Тереза Медейрос - Твой завинаги

— Какво е? — попита Гейбриъл, обзет от неприятно предчувствие.

— О, нищо — отвърна бързо Саманта. — Питър пак прави глупости.

— Не е Питър, а Филип — поправи я Гейбриъл.

— Как винаги ги разпознавате? — попита тя, искрено учудена. Самата тя много рядко различаваше близнаците.

— Питър използва само капки розова вода за тоалета си, докато Филип буквално се облива с нея с надеждата Елси да му обърне внимание. Не е нужно да имам очи, за да знам, че в момента лицето му е червено като майска роза. Какво носиш, момче? — попита направо той, обърнат към младия лакей.

— Нищо важно, милорд — увери го Саманта. — Просто един огромен… морков. Защо не го занесеш в кухнята на Етиен, за да го използва за обяда, Филип?

Объркването на прислужника личеше ясно по гласа му.

— Прилича ми по-скоро на стар ботуш. Питам се само кой го е изгризал и го е захвърлил в градината…

Като си припомни колко елегантна и гъвкава беше коринтската кожа на ботушите му, Гейбриъл не можа да потисне стона си. Когато най-сетне овладя гласа си, той изрече тихо и заплашително:

— Ще ви улесня максимално, мис Уикършъм. Или ще си отиде кучето — той се наведе към нея и вдъхна дълбоко ментовия й аромат, — или вие.

Саманта се намръщи неодобрително.

— Е, добре, щом непременно държите да го махнете. Филип, моля те, би ли изнесъл Сам навън?

— Разбира се, мис. А какво да правя с това?

— Ще го върнем на законния му собственик.

Преди Гейбриъл да е осъзнал какво означаваха думите й, калният ботуш го улучи в гърдите.

— Благодаря — изрече сковано той и го отдалечи от чистата си риза. После, размахвайки бастуна, се обърна и закрачи обратно към стълбата. Ала достойното му оттегляне бе осуетено, когато стигна до първото стъпало една крачка по-напред, отколкото смяташе. Стана му зле, когато усети, че десният му чорап се намокри също като левия.

Усещайки развеселения поглед на мис Уикършъм в гърба си, той изкачи стъпалата, стараейки се да не издава твърде отчетливи шумове с мокрите си чорапи.

Гейбриъл нахлупи възглавницата на главата си, но гъшият пух не беше в състояние да заглуши жалния вой, който проникваше необезпокоявано през прозореца на спалнята му. Воят беше започнал точно в мига, когато положи глава на възглавницата и очевидно нямаше да престане до разсъмване. Кучето виеше така, сякаш сърцето му беше разбито.

Гейбриъл се обърна по гръб и метна възглавницата по посока на прозореца. В останалата част на къщата цареше неодобрителна тишина. Мис Уикършъм сигурно лежеше спокойно под завивките си и спеше съня на праведниците. Представяше си я с всички подробности: копринената коса разпростряна като ветрило по възглавницата, нежните като цветчета устни се отваряха с всяко дихание. Но дори в неговата фантазия крехките й черти бяха засенчени от тъмни следи.

Сигурно е измила аромата на лимон от кожата си, преди да си легне, продължи мрачните си размишления Гейбриъл, и сега излъчва само собствената си сладка миризма. Тя беше по-наситена и по-замайваща от всеки парфюм, обещаваше градина от земни удоволствия, на които никой мъж не би могъл да устои.

Гейбриъл въздъхна тежко. Тялото му се гърчеше от възбуда и копнеж. Ако кучето не млъкнеше скоро, щеше да зареве и той.

Отметна завивката, стана и отиде до прозореца. Докато търсеше резето, в палеца му се заби тресчица.

— Шшт! Млъкни! — изсъска той в празнотата под прозореца си, след като успя да го отвори. — За бога, млъкни най-после!

Воят на кучето изведнъж прекъсна. Чу се скимтене, изпълнено с надежда, след това настъпи тишина.

Гейбриъл въздъхна облекчено и се върна в леглото.

Воят започна отново, този път още по-жален отпреди.

Гейбриъл скочи, затвори прозореца, върна се до леглото си и затърси опипом халата си, обикновено окачен на таблата. Излезе от спалнята си, без да се сети за бастуна.

— Пада им се, ако се строполя по стълбата и си счупя врата — мърмореше си злобно той, докато предпазливо слизаше стъпало по стъпало. — Кучето със сигурност няма да лае на гроба ми, най-много да направи нещо друго. Ще ида да кажа на лесничея просто да го застреля.

След като се спъна в една отоманка и си удари глезена в извития крак на един скрин, той най-сетне успя да вдигне резето на една от вратите, които извеждаха на терасата.

Когато отвори, хладният нощен въздух помилва нежно сгорещената му кожа и той се поколеба. Не смееше да изложи обезобразеното си лице на безмилостната лунна светлина.

Ала жалният вой не преставаше. Трябваше да намери кучето. А и откъде можеше да знае, че тази нощ имаше луна?

Прекоси бавно терасата. Много от каменните плочи бяха разхлабени и в стъпалата му се впиваха ситни камъчета. Слезе в градината и тръгна по влажната трева, следвайки кучешкия вой. Почти го достигна, когато Сам внезапно престана да вие. Нощта стана толкова тиха, че той чу далечното квакане на жаба и собственото си дишане.

Гейбриъл се отпусна на колене и опипа земята пред себе си.

— Ти, проклето псе, къде си се скрило? Когато не искам да те виждам, непрекъснато подскачаш около мен, а сега…

Някакъв храст наблизо изшумоля, между клоните изскочи кълбо козина и се хвърли в ръцете му като изстреляно от оръдие. Скимтейки възбудено, кученцето се изправи на задните си крака и прещастливо облиза лицето му.

— Няма нищо, няма нищо — промърмори той и вдигна треперещото телце на ръце. — Нямаме причини да ставаме сантиментални, нали? Всичко, което искам, е да се наспя като хората.

Без да пуска кучето, Гейбриъл се изправи и се запъти обратно към къщата и към своята спалня. Едно трябваше да признае: с малкото топло телце в ръцете му нощта не беше толкова тъмна, а пътят беше много по-кратък.

На следващия ден дори Саманта не посмя да каже нищо, когато Гейбриъл слезе за закуска със Сам по петите. Макар да продължи да се оплаква, че кучето постоянно му се пречка в краката, тя видя, че когато се чувстваше ненаблюдаван, работодателят й си играе с кучето, чеше го зад ушите или му избира особено вкусни късчета от яденето си.

В края на седмицата Гейбриъл се справяше успешно с лабиринта от мебели, без да се удря в краката на масите и без да блъска мраморните статуйки и порцелановите овчарки. Много доволна от напредъка му, Саманта реши, че е дошло времето за следващия урок.

Вечерта Гейбриъл се разхождаше нервно пред заключените врати на трапезарията. Стомахът му къркореше и той се чувстваше като тигър в клетка. Беше слязъл долу в обичайния час, ала заекващият Бекуит го уведоми, че вечерята ще се забави, затова трябвало да чака пред вратата, докато го повикат.

Гейбриъл стисна бастуна си и сложи ухо до вратата. От време на време от трапезарията се чуваше шумолене и тракане на съдове, които събуждаха любопитството му. Неприятното предчувствие и гладът му се засилиха, когато долови тихия, но енергичен глас на болногледачката си.

Гейбриъл се опита да разбере какво казваше тя и изобщо не усети, че Бекуит се е приближил до вратата. Когато двете крила се отвориха тържествено, той полетя устремно напред и едва не падна на носа си.

— Добър вечер, милорд — поздрави Саманта някъде вляво от него и той долови съвсем ясно нежната ирония в гласа й. — Надявам се, че ще ми простите това малко закъснение. Търпението ви е във висша степен похвално.

Гейбриъл смръщи чело, опря се на бастуна и се опита да запази достойнството си.

— Вече се питах дали пък не сте замислили среднощна вечеря. Или може би ранна закуска. — Той наклони глава, но не чу добре познатото скимтене, което придружаваше всяко хранене. — Какво направихте със Сам? Много ли е, ако изразя надеждата да го видя на масата на сребърна табла с ябълка в муцуната?

— Тази вечер Сам ще се храни с прислугата. Не се притеснявайте за него. Питър и Филип обещаха да му приготвят достатъчно за ядене. Надявам се, няма да ми се разсърдите, че го прогоних от салона, но мисля, че е крайно време отново да се подчиним на принудите на обществото. — Усмивка стопли гласа й. — Помолих да застелят масата с покривка от снежнобял лен. Сложили сме три сребърни свещника, във всеки от тях горят по четири бели восъчни свещи, които разпръскват светлина върху най-финия порцелан, най-хубавите чаши и най-тежките сребърни прибори на мисис Филпот.

Без да напряга особено фантазията си, Гейбриъл видя пред себе си картината, нарисувана от Саманта. Имаше само един проблем: даже с бастуна в ръка той се страхуваше да направи дори една крачка към масата — защото можеше да се спъне в нещо чупливо или да се подпали.