— Колкото и страшни да изглеждат, мис Уикършъм — обясни шепнешком той, когато Гейбриъл влезе в библиотеката, — има пътища, които един мъж трябва да извърви сам.



Часовете се точеха мъчително бавно. Месинговите стрелки на часовника над стълбището сякаш бяха престанали да се движат. Минутите се удължаваха в часове, а часовете — в дни.

Всеки път, когато си намираше някакъв претекст да мине през фоайето, Саманта заварваше там поне десетина прислужници. Когато отиде в кухнята да си вземе чаша мляко, тя завари там Елси и Хана, които лъскаха парапета на стълбището, сякаш животът им зависеше от това, докато Мили се беше покачила на една стълба и чистеше кристалния полилей частичка по частичка. Когато отнесе празната чаша в кухнята, едва не се сблъска с Филип и Питър, които се плъзгаха на колене по мраморния под. Слугите криеха надеждите си за Гейбриъл също така грижливо, както той криеше от тях своята надежда. Макар че всички час по час обръщаха глави към вратата на библиотеката и се опитваха да доловят нещо от разговора вътре, през дебелите махагонови врати не проникваше никакъв шум.

Късно следобед във фоайето не остана нито една прашинка. Мраморният под блестеше, огледално гладък от грижливото полиране, и червенобузата, набита перачка Мег се подхлъзна и едва не си счупи главата. Тя минаваше толкова често към кухнята и обратно, натоварена с кошове пране, та Саманта не можа да се отърве от подозрението, че тайно е измъкнала от шкафовете чисто бельо, за да има с какво да се занимава.

Когато слезе отново във фоайето, уж за да върне една книга в кабинета, се появи лично мисис Филпот. Бетси беше почистила облицовката на стената така основно, че под позлатата ясно се виждаха жилките на дъбовата дървесина.

— Какво правиш, за Бога? — попита остро икономката и Саманта се стресна. Но вместо да укори момичето за грешката му, мисис Филпот изтръгна парцала от ръката му и собственоръчно затърка в обратната посока. — Винаги се лъска по линията на жилките, не обратно.

Саманта не пропусна да отбележи, че докато лъскаше, мисис Филпот многократно долепи ухо до вратата към библиотеката.



Когато слънцето залезе, болногледачката и прислужниците вече бяха престанали да се преструват, че работят. Саманта седеше на най-долното стъпало, опряла брадичка върху ръцете си, слугите бяха насядали по пейките и по другите стъпала. Някои дремеха, но повечето седяха в напрегнато очакване, пукаха с пръсти и тихо си шепнеха.

Когато вратите най-сетне се разтвориха без предупреждение, всички скочиха. Шестима облечени в черно мъже излязоха и тихо затвориха вратата зад себе си.

Саманта се надигна и се вгледа в сериозните им лица. Макар че повечето се опитаха да избегнат търсещия й поглед, най-дребният, слабичък мъж с любезни сини очи и късо подрязани бакенбарди, я погледна открито в лицето и мрачно поклати глава.

— Толкова съжалявам — прошепна той.

Саманта се отпусна отново на стъпалото с чувството, че някой е стиснал сърцето й в юмрук и е изстискал всичката кръв. Досега не знаеше колко голяма е била надеждата й.

Сякаш от нищото изникна покрусеният Бекуит, за да придружи лекарите до изхода. Саманта се изправи с мъка и втренчи поглед в непроницаемия махагон на вратата към библиотеката.

Мисис Филпот се вкопчи с безкръвни пръсти в дървеното топче на най-долния стълб на парапета. Всяка надежда и енергия я бяха напуснали и на тяхно място личеше трогателна несигурност.

— Сигурно е много гладен. Дали да не му занеса…

— Недейте — отговори твърдо Саманта, припомнила си предупреждението на Бекуит. Щом има пътища, които мъжът трябва да извърви сам, ние сме длъжни да стоим настрана, каза си тя. — Не бива. Той сам ще ни повика, когато е готов.

Когато слънцето залезе и премина във вечерен здрач, а после и в кадифената чернота на пролетната нощ, Саманта започна да съжалява за великодушието си. Минутите, които се влачеха като охлюви, докато лекарите преглеждаха Гейбриъл, сега летяха с крила от черна кожа. Един след друг слугите ставаха и се разотиваха по стаите си, неспособни да понасят повече оглушителната тишина в библиотеката. Макар че никой от тях не го признаваше, всички предпочитаха да чуят трясък от разбито стъкло, придружен от грозни проклятия.

Саманта беше последната, която се оттегли. Предаде се едва след като смъртнобледият Бекуит й пожела лека нощ. Само след минута беше в спалнята си, навлече нощницата и сплете косата си, но не можа да понесе мисълта, че ще се сгуши в удобното си легло с бяло лакирани табли, докато Гейбриъл е затворен сам в библиотеката.

Докато ходеше напред-назад, гневът й растеше. Бащата на Гейбриъл сигурно е знаел каква ще е присъдата. Защо не беше придружил лекарите? Присъствието му щеше да смекчи смъртоносния удар, който бяха дошли да нанесат.

Ами майката на Гейбриъл? Къде беше тя? Нейното равнодушие беше непростимо. Колко ли жестокосърдечна беше тази жена, та бе оставила сина си под грижите на прислужници и непознати!

Саманта спря пред сандъка в ъгъла, където беше скрила писмата на бившата годеница. Дали в някое тайно ъгълче на сърцето си Гейбриъл не беше хранил надеждата, че щом си възвърне зрението, ще си върне и изгубената любов? Дали сега тъгуваше и за загубата на тази мечта?

Часовникът във фоайето удари кръгъл час. Саманта се облегна на вратата и преброи ударите. Дванайсет.

Ами ако Бекуит се беше излъгал? Ами ако някои пътища бяха толкова тъмни и опасни, че не можеха да се извървят без подкрепяща ръка? Даже да беше ръката на непозната жена.

Тя грабна с треперещи пръсти металния свещник и се измъкна безшумно от стаята. Беше вече на половината път, когато се сети, че е забравила очилата. Свещта хвърляше призрачни сенки по стените, докато бавно прекоси фоайето. Тишината беше по-потискаща от мрака. Това не беше мирното дишане на спяща къща, а потискащата тишина на дом, застинал в напрегнато очакване. Потискаше я не толкова липсата на шумове, колкото властното присъствие на страха.

Вратата към библиотеката беше все така затворена. Саманта сложи ръка на бравата, очаквайки да я намери заключена. Ала вратата се отвори, без дори да изскърца.

Изведнъж я връхлетя истински потоп от полуоформени впечатления: догарящият огън в камината, който въпреки това пращеше бодро; празната чаша до почти празната бутилка шотландско уиски в ъгъла на писалището; документите, разпръснати по пода, сякаш някой ги бе помел от масата в пристъп на гняв.

В крайна сметка всички тези впечатления бяха заличени от гледката на Гейбриъл, който повече лежеше, отколкото седеше на стола зад писалището с пистолет в ръка.

9

Скъпа моя Сесили,

Съмнявам се, че ще ми трябва цяло десетилетие, за да изтръгна името си от сладките ти устни. Десет минути насаме с теб под лунната светлина ще са достатъчни…

— Хвалех се пред приятелите си, че съм способен да заредя пистолета със затворени очи. Предполагам, че съм бил прав — произнесе провлечено Гейбриъл, докато изсипваше барут в дулото на оръжието от кожената торбичка. Макар че в бутилката до лакътя му бяха останали не повече от три пръста уиски, ръката му беше толкова спокойна, че не разсипа и прашинка барут.

Докато той натъпкваше заряда с тънка желязна пръчка, Саманта наблюдаваше като прикована движенията на ръцете му и се възхищаваше на грацията, сръчността и пестеливите им движения. Неволно си представи как ще се усещат върху кожата на жена и се разтрепери. Тази жена можеше да е тя.

За да се отърси от магията, тя направи няколко енергични крачки към писалището.

— Не ми се иска да говоря за това, милорд, но не смятате ли, че в ръката на сляп човек пистолетът е опасна играчка?

— Точно там е проблемът, нали? — Той се облегна назад и палецът му се плъзна почти нежно по спусъка на зареденото оръжие.

Въпреки небрежната поза Саманта усещаше напрежението му съвсем ясно. Вече не приличаше на съвършения джентълмен от преди няколко часа. Жакетът беше небрежно хвърлен върху един бюст наблизо, шалчето висеше развързано на силната му шия. Няколко кичура златнокафява коса се бяха изплъзнали от опашката на тила. Невиждащите очи блестяха трескаво.

— Предполагам, че новините, които чухте, не са ви харесали — рече Саманта и седна предпазливо на най-близкия стол.

Той извърна глава, сякаш следеше движенията й, и насочи дулото на пистолета в противоположната посока.

— Можете да го кажете и по-просто: Не е това, на което се надявах.

Тя се постара следващите й думи да прозвучат безгрижно.

— Когато човек получи лоши вести, по-добре е да застреля приносителя, отколкото себе си.

— Имам на разположение само един куршум. Беше ми трудно да реша кой от господата медици го заслужава най-много.

— Никаква ли надежда не ви оставиха?

Гейбриъл поклати глава.

— Нито трошица. Всъщност не. Един от тях — мисля, че се казваше доктор Джили, — издрънка нещо в смисъл, че след силен удар понякога зад очите се събирала кръв. В Германия се натъкнали на случай, при който зрението се върнало, защото кръвта се разнесла. Но колегите му го наругаха и той призна, че не знае нито един случай на излекуване след шест месеца слепота.

Саманта беше твърдо убедена, че доктор Джили е мъжът с добрите очи, който бе изразил съчувствията си.

— Толкова съжалявам — произнесе тихо тя.

Думите, които последваха, бяха толкова сурови, че я сковаха.

— Не ми трябва вашето съжаление, мис Уикършъм.

Въпреки това намери сили да му отговори, както заслужаваше.

— Знам, че не ви трябва. Вие самият се съжалявате предостатъчно.

За момент устните му потрепнаха, сякаш щеше да се усмихне. Ръката му се протегна и предпазливо остави пистолета на кожената подложка за писане. Саманта го погледна с копнеж, но не посмя да го вземе. Макар и полупиян, макар и сляп, рефлексите му бяха двойно по-бързи от нейните.