Чувам ви как се смеете, докато крачите по коридорите на градския си дом и давате нареждания на персонала с присъщата ви арогантност, която едновременно ме възхищава и отвращава. Несъмнено отново ще пропилеете вечерта в писане на остроумен отговор, който да ме обезоръжи и да замае сетивата ми.

Носете това писмо в сърцето си, милорд, защото вие сте винаги в моето.

Вашата Сесили Марч

Сесили не бе устояла на изкушението да напише цялото си име под писмото, което заедно с извивките на почерка ясно издаваше младостта й. Саманта смачка писмото в шепа. Не изпитваше съчувствие към момичето, само презрение към малката глупачка. Шеговитите й обещания бяха платени с висока цена. Тя не беше по-добра от благородните дами от средновековието, които даваха на обожаващия ги рицар копринена кърпичка като любовен залог и го пращаха на сигурна смърт.

Саманта събра писмата, стана и отиде до камината. Изпитваше огромно желание да ги превърне в пепел, както заслужаваха, да направи така, сякаш онова повърхностно, самонадеяно момиче никога не е съществувало. Но когато понечи да ги хвърли в пламъците, нещо я възпря.

Припомни си дългите месеци, през които Гейбриъл ги беше съхранявал, ревността, с която ги пазеше от любопитни погледи, безпомощната жажда по лицето му, докато вдишваше аромата им. Унищожаването на писмата щеше да намали жертвата, която бе принесъл той, за да спечели сърцето на авторката им.

Тя се обърна и обходи с поглед тясната стаичка. След злополуката с Гейбриъл не беше разопаковала изцяло сандъка си, предпочиташе да вади нещата, които й бяха необходими, вместо да ги подрежда наново в огромния шкаф в ъгъла. Коленичи пред обшития с кожа сандък и отново завърза писмата с панделката. Стегна здраво възела и ги пъхна в сандъка, най-отдолу, така че никой да не може да ги намери случайно.

8

Любима моя Сесили,

Безкрайно трудно ми е да повярвам, че майка ви е започнала да нарича баща ви на малко име едва след като му е родила пет деца…

Когато на следващата сутрин Саманта влезе в спалнята на Гейбриъл, работодателят й седеше пред тоалетната масичка с бръснач в ръка.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Не, милорд! Не го правете! Днес със сигурност ще ви позволя да станете от леглото! Обещавам!

Гейбриъл се обърна към звука на гласа й, но не остави бръснача.

— Знаете ли кое е най-голямото предимство на слепеца? — попита той и й намигна. — Че няма нужда от огледало, когато се бръсне.

Наистина нямаше нужда от огледало, но блестящата повърхност над тоалетната масичка отразяваше всяка подробност от лицето му. Както обикновено, не си беше направил труда да закопчее копчетата на ризата си. Ленът с цвят на слонова кост разкриваше голяма част от широката, сякаш посипана със златен прах мъжка гръд и началото на мускулестия корем.

Саманта прекоси решително помещението и сложи малката си ръка върху големите му пръсти, за да му попречи отново да вдигне острието към гърлото си.

— Дайте ми го веднага, преди да сте си разпорили гърлото. За пореден път.

Той отказа да го пусне.

— Мога ли да съм сигурен, че вие няма да свършите тази работа вместо мен?

— Ако ви скъся с една глава, баща ви няма да ми даде заплатата.

— Или ще я удвои.

Тя дръпна по-силно и накрая Гейбриъл се предаде.

Саманта намери четка, разби на пяна ухаещия на хвойна сапун за бръснене и намаза бузите и брадичката му, като внимаваше да не намокри превръзката. Под опитната й ръка острието се плъзгаше без усилия по тридневната брада и скоро освободи енергичната брадичка. Кожата му беше гладка и твърда, съвсем различна от нейната. За да стигне до ухото му, тя се принуди да се наведе над него и гърдите й докоснаха рамото му.

— Откъде се взе този внезапен интерес към приличен външен вид? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи шеговито и да прикрие внезапното й задъхване. — Сигурно тайно храните желанието да станете нов Бю Бромел, най-известният лондонски денди?

— Бекуит има новини от баща ми. Лекарите са се върнали от континента. Днес следобед ще дойдат тук.

Изразителното му лице остана неподвижно. За да му помогне да скрие надеждата и мъчителния страх, Саманта взе кърпата и изтри остатъците от сапун по лицето му.

— Ако не можете да ги подкупите с красивата си външност, опитайте да ги спечелите с гостоприемство и учтиви маниери, както направихте с мен.

— Дайте ми тази кърпа! — изсъска Гейбриъл, когато усети болка около устата. — Какво правите? Да не искате да ме удушите?

Точно в момента, когато тя се наведе, той посегна към лицето си. Вместо да уловят кърпата, пръстите му се сключиха около меката й гърда.

Като чу слисаното изохкване на Саманта, Гейбриъл се вцепени. Ала парещата горещина, която премина от сърцето към слабините му, го изтръгна бързо от вцепенението. Макар да не го смяташе за възможно, той усети как бузите му пламнаха от смущение. Сякаш беше ученик!

Беше милвал доста по-пищни гърди, но нито една, която да пасва така съвършено в ръката му. Пръстите му обхванаха меката й пълнота, сякаш бяха създадени за това. Макар че не посмя да размърда пръсти, той усети през тънкия плат на роклята как зърното се втвърди под докосването му.

— О, господи! — пошепна с треперещ глас той. — Това май не е кърпата!

Саманта преглътна шумно и дрезгавият й глас прозвуча съвсем близо до ухото му.

— Не, милорд. Боя се, че не.

Нямаха представа колко време са останали така, докато не влезе Бекуит.

— Не бях сигурен коя ще искате да облечете, милорд — изрече той с приглушен глас — Гейбриъл предположи, че е заради купчината ризи, която носеше. — Затова накарах Мег да изпере всички.

Докато икономът вървеше с твърди крачки към гардеробната, Саманта и Гейбриъл отскочиха един от друг, сякаш ги бяха заварили да вършат нещо неприлично.

— Много добре, Бекуит — отвърна Гейбриъл и скочи, при което нещо падна със звън на пода.

Би дал десет години от живота си, ако можеше да види лицето на болногледачката си в този миг. Дали най-сетне беше успял да разруши желязното й самообладание? Дали мекичките й бузки бяха зачервени? Ако да, дали това беше от смущение или от желание?

Чу как тя се запъти към вратата.

— Моля да ме извините, милорд; но трябва да се погрижа за няколко неща… долу, в кухнята… затова ще ви оставя да се съблечете… исках да кажа, да се облечете… сам. — Чу се глух удар, сякаш някой се блъсна в рамката на вратата, последван от задавено охкане. Вратата се отвори и затвори.

Точно тогава Бекуит излезе от гардеробната.

— Много странно, милорд — отбеляза достойният иконом.

— Какво е странно?

— Знаете ли, милорд, никога не съм виждал мис Уикършъм толкова развълнувана. Лицето й беше огненочервено. Да не би да се разболява от треска?

— Надявам се, че не — отговори Гейбриъл мрачно. — Знаете, че прекарвам по-голямата част от деня си с нея. Нищо чудно да се заразя от болестта й.



Безобидна заблуда.

Това е всичко. Саманта си повтаряше двете думи, докато крачеше напред-назад във фоайето и чакаше Гейбриъл да слезе. Лекарите бяха пристигнали от Лондон преди повече от час и вече го очакваха в библиотеката. От поведението им, от учтивите кимвания и неразгадаемите лица не можеше да се заключи какви вести носеха.

Безобидна заблуда, повтори отново тя и изведнъж спря, защото за малко щеше да се блъсне в едно напълно невинно стайно растение. Но в начина, по който пулсът и дишането й се бяха ускорили под докосването на Гейбриъл, нямаше нищо безобидно. Не беше безобидно и напрежението, което изведнъж възникна между двамата — въздухът в къщата беше зареден с енергия като преди лятна буря.

Саманта чу зад себе си стъпки и се обърна. Гейбриъл слизаше по стълбата, сложил ръка върху блестящия махагонов парапет. Ако не знаеше, че е сляп, никога не би си го помислила. Стъпките му бяха уверени, главата високо вдигната. Бекуит го следваше с горда усмивка.

Сърцето й се преобърна. Бушуващият дивак, който я посрещна във Феърчайлд Парк, беше отстъпил място на зрял, преживял и препатил близнак на мъжа от портрета. Стегнатият черен панталон и строго скроеният жакет подчертаваха снежната белота на ризата, шалчето и маншетите. Буйните златнокафяви къдрици бяха стегнати на тила с кадифена панделка. Ако не беше червеният белег на лявата буза, щеше да прилича на изискан провинциален благородник, слязъл да поздрави своята дама.

Странно, но белегът само подчертаваше мъжката му красота, придаваше й дълбочина. Предишната му красота беше повърхностна, докато сега…

Саманта чу зад себе си изненадан шепот и се обърна. Тя не беше единствената, дошла да се възхити на това превъплъщение. Десетина слуги надничаха иззад завесите и от алковите и зяпаха смаяно своя господар. Филип дори се бе надвесил от парапета на галерията, а Питър го държеше здраво, за да не загуби равновесие и да падне на главата на Гейбриъл.

Без да знае как е стигнала дотам, Саманта застана пред него на последното стъпало.

Той моментално усети присъствието й, спря точно на една крачка пред нея и направи елегантен поклон.

— Добър ден, мис Уикършъм. Надявам се, че одобрявате външността ми.

— Вие сте роден джентълмен. Бю Бромел щеше да побледнее от завист, ако можеше да ви види. — Саманта протегна ръка и поправи гънките на шалчето му, преди да осъзнае колко интимен беше този жест. Бързо оттегли ръката си. Това не беше нейна задача. Нямаше право да го докосва по този начин. Отстъпи крачка назад и заяви сковано: — Гостите ви пристигнаха, милорд. Очакват ви в библиотеката.

Гейбриъл се извърна настрана и по лицето му премина сянка на несигурност. Бекуит го прихвана за лакътя и го поведе към библиотеката.

Изведнъж Саманта изпита чувството, че той е безкрайно самотен, докато крачи така към неизвестното и единствената му пътеводна светлина е надеждата. Понечи да тръгне след него, но Бекуит я задържа — меко, но непоколебимо.