— Коя е тя? — попита той, като устреми поглед някъде над лявото й рамо. — И какво търси тук?

Преди някой от прислужниците да измисли подходящ отговор, Саманта отвърна с твърд глас:

— Тя, милорд, е мис Саманта Уикършъм и е дошла да се кандидатира за свободното място на болногледачка.

Младият мъж сведе празния си поглед и подигравателно изкриви уста. Очевидно му стана приятно, че противникът е толкова дребен. Изхъмка презрително и попита:

— Може би искахте да кажете бавачка? Мила женичка, която да ми пее приспивни песнички, когато стане време да си лягам, която ме храни лъжичка по лъжичка с овесена каша и… — той направи кратка, многозначителна пауза и двамата прислужници закършиха ръце в недобро предчувствие — и ми изтрива брадичката, когато съм се накапал.

— Мисля, че гласът ми не е подходящ за приспивни песнички, освен това съм убедена, че вие сте напълно в състояние сам да си… изтривате брадичката — отговори с измамна мекота Саманта. — Моята задача се състои в това, да ви помогна да свикнете с новите обстоятелства на живота си.

Той се наведе още малко към нея.

— А какво ще стане, ако не искам да свикна? Какво ще кажете, ако ви заявя, че просто искам да ме оставят на спокойствие, по дяволите, за да пукна тук далече от проклетия свят?

Мисис Филпот изпъшка тихо, но Саманта отказа да се шокира от богохулството му.

— Мисля, че не е нужно да се изчервявате, мисис Филпот. Уверявам ви, че съм свикнала с детските избухвания. Докато бях гувернантка, младите ми възпитаници често поставяха на изпитание търпението ми. Гневните изблици бяха обичайното им средство, когато отказвах да изпълнявам капризите им.

Когато чу, че го сравняват със сърдито тригодишно хлапе, графът понижи глас до заплашителен шепот.

— Прав ли съм в предположението си, че много бързо сте ги отучили от тази вредна привичка?

— Не много бързо, милорд. Всичко с времето си. И с търпение. В момента имам впечатлението, че вие разполагате с време, а аз — с търпение.

Мъжът се обърна рязко към двамата си прислужници и Саманта се уплаши.

— Какво ви кара да мислите, че тази е по-различна от другите?

— Кои други? — попита остро Саманта и вдигна вежди. Икономът и икономката си размениха виновни погледи. Графът се обърна отново към нея.

— Предполагам, че са пропуснали да споменат предшественичките ви. Почакайте да си спомня… Първа беше старата Кора Грингот. Беше толкова глуха, колкото аз съм сляп. Страхотна двойка бяхме, наистина. През повечето време търсех опипом слуховата й тръба, за да изрева нещо в ухото й. Ако си спомням добре, тя издържа не повече от две седмици.

Той се заразхожда напред-назад съвсем близо до Саманта — дългите му крака правеха точно четири крачки в едната посока и четири крачки обратно. Беше съвсем просто да си го представи на борда на кораб, как раздава заповеди, златнокафявата му коса се вее на вятъра, а пронизващият поглед фиксира далечния хоризонт.

— После дойде онова момиче от Ланкашир. Много страхливо същество, не сте виждали такова. Когато говореше, все едно цвърчеше уплашена мишчица. Бедничката си отиде, без дори да изчака да получи заплатата си и без да събере багажа си. Избяга с писъци в нощта, сякаш я гонеше луд.

— Какво говорите — промърмори Саманта. Той спря за миг, после продължи разходката си.

— Миналата седмица загубихме добрата вдовица Хоукинс. Тя беше надарена с повече издръжливост и повече разум от другите. Преди да се оттегли обидено, предложи на Бекуит да назначи не болногледачка, а пазач от зоологическата градина, защото мястото на господаря му било в клетка.

Саманта почти се зарадва, че той не можеше да види как потръпваха устните й.

— Както виждате, мис Уикършъм, никой не може да ми помогне — най-малко вие. Затова ви предлагам да си намерите друга класна стая, или детска стая, или каквото ви харесва. Не е необходимо да губите повече от скъпоценното си време. Или от моето.

— О, недейте така, милорд — осмели се да възрази Бекуит. — Не бива да сте толкова неучтив с младата дама.

— Млада дама ли? Ха! — Графът протегна ръка и пръстите му минаха на сантиметри от високото зелено растение, толкова увехнало, сякаш не го бяха поливали поне от една година. — По гласа й познах, че е костелива, кисела твар без капчица женска мекота. Ако искате да ми намерите истинска жена, по-добре идете на Флийт Стрийт. Жените там знаят как да служат на мъжете. Не ми трябва болногледачка! Онова, което ми трябва, е по-скоро добра…

— Моля ви, милорд! — прекъсна го ужасено мисис Филпот.

Господарят й може да беше сляп, но не беше глух. Ужасът в гласа на икономката го накара да замлъкне по-сигурно от всеки укор. С остатъци от очарованието, което някога е било втората му природа, той се завъртя на пети и направи поклон пред високото кресло малко вляво от Саманта.

— Надявам се да ми простите детинската избухливост, мис. Желая ви добър ден. И хубав живот.

Той се обърна в посоката, където беше двукрилата врата, и се запъти натам, като изобщо не мислеше да бъде предпазлив и да се движи опипом. Сигурно щеше да стигне до целта без произшествия, ако коляното му не се беше закачило за ъгъла на ниската махагонова масичка. Ударът беше толкова силен, че Саманта изохка съчувствено. Мъжът изруга тихо и изрита масичката с такава ярост, че я запрати към отсрещната стена. Направи три опита, докато намери бравата, но най-сетне затръшна двете крила зад себе си с оглушителен трясък.

Докато вървеше към стаята си, тримата следяха пътя му по спорадичните трясъци и ругатни. Скоро настана тишина.

Мисис Филпот затвори внимателно вратата към терасата, отиде до масичката и си наля чаша чай. Отпусна се на дивана, сякаш беше гостенка, и вдигна чашата към устата си с треперещи ръце.

Мистър Бекуит падна тежко до нея. Извади от джоба на жакета си колосана кърпичка и изтри запотеното си чело. В погледа, отправен към Саманта, се четеше разкаяние.

— Боя се, че трябва да ви се извиним, мила мис Уикършъм. Не бяхме искрени с вас.

Саманта се настани във високото кресло от другата страна на масичката и сплете ръцете си в тънки бели ръкавици. Изненадано установи, че и нейните пръсти трепереха, и се зарадва, че седеше в сянката.

— Признавам, графът не е кроткият инвалид, какъвто го описвате в обявата.

— Той е съвсем друг човек, откакто се върна от онази ужасна битка. Ако познавахте милото момче преди… — Мисис Филпот преглътна и очите й се напълниха със сълзи.

Бекуит й подаде кърпичката си.

— Лавиния е напълно права. Той беше джентълмен като от книгите. Истински приказен принц. Понякога се страхувам, че ударът, който му отне зрението, е отнел и разума му.

— Разума надали, но го е лишил от маниери — отбеляза сухо Саманта. — Според мен умът му не е сериозно пострадал.

Икономката избърса тесния си нос.

— Беше такова умно момче! Винаги знаеше правилния отговор и смяташе отлично. Непрекъснато беше с книга под мишница. Когато беше малък, всяка вечер го проверявах и му вземах свещта, за да не подпали завивките.

Саманта осъзна, че коварният удар го бе лишил и от това удоволствие, и бе разтърсена. Беше й трудно да си представи живота без утехата на книгите.

Бекуит кимна утвърдително и очите му светнаха при спомена за щастливите дни.

— Той беше цялата гордост и радост на родителите си. Когато го обзе безумното желание да постъпи във флота на Негово кралско величество, майка му и сестрите му получиха истерични припадъци — на колене го умоляваха да не отива. А баща му, маркизът, заплаши да го лиши от наследство. Ала когато дойде времето да излезе за пръв път в морето, всички стояха на кея, за да му махат за довиждане с кърпичките си.

Саманта задърпа ръкавиците си.

— Необичайно е един благородник, при това първороден син, да отиде във флота, нали? Винаги съм смятала, че богатите аристократи отиват в сухопътната войска, а кралският флот е запазен за бедните и честолюбивите.

— Той отказа да обясни причините за решението си — продължи да разказва мисис Филпот. — Каза само, че трябвало да последва сърцето си, все едно къде щяло да го отведе. В никакъв случай нямало да си купи висш офицерски чин, както правели другите от неговата класа. Искал да се издигне с труд и постоянство. Когато семейството научи, че са го направили лейтенант на борда на „Виктория“, майка му се разплака от радост, а баща му се изпъчи толкова гордо, че копчетата на жилетката му едва не изхвръкнаха.

— „Виктория“ — промърмори Саманта. Името на кораба беше като предсказание. С помощта на кораба „Виктория“ Нелсън бе победил Наполеоновия флот при Трафалгар и бе разрушил мечтата на самопровъзгласилия се император за морско господство.

Ала смелият адмирал бе загубил живота си, а заедно с него и стотици, хиляди млади мъже, които се бяха сражавали смело от корабите си.

Те поне бяха изплатили дълга си, докато Гейбриъл Феърчайлд щеше да плаща цял живот. В гърдите й се надигна гняв.

— Щом семейството му толкова го обича, къде са сега?

— Пътуват на континента.

— В лондонския градски дом.

Двамата отговориха едновременно, после се спогледаха смутено. Мисис Филпот въздъхна.

— Графът прекара почти цялата си младост във Феърчайлд Парк. Това беше любимото му имение — а баща му има доста много. Естествено, той има собствена къща в Лондон, но след това ужасно раняване семейството реши, че ще му е по-лесно да се лекува в дома на своето детство, далече от любопитните очи на обществото.

— По-лесно за кого? За него или за тях? Бекуит извърна поглед.

— Мога да кажа в тяхна защита, че при последното им посещение лорд Гейбриъл буквално ги изгони. За момент наистина си помислих, че ще насъска кучетата срещу тях.

— Съмнявам се, че му е било трудно да ги обезкуражи. — Саманта затвори за миг очи, опитвайки се да запази самообладание. В крайна сметка тя нямаше никакво право да осъжда семейството за липса на лоялност. — От раняването му са минали поне пет месеца. Лекарят има ли надежда, че един ден графът ще прогледне?