Тереза Медейрос - Твой завинаги

— Би трябвало да се очаква, че тя и семейството й ще са прещастливи да привлекат вниманието на толкова уважаван — и богат — аристократ.

— И аз мислех същото — призна Гейбриъл. — Но се оказа, че по-голямата й сестра е била забъркана в ужасен скандал: любов с виконт, срещи на лунна светлина, озлобената съпруга на виконта и така нататък. Затова баща й държеше малката му дъщеря да се омъжи за солиден земевладелец или дори за свещеник.

Саманта неволно си представи Гейбриъл в одежди на свещеник и избухна в тих смях.

— Сега разбирам защо не е бил особено въодушевен от ухажването ви.

— Така е. След като не можах да умилостивя младата дама нито с титлата, нито с очарованието си, започнах да я ухажвам с думи. Месеци наред си разменяхме писма.

— Тайни, естествено.

Гейбриъл кимна.

— Ако обществото беше научило, че тя пише писма на млад джентълмен, особено с моята слава, доброто й име щеше да бъде унищожено завинаги.

— Въпреки това тя е поела риска с готовност — възрази Саманта.

— Мисля, че и двамата се наслаждавахме на риска. Срещахме се случайно на балове и приеми, разменяхме си учтиви забележки и си придавахме равнодушен вид. Никой не знаеше колко силно копнея да я завлека в най-близката обляна от лунна светлина градина или в някой скрит алков и да я целувам до безсъзнание.

Дрезгавият му глас изпрати по тялото й сладостни тръпки. Макар да се опитваше да се пребори с изкушението, тя гледаше като омагьосана как Гейбриъл зарови пръсти в златнокестенявата си коса. Представи си го как крачи напред-назад в тесния алков. Видя как в очите му светна радостно очакване, докато вдишваше жадно парфюма на любимата си. Усети силата на ръцете му, когато я прегърна и я отвлече зад завесата. Чу дрезгавия му стон, когато устните и телата им се докоснаха, изпълнени с неустоимата жажда да пият от забранената чаша.

— Сигурно си мислите, че тази невинна връзка много скоро ми е доскучала. Не сте права. Писмата й ме омагьосваха. Никога не бях очаквал, че умът на една жена може да е толкова многостранен и възхитителен. Мама и сестрите ми рядко се занимаваха с нещо по-претенциозно от най-новите клюки в Олмакс или най-новата мода, пристигнала контрабандно от Париж.

Саманта изкриви лице в усмивка.

— Откритието сигурно е било шок за вас. Повечето мъже са убедени, че жената не може да притежава същия ум като тях.

— Права сте — призна той и тонът му издаде, че сарказмът й не му е убягнал. — След няколко месеца сладко мъчение й писах и я помолих да избяга с мен в Гретна Грийн. Тя отказа, но не беше толкова жестока, че да ме остави без надежда. Закле се, че ще бъде моя съпруга, дори против волята на баща си, но поиска да й докажа, че имам и други интереси, освен следващата печалба от хазарт, конете, ловните кучета и красивите оперетни артистки.

— Колко великодушно — промърмори Саманта.

Гейбриъл се намръщи недоволно.

— Тя не вярваше изцяло в чувствата ми, разбирате ли? Колкото и страстно да й се кълнях в любов, част от нея беше убедена, че съм само един безотговорен аристократ, наследил всичко необходимо — титла, богатство, обществено признание. — Той вдигна самоиронично едната си вежда и кожата около белега му се опъна. — Дори красивата външност.

Саманта усети неприятно присвиване в стомаха.

— И тогава решихте да й докажете противното.

Той кимна.

— Затова постъпих във флота на Негово кралско величество.

— Но защо избрахте флота? Баща ви можеше да ви купи офицерски патент в някой от най-добрите полкове.

— И какво щеше да докаже това? Че тя е била права в преценката си. Че съм неспособен да постигна нещо със собствени сили, с личните си способности. Ако това беше достатъчно, щях да отида в армията и да си поиграя на герой. Нищо не може да се сравни с блестяща униформа и златни еполети, нали? С тях мъжете от векове завладяват сърцата на жените.

Саманта си го представи как влиза в пълна бална зала, шапката в ръка, златната коса блести под светлината на безброй свещи. Внушителната фигура завладява сърцата на всички омъжени дама на бала и зад ветрилата се понасят много въздишки.

— Явно сте проумели, че обожаваната от вас дама няма да се остави да я завладеете така лесно — пошепна тя.

— Точно така. Трябваше да вложа всичко от себе си, за да я спечеля. Затова постъпих във флота и излязох в открито море под командата на адмирал Нелсън, абсолютно уверен, че щом се завърна, тя ще стане моя съпруга. Знаех, че раздялата ни ще трае много месеци, затова в прощалното си писмо я помолих да ме чака. Писах й, че съм решен да я направя своя законна съпруга — а в замяна тя ще има героя, който искаше. — Лицето му се разкриви в безрадостна усмивка. — Така свършва първото действие. Няма нужда да продължавам, нали? Знаете как ще свърши историята.

— Видяхте ли я отново?

— Не — отговори мрачно той. — Но тя ме видя. След като ме докараха в Лондон, тя дойде в болницата. Не знам колко време съм лежал там. Не различавах дните и нощите, светът ми беше безкраен мрак. — Пръстите му се плъзнаха по белега. — Сигурно съм изглеждал ужасно с този белег и със слепите си очи. Тя изобщо не разбра, че съм в съзнание — тогава още нямах сили да говоря. Въпреки това усетих парфюма й… като пролетен полъх в адската воня на камфор и гниещи рани.

— Какво направи тя? — пошепна с треперещ глас Саманта. Гейбриъл сложи ръка на сърцето си.

— Ако сцената беше измислена от сантиментален писател, тя сигурно щеше да се хвърли на гърдите ми и да ми се закълне във вечна любов. Но в действителност тя изписка и побягна. За съжаление това не беше нужно. Надявам се, разбирате, че при тези обстоятелства никога не бих поискал от нея да изпълни задължението си към мен.

— Задължение? — повтори Саманта, опитвайки се да обуздае напиращия гняв. — Аз смятам, че годежът е обещание между двама души, които се обичат.

Гейбриъл се изсмя сухо.

— Значи сте по-наивна, отколкото бях аз тогава. Тъй като годежът ни беше таен, тя си спести скандала и изобличението, неизбежни след всяко публично разваляне на годеж.

— Какво щастливо обстоятелство за нея.

Очите на Гейбриъл се помрачиха и тя изпита чувството, че той вижда миналото по-ясно от настоящето.

— Понякога се питам дали изобщо някога съм я познавал. Може би само съм си въобразявал. Вероятно съм я създал от няколко красиви фрази и откраднати целувки в лунна нощ. Тя беше мечтата ми за съвършената жена.

— Предполагам, че е била красива? — попита Саманта, макар да знаеше отговора.

Гейбриъл вирна брадичка, но гласът му си остана мек.

— Беше прекрасна. Косите й бяха тъмноруси като старо злато, очите й блестяха като морето под слънчевите лъчи, а кожата й беше мека…

Саманта хвърли поглед към собствените си загрубели ръце и се покашля неловко. Не беше в настроение да седи и да слуша как работодателят й възхвалява с красиви думи качества, от които тя беше напълно лишена.

— И какво стана накрая с това въплъщение на женски добродетели?

— Предполагам, че се е върнала при семейството си в Мидълесекс, омъжила се е за местния съдия и живее в скромното му имение с купчина практично мислещи деца с розови бузки.

Само че нито едно от тях нямаше да притежава лице на Рафаелово ангелче и морскозелени очи, обкръжени от златни мигли. Саманта изпита съжаление към непознатата жена. Или почти съжаление.

— Каква глупачка…

— Какво казахте? — Гейбриъл вдигна вежди, изненадан от студената присъда.

— Момичето е било глупачка — повтори натъртено Саманта. — А вие сте още по-голям глупак, ако си губите времето да тъгувате по жалко същество като нея, загрижено повече за красивите си бални рокли и за разходките в парка, отколкото за обичания мъж. — Тя скочи и прекоси просторното помещение. Застана зад него и го удари по гърба със снопчето писма. — Ако не искате някой да се натъкне на сантименталното ви съкровище, съветвам ви да ги криете под възглавницата си.

Гейбриъл не посегна да вземе писмата, а продължи да се взира пред себе си, издал брадичка напред. Ноздрите му потръпваха, но тя не можеше да каже дали от гняв, или защото вдъхваше аромата на парфюмираната хартия. Тъкмо когато съжали, че е отишла твърде далеч, той грабна писмата и ги остави на писалището.

— Мисля, че сте права, мис Уикършъм. Аз съм сляп и не мога да чета тези писма, нали така? Защо не ги вземете вие?

Саманта се отдръпна като опарена.

— Аз? Защо, за бога? Какво да правя с тях?

Гейбриъл стана и се изправи плътно пред нея.

— Какво ме е грижа? Хвърлете ги на боклука или ги изгорете в камината, ако искате. Моето желание е просто да ги махнете от очите ми — заключи той с измъчена усмивка.

Облечена в избелялата си памучна нощница, Саманта седеше на ръба на леглото си и се взираше в снопчето писма в ръката си. Нощното небе зад прозореца й беше черно като катран. Дъждът трополеше по прозорците, сякаш вятърът го тласкаше да накаже всички онези, които са успели да се приютят на сухо. Въпреки че в камината гореше буен огън, тя трепереше от студ.

Пръстите й нервно играеха с копринената панделка, която стягаше писмата. Гейбриъл й ги бе поверил, за да ги унищожи. Не биваше да нарушава обещанието си.

Втренчи поглед в най-горното писмо и решително дръпна панделката. Писмата се разсипаха в скута й. Тя свали очилата си и разтвори с треперещи ръце първото, което й попадна пред очите. Ленената хартия беше изписана с прави редове, красиво извити букви оформяха красиви думи. Писмото носеше датата 20 септември 1804 година, почти една година преди Трафалгар. Почеркът е елегантен, но дамата прекалява с наклоненото писане, каза си злобно Саманта.