви той и вдигна ръката й към устните си. Саманта изобщо не беше подготвена за шока, когато усети как показалецът й се плъзна в устата му. Влажната горещина между устните му беше в ярък контраст със студения десерт. Той облиза сметановия крем от пръстите й с чувствена отдаденост, която стопи съпротивата й. Беше й много лесно да си представи как езикът му се занимава с други, още по-чувствителни места от тялото й.

Ужасена, Саманта издърпа ръката си. Бузите й пламтяха кървавочервени.

— Когато ме поканихте на вечеря, милорд, не ми беше ясно, че аз ще съм основното ястие.

— Това не е истина, мис Уикършъм. Вие сте вкусният десерт.

— Казвате го, за да подиграете характера ми, нали? — не се удържа да попита тя.

Гейбриъл избухна в смях. Това беше изключително рядко събитие и тя трябваше да го види. Смъкна импровизираната превръзка от очите си и се огледа замаяно. Гейбриъл седеше спокойно на своя стол. Боже, колко красиви бяха бръчиците от смях покрай очите му!

През остатъка от вечерта той беше идеалният сътрапезник и й позволи да усети цялото очарование, с което някога беше събирал около себе си тълпи от жени. След като си хапнаха от прочутия крем на Етиен — с лъжички, не с пръсти, — той се надигна и й предложи ръката си.

Саманта избърса устните си със салфетката и с болка осъзна, че беше готова да отиде с него до края на света.

— Мисля, че е много късно, милорд. Време е да се оттегля.

— Не си отивайте. Искам да ви покажа още нещо.

Неспособна да отхвърли молбата му, Саманта стана и сложи ръка върху неговата. В сърцето й покълна подозрение. Използвайки бастуна си, Гейбриъл я изведе от салона и двамата тръгнаха по дълъг коридор, докато спряха пред позлатена двойна врата, която Саманта виждаше за първи път.

Той намери опипом месинговата брава и отвори двете крила.