Усетила колебанието му, Саманта го улови внимателно за лакътя.

— Ако позволите, ще ви отведа до стола ви. Позволих си да ви сложа начело на масата, където ви е мястото.

— Това значи ли, че вие ще вечеряте със слугите, където ви е мястото? — попита сърдито той, докато тя го водеше около масата. Саманта погали ръката му.

— Не ставайте глупав. И насън не би ми хрумнало да ви лиша от компанията си.

Следвайки мекия натиск на ръката й, той се настани на стола си. Като чу, че тя зае място вдясно от него, с неудобство скръсти ръце в скута си. Беше забравил какво трябва да прави с тях, когато не се храни. Изведнъж реши, че пръстите му са твърде дълги и несръчни и не пасват на китките.

За негово облекчение влезе прислужникът с първото ястие.

— Печени пуешки гърди с диви гъби — поясни Саманта, докато лакеят слагаше порцията в чинията му.

Сладкият аромат замая сетивата на Гейбриъл, устата му се напълни със слюнка. Когато прислужникът излезе, той протегна ръка към чинията. Саманта се покашля предупредително.

Стреснат, Гейбриъл оттегли ръката си.

— Вилицата е отляво на чинията, милорд. Ножът е вдясно.

Гейбриъл въздъхна и опипа покривката, докато намери приборите. Вилицата легна чужда и тежка в ръката му. При първото набождане изобщо не улучи месото. Среброто се удари със звън в тънкия порцелан и той се разтрепери. След още три опита набоде една гъба, но трябваше да я гони по цялата чиния. Най-после да сложи нещо в уста!

Докато се наслаждаваше на пикантния й вкус, той се осведоми официално:

— Как сте облечена, мис Уикършъм?

— Какво казахте? — пошепна тя. Не беше очаквала такъв въпрос.

— Описахте подробно трапезарията, но забравихте себе си. Откъде мога да знам, че не седите до мен по долна риза и чорапи? — Гейбриъл набоде на вилицата си още една гъба и сведе глава, за да скрие усмивката си след това абсурдно обвинение.

— Мисля, че моята външност няма никакво значение за предстоящата вечеря — отговори ледено Саманта. — Може би трябваше да започнем с повторение на основните правила за учтив разговор.

Гейбриъл неволно си представи как дръпва покривката, слага я на масата и…

Преглътна бързо гъбата и принудително изведе мислите си от тази опасна територия.

— Направете го заради мен, моля ви. Как да разговарям с дама, като не мога да си я представя?

— Е, добре — смекчи се тя. — Тази вечер случайно съм облякла вечерна рокля от черен бомбасин. Яката е доста висока, в стила на кралица Елизабет, а на раменете ми има вълнен шал, за да ме пази от течението.

Гейбриъл потръпна.

— Звучи ми като нещо, което се носи на погребение. Най-вече на собственото. Отдавна ли имате предпочитание към тъмните цветове?

— Не, отскоро — отговори тихо Саманта.

— Какво ще ми кажете за косата си?

— Щом непременно искате да знаете — обясни нетърпеливо тя, — ще ви я опиша. Вдигнала съм я на кок и съм го стегнала в черна мрежичка. Фризурата ми е много практична.

Гейбриъл се опита да си я представи и поклати глава.

— Съжалявам. Така не става.

— Какво казахте?

— Непоносимо е да си ви представя във вдовишки дрехи. Това ми разваля апетита. Добре, че не ми описахте обувките си. Сигурен съм, че те са пореден пример за разумна покупка.

Чу се тихо шумолене, сякаш Саманта бе повдигнала покривката, за да погледне обувките си. Но това беше единствената й реакция.

Гейбриъл поглади избръснатата си брадичка и се облегна назад в стола си.

— Мисля, че носите нещо в стила на скандалната френска мода — от кремав муселин, с висока талия и дълбоко деколте, което подчертава разкоша на женските форми. — Присви очи и продължи по-тихо: — Не носите шал, а стола от най-фин кашмир, мек като ангелски крила. Столата свършва точно над изкусителните трапчинки на лактите ви. Полата е достатъчно къса, за да показва при всяка крачка розовите ви чорапи.

Очакваше тя да прекъсне шокиращото описание с възмутени викове, но Саманта бе хипнотизирана от тихия, леко дрезгав глас и не смееше да отвори уста.

— Носите розови копринени обувки, абсолютно неудобни, но прекрасни за танцуване. Косите ви са вдигнати като коронка и в къдриците са вплетени подходящи по цвят панделки. Само няколко малки кичурчета са нападали покрай страните ви. Имам чувството, че съвсем скоро сте излезли от ваната…

В продължение на един дълъг миг в салона цареше тишина. Когато Саманта най-сетне заговори, гласът й прозвуча задъхано и Гейбриъл се усмихна вътрешно.

— Никой не би ви обвинил в липса на фантазия, милорд. Освен това разбрах, че сте познавач на женското облекло.

Той се направи на смутен.

— Вероятно е следствие от това, че в младостта си хабях много време да го събличам.

Саманта преглътна шумно.

— Мисля, че е по-добре да вечеряме, преди да сте преминали към описание на въображаемото ми бельо.

— Няма да е нужно — отговори той с кадифеномек глас. — Защото не носите такова.

Саманта шумно пое въздух, а тропането на вилицата по порцелана му показа, че тя бе сложила парченце месо в устата си, за да не слуша повече безсрамията му.

Гейбриъл се сети, че е гладен, и зашари с вилицата в чинията си. Успя да набоде парче месо, но тежестта му показа, че е твърде голямо, за да го пъхне в устата си, без да го укорят. Стисна здраво зъби. Как да изяде това месо — все едно да налапа жива пуйка, разперила крила насреща му! Ако не искаше да гладува до утре сутринта, трябваше да потърси ножа вдясно от чинията.

Той опипа покривката, но преди да улови дръжката, острието се заби в палеца му.

— Проклятие! — изсъска той и вдигна порязания пръст до устните си.

— Господи! — извика уплашено Саманта. — Много ли боли? — Столът й изскърца и Гейбриъл разбра, че тя е станала от мястото си.

— Не смейте! — изфуча той и размаха вилицата в нейната посока, сякаш беше кама. — Не искам съжалението ви. Единственото, което искам, е да се навечерям. Ако огладнея още малко, ще изям и вас.

По шумоленето на роклята й разбра, че отново бе седнала.

— Съжалявам, не помислих за това — отговори съкрушено тя. — Ще ми позволите ли да нарежа месото ви?

— Не, благодаря. Нали нямате намерение да ме придружавате до края на живота ми, за да ме обслужвате? Трябва да се науча да го правя сам.

Гейбриъл захвърли вилицата и посегна към чашата с надеждата, че доброто вино ще му помогне да забрави смущението от проявената несръчност. Ала непохватното търсене доведе дотам, че преобърна чашата. Не беше нужно да види, за да разбере какво е станало, защото чу стъписаното охкане на Саманта и си представи как виното се е изляло върху снежнобялата покривка и в скута й.

Скочи, измъчван от срам, глад и див гняв.

— Това е лудост! По-добре да ида да прося на някой ъгъл, вместо да се преструвам, че има надежда да живея като джентълмен! — Удари с юмрук по масата и съдовете затракаха. — Знаете ли, че някога дамите си оспорваха правото коя да седи до мен на масата? Че се надпреварваха да спечелят вниманието ми, сякаш е най-прекрасният десерт? Коя жена би пожелала сега да вечеря в моята компания? Не мога да й дам нищо, което да я зарадва — освен ядно ръмжене и вино в скута! Разбира се, ако още преди вечерята не подпаля по невнимание фризурата й!

Той събра покривката с две ръце и я дръпна с все сила. Всички скъпи съдове, елегантните кристални чаши, целият резултат от дългите усилия на Саманта падна с трясък на пода.

Гейбриъл усети студен полъх в тила си и разбра, че някой бе влязъл в помещението.

— Няма нищо, Бекуит — заяви спокойно Саманта. Очевидно икономът се бе поколебал, защото тя добави с тон, който не търпеше противоречие: — Аз ще се погрижа.

Бекуит и течението изчезнаха и двамата отново останаха сами. Гейбриъл стоеше в края на масата със зачервени бузи, дишайки тежко. Чакаше Саманта да му изкрещи, да му каже, че се е превърнал в чудовище. Искаше да чуе от устата й, че вече никой не може да му помогне, че за него няма надежда. Може би тогава щеше да престане да се бори…

Вместо това тя коленичи пред него и той усети докосването на рамото й до бедрото си.

— Веднага щом събера парчетата — обясни тихо тя между тракането на счупен порцелан и стъкло, — ще наредя да донесат друга чиния.

Неестественото й спокойствие и неспособността му да я извади от равновесие го вбесиха. Той я сграбчи за рамото и я вдигна до гърдите си.

— Когато трябва да защитите онези жалки глупаци, служещи на краля и родината, сте много въодушевена, но никога не защитавате себе си. Нямате ли сърце? — изкрещя гневно той. — Нямате ли чувства?

— О, да, имам чувства — отвърна остро тя. — Усещам всяка стрела, която отправяте срещу мен, страдам от всяка обидна забележка. Ако бях лишена от чувства, нямаше да изхабя цял ден да подготвя тази вечеря. Нямаше да стана на разсъмване, за да попитам готвача кое е любимото ви ядене. Нямаше да пребродя цялата гора, за да избера най-вкусните гъби. И със сигурност нямаше да размишлявам цял следобед какви съдове да красят масата. — Гейбриъл усети треперенето й и неволно я притисна до гърдите си. — Да, аз имам чувства, милорд. Имам и сърце, но няма да ви позволя да го разбиете!

Тя се откъсна от него и той усети как на ръката му капна нещо горещо и мокро. Чу бързо отдалечаващи се стъпки и затръшване на врата.

Със съзнанието, че е останал съвсем сам, Гейбриъл вдигна ръка и вкуси капката. Тя беше солена.

Той падна тежко в стола и скри лице в ръцете си.

— Момичето е право — ти си говедо — изръмжа гневно той. — Имаш спешна нужда от няколко урока по добри маниери на масата.

Мина доста време. Най-сетне Гейбриъл усети нечия топла ръка на рамото си.

— Мога ли да ви помогна с нещо, милорд? — осведоми се Бекуит с несигурен глас, сякаш се подготвяше за рязък отказ.

Господарят му бавно вдигна глава.

— О, да, Бекуит — отговори глухо той и помилва ръката на предания си служител. — Мисля, че можете да ми помогнете.