Тереза Медейрос - Твой завинаги

Гейбриъл намери опипом бутилката с уиски, изля остатъка в чашата си и я вдигна в подигравателен тост.

— Пия за съдбата, изменчивата госпожа, чието чувство за справедливост не е по-силно от чувството й за хумор.

— Справедливост ли? — повтори смаяно Саманта. — Нима мислите, че си заслужавате загубата на зрението? Защо? Защото сте герой?

Гейбриъл остави чашата толкова рязко, че уискито пръсна над ръба.

— Не съм герой, по дяволите!

— О, разбира се, че сте!

Саманта изброи с лекота всички фактори, довели до раняването му — по-точно онова, което беше прочела в „Таймс“ и „Газет“, където събитията бяха описани подробно.

— Пръв сте забелязали стрелеца на голямата мачта на „Редут“. Когато той се прицелил в Нелсън, сте го предупредили с вик и сте се затичали към него, без да мислите за собствената си сигурност.

— Но не се справих, нали? — Гейбриъл вдигна чашата до устните си и я изпразни на един дъх. — Той също не се отърва.

— Само защото ви е улучил шрапнел и сте паднали, преди да стигнете до него.

Гейбриъл помълча малко и попита тихо:

— Знаете ли кое беше последното, което видях, когато вече лежах на палубата и се задушавах от миризмата на собствената си кръв? Видях как куршумът се заби в рамото на генерала. Видях учуденото му изражение. После лицето му се разкриви от болка и той рухна на дъските. Тогава всичко стана червено… и накрая черно.

— Не вие сте натиснали спусъка. Не вие сте го убили. — Саманта се приведе напред и продължи настойчиво — Вие спечелихте битката. Смелостта на Нелсън и жертвата на хора като вас донесоха победата над французите. Те се опитваха да завладеят нашата страна, но вие им дадохте да разберат кой е истинският господар на моретата и ще бъде вечно.

— Тогава може би трябва да благодаря на бога, че ми е позволил да принеса такава жертва. Само си помислете какъв късмет имаше Нелсън. Вече бе пожертвал за краля и родината едно око и една ръка, но трябваше да даде и живота си. — Гейбриъл се изсмя безрадостно и отметна глава назад. Изведнъж заприлича толкова силно на мъжа от портрета, че сърцето на Саманта спря да бие. — Вие ме учудвате, мис Уикършъм! Кой би помислил, че в слабичките ви гърди бие сърце на романтичка?

Тя прехапа устни, защото се изкуши да му напомни, че тази сутрин не бе определил гърдите й като „слабички“, когато ги докосна.

— Не смейте да ме обвинявате в сантименталност! Аз не крия стари любовни писма в чекмеджето на писалището си, нали?

— Туш — промърмори той и смехът му угасна. Пръстите му отново се сключиха около пистолета, минаха по контурите му с нежността на любовник. Когато отново заговори, в гласа му нямаше и следа от подигравка. — И какво, според вас, трябва да направя? Знаете не по-зле от мен, че в нашето общество няма място за слепци. Те или просят по улиците, или ги затварят в лудницата. За семейството си ще бъда само тежък товар и обект на съчувствие. Както и за всички други, имали нещастието да ме обикнат.

Саманта се облегна назад, обзета от ледено спокойствие.

— Тогава защо просто не се застреляте и веднъж завинаги не сложите край? Щом свършите, ще повикам мисис Филпот да избърше кръвта.

Лицето на Гейбриъл стана пепелносиво, пръстите му стиснаха по-здраво смъртоносното оръжие.

— Хайде, стреляйте — подкани го тя и продължи с твърд глас: — Но мога да ви уверя, че единственият, който ви съжалява, сте самият вие. Някои мъже още не са се върнали от войната, други никога няма да се върнат. Стотици и хиляди загубиха ръце и крака. Сега лежат по улиците и просят, униформите и гордостта им са на парцали. Подиграват им се, ритат ги и единствената надежда, която им остава, е някой минувач да прояви християнска любов към ближния и да им подхвърли едно пени. През това време вие седите тук и се цупите, заобиколен от лукс, обкръжен от слуги, които бързат да изпълнят всяко ваше желание и ви обожават, сякаш сте кралят-слънце. — Саманта стана, благодарна, че той не можеше да види сълзите, които капеха от очите й. — Прав сте, милорд. Онези мъже са герои, не вие. Вие сте само един жалък страхливец, който се страхува да умре, но още повече се страхува да живее!

В този момент той можеше да вдигне пистолета и да я простреля. Тя го очакваше, но изобщо не си представи, че той ще стане и ще заобиколи писалището. Макар че крачките му бяха сигурни като ръцете, изпитият алкохол придаваше на движенията му скованост и дори леност. Тя беше повярвала, че тигърът, който я бе посрещнал във Феърчайлд Парк, вече не съществува, но сега й стана ясно, че през цялото време е дебнал зад тежките ресници, които закриваха очите му — дебнал е и е чакал да дойде моментът, когато отново ще се нахвърли върху плячката.

Той посегна към нея и ноздрите му потрепериха. Саманта можеше да му избяга лесно, но нещо в лицето му я прикова на място. Той я сграбчи грубо за раменете и я обърна към себе си.

— Вие не сте съвсем искрена с мен, нали, скъпа мис Уикършъм? — От уплаха сърцето й спря, но той продължи: — Не сте избрали тази професия поради християнското си съчувствие към ближния. Загубили сте някого във войната, нали? Кой е той? Баща ви? Или брат ви? — Когато сведе глава, топлият дъх на уиски опари лицето й и тя изведнъж се почувства пияна и свободна като него. — Или може би любимият ви? — Думата излезе от устата му едновременно подигравателна и нежна.

— Ще ви кажа само, че вие не сте единственият, който трябва да плаща за греховете си.

— Какво знае за греха една мухлясала пазителка на добродетелта като вас?

— Повече, отколкото подозирате — пошепна тя и извърна лице.

Носът му докосна меката й буза и тя не можа да каже дали това беше по невнимание или нарочно. Без дебелите рамки на очилата се чувстваше ужасно ранима.

— Искате да ме убедите да продължа да живея, но не ми казвате защо трябва да го направя. — Той я раздруса леко и хватката беше груба като гласа му. — Можете ли, мис Уикършъм? Можете ли да ми кажете поне една причина, поради която трябва да продължа да живея?

Саманта не знаеше дали е в състояние да го направи. Ала когато обърна глава да отговори, устата й се удари в неговата. В следващия миг той вече я целуваше, притискаше устните си в нейните, милваше я с езика си, докато тя отвори своята уста с дрезгав звук — наполовина стон, наполовина изохкване. Решен да приеме капитулацията си, той я привлече към себе си. Устата му имаше вкус на уиски, на желание и опасност.

Очите й се затвориха бавно. По-добре да е сляпа като него. В примамливия мрак усещаше само ръцете, които я държаха, само горещината на устата му. Чуваше само дрезгавата мелодия на стоновете му, които замайваха сетивата й. Когато горещият му език се втурна в меките дълбини на устата й, ударите на сърцето й се ускориха, кръвта зашумя силно в ушите й и заглуши повика на разума. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, притиснаха я към тялото му, докато гърдите й се опряха в коравата му гръд. Тя обгърна раменете му и се опита да отговори на отчаяната атака на устата му.

Как да го спаси, като не можеше да спаси сама себе си?

Усети как се плъзна с него в мрака, готова да се откаже от волята си и да продаде душата си. Той твърдеше, че желае смъртта, но между тях бушуваше живот. Живот имаше в прастария танц на езиците им. Живот в неустоимото теглене в долната част на тялото й и в сладостната болка между бедрата. Живот, който се притискаше и пулсираше до избелялата памучна нощница.

— Велики боже! — прошепна той и се отдели от нея. Лишена от опората си, Саманта нямаше друг изход, освен да се хване с две ръце за писалището зад себе си, за да не падне. Когато отвори очи, с мъка потисна порива да ги засенчи с ръка. След като Гейбриъл я бе лишил от скъпоценната сянка на целувката си, дори бледото сияние на огъня я заслепяваше.

Дишайки тежко, тя се обърна и проследи замаяно как Гейбриъл се движи опипом покрай писалището. Ръцете му вече не бяха спокойни. Преобърна една мастилница и хвърли ножчето за отваряне на писма на пода, докато най-сетне намери пистолета. Когато вдигна оръжието с решително изражение, което никога не беше виждала на лицето му, тя изплака задавено, но викът заседна в гърлото й.

Той протегна ръка през писалището, вдигна ръката й и сключи пръстите й около дръжката на пистолета.

— Вървете си — заповяда той през здраво стиснати зъби и силните му пръсти отново натиснаха нейните върху дръжката на оръжието. Когато тя се поколеба, той я бутна в посока към вратата и заповяда с груб глас: — Вървете си, казах! Оставете ме сам!

С последен стъписан поглед през рамо Саманта стисна до болка смъртоносното оръжие и избяга от библиотеката.