Поради нарастващата му нервност всеки шум в стаята му изглеждаше преувеличен — скърцането на пейката под прозореца, когато мис Уикършъм се облягаше по-удобно на възглавниците, сладкото хрускане, когато забиваше зъбите си в сочната кора на ябълката, тихото шумолене, когато прелистваше страниците на книгата си.

Като комбинираше спомена с фантазии, Гейбриъл я виждаше съвсем ясно пред духовния си взор: тя седеше точно на мястото, където и той обичаше да седи като дете. Тогава тази стая беше спалня на родителите му. Млечният абажур на настолната лампа хвърляше мека светлина върху фигурата й, държеше сенките в шах. Сигурно беше подвила крака под себе си, за да ги предпази от влажния студ, който в дъждовни дни проникваше през процепите. Когато отново отхапа от ябълката, той видя и здравите й бели зъбки, видя как малкият розов език се стрелна напред, за да оближе капчиците сок в ъгъла на устата.

Забарабани с дългите си пръсти по завивката и ожесточението му се засили. Покашля се, но чу само поредното изшумоляване на хартия, когато тя обърна страницата. Покашля се отново, този път с настойчивостта на пистолетен изстрел.

Усилията му бяха възнаградени със страдалческа въздишка.

— Сигурен ли сте, че не искате да ви почета малко, милорд?

— Не, благодаря — отговори намръщено той. — Не искам да се чувствам като малко дете.

Вдигането на раменете й беше физически доловимо.

— Както желаете. В никакъв случай не искам да ви преча да се цупите.

Той й остави време отново да се задълбочи в историята и попита:

— Какво четете?

— Пиесата на Томас Мортън „Добре е да побързаме“. Доста остроумна комедия на нравите.

— Гледах постановката в театър Роял на Дръри Лейн. Със сигурност сте установили, че има много общи черти между мисис Грънди и вас — рече той, намеквайки за фигурата, която олицетворяваше обществения морал, без да се появява на сцената. — Мислех, че трагедиите на Гьоте са ви повече по вкуса. Мрачно морализаторство, бедните души горят във вечния адски огън само защото случайно са видели края на женски чорап или са направили някой подобен непростим грях.

— Предпочитам да вярвам, че няма непростим грях.

— Тогава ви завиждам за невинността — отговори той и с изненада установи, че наистина й завижда.

Шумът от прелистването на нова страница му показа, че тя предпочита да чете, вместо да спори с него. Тъкмо когато се приготви за дълъг следобеден сън, тя избухна в сърдечен смях.

Гейбриъл се намръщи недоволно. Звънкият смях го засегна по-силно, отколкото очакваше. Сложи крак върху крак, за да скрие нежеланата възбуда.

— Засмяхте ли се или ябълката заседна в гърлото ви?

— О, извинявайте — отвърна небрежно тя. — Засмях се на едно особено весело място.

След минута прозвуча нов смях и той се осведоми сърдито:

— Е? Не мислите ли, че е признак на лоши маниери да пазите за себе си литературните брилянти?

— Нали казахте, че не искате да ви чета?

— Припишете го на неутолимото ми любопитство. Просто искам да узная какви неща забавляват жена без чувство за хумор като вас.

— Е, добре.

Тя му прочете остроумен словесен сблъсък между двама братя, подарили сърцата си на една и съща дама, и Гейбриъл с учудване отбеляза, че болногледачката му е сбъркала професията си. Трябвало е да иде на сцената, каза си с мрачно признание той. Комичните ударения оживяваха фигурите. Преди да осъзнае какво прави, Гейбриъл се надигна в леглото и се наведе към нея.

Точно в средата на размяната на остроумия тя прекъсна четенето.

— О, извинявайте! Не биваше да чета толкова дълго и да смущавам спокойствието ви.

Той отхвърли извинението й с властен жест. Непременно трябваше да научи как свършва сцената.

— Спокойно можете да четете до края. Реших, че мънкането ви е за предпочитане пред собствените ми мисли.

— Мога да си представя, че бързо ще ви доскучае.

Не беше нужно да се напряга, за да си представи самодоволната й физиономия, когато отново се наведе над книгата. Но поне направи, каквото бе поискал от нея: зачете от мястото, където беше прекъснала, и му прочете цялата пиеса до края. Щом завърши последното действие, и двамата въздъхнаха доволно.

Когато Саманта най-сетне заговори, гласът й бе загубил твърдостта си.

— Сигурно скуката е най-лошият ви неприятел, милорд. Преди войната сигурно сте имали много и различни… забавления.

Въобразяваше ли си, или тя изрече думата с нещо като нежност?

— Скуката наистина беше най-лошият ми неприятел, но то беше, преди да дойдете във Феърчайлд Парк.

— Ако ми позволите, ще ви помогна да преодолеете монотонността на дните си. Ще се разхождаме в парка и всеки следобед ще ви чета. Ако желаете, ще ви помагам да водите кореспонденцията си. Сигурно има доста хора, които жадуват да чуят нещо за вас. Другарите ви офицери? Семейството ви? Приятелите ви в Лондон?

— Защо да събуждам сладките им спомени? — попита подигравателно той. — Когато си мислят за мен, сигурно си ме представят мъртъв. Така е по-добре.

— Не ставайте глупав — укори го тя. — Абсолютно сигурна съм, че ще се зарадват, като им пишете, че сте добре.

Гейбриъл се вслуша в енергичните стъпки, с които тя прекоси стаята. Докато не чу, че се отваря едно от чекмеджетата на писалището.

Без много да мисли, следвайки единствено инстинкта си, той отметна завивката и направи скок в посока на шума. Този път отчаянието изостри сетивата му, вместо да им попречи. Ръката му с лекота намери дръжката и бързо затвори чекмеджето. Тъкмо когато щеше да издиша облекчено, забеляза, че мекото „нещо“, което държеше между протегнатите си ръце, не е никой друг, освен болногледачката му.

7

Любима моя Сесили,

След като се осмелих да се обърна към вас на малко име, мога ли да се предам и на надеждата прекрасните ви устни да оформят името ми?

В първия момент Саманта беше толкова смаяна, че почти забрави да диша. Хипнотизиращото трополене на дъжда, уютният сумрак в стаята, топлият дъх на Гейбриъл в косите й, всичко това се смеси и я обгърна като в защитен пашкул от мъгла, в който времето загуби цялата си мощ и значение. Гейбриъл беше пленник също като нея. Сутринта тя бе настояла той да облече риза, но бе забравила да я закопчее. Широката гръд, която се притискаше до гърба й, не се движеше. Ръцете му все още бяха върху писалището, топли, с изпъкнали мускули и жили.

Макар че странната им поза не беше прегръдка, в съзнанието на Саманта се натрапи мисълта, че за него е много лесно да я обгърне с ръце и да я притисне към горещото си тяло, а тя да се сгуши в него и двамата да се слеят в едно.

Тя се скова. Но веднага си каза, че не е дебютантка с меки колене и замъглен поглед, която нетърпеливо очаква да бъде прелъстена от първия джентълмен, който я хареса.

— Извинете, милорд — изрече твърдо тя и разкъса опасната мъгла, която ги обгръщаше. — Не исках да бъда любопитна. Търсех само мастило и хартия за писма.

Гейбриъл отпусна ръце. Саманта бързо отстъпи крачка встрани, за да удължи разстоянието между тях. Без неговата топлина влажният студ, който изпълваше стаята, проникна до костите й и тя се почувства стара и сбръчкана. Отново се отпусна на пейката до прозореца, подви крака под себе си и ги обви с ръце, опитвайки се да спре треперенето си.

Гейбриъл стоеше неподвижен, потънал в мислите си. Вместо да й се скара за намесата, както възнамеряваше, той отново намери чекмеджето и пръстите му незабавно намериха търсеното. Когато се обърна и хвърли снопчето писма в нейната посока, Саманта беше толкова учудена, че едва успя да го улови.

— Ако искате да прочетете нещо весело, можете да опитате с това. — Макар че лицето му беше разкривено от презрение, Саманта разбра, че не тя беше причината. — Ще откриете, че тези писма съдържат всички основни елементи на фарса — остроумни словесни сблъсъци, тайно ухажване, будещ съжаление глупак, готов да заложи всичко, за да спечели сърцето на своята дама… дори живота си.

Тя се вгледа в снопчето писма, привързано с копринена панделка. Ленената хартия беше износена, но беше ясно, че въпреки честото четене писмата са били пазени много грижливо. Саманта вдигна вързопчето и усети аромат на парфюм, омайващ и сладък като първите гардении през сезона.

Гейбриъл измъкна стола зад писалището, обърна го и го възседна.

— Давайте — подкани я той и й кимна окуражително. — Ще ги прочетете на глас, за да се посмеем и двамата.

Саманта попита копринената панделка и незнайно как разбра, че някога е красяла лъскави женски къдрици.

— Мисля, че не е редно да чета личната ви кореспонденция.

Гейбриъл вдигна рамене.

— Както желаете. Някои пиеси изглеждат най-добре на сцената, нали? Защо да не започна с първо действие? — Той сложи ръце върху облегалката на стола и лицето му стана твърдо и хладно.

— Завесата се вдигна преди три години, когато се запознахме на малък прием в провинциалното имение на лорд Ленгли. Тя беше различна от всички момичета, които познавах. Повечето от тях не можеха да оформят дори една разумна мисъл в красивите си главички и отчаяно си търсеха заможен съпруг, преди да свърши сезонът. Тя обаче беше сърдечна и умна, начетена и остроумна. С нея можех да говоря за поезия и политика и разговорът винаги беше интересен. Танцувахме само веднъж и тя открадна сърцето ми, преди да сме разменили първата целувка.

— Вие също откраднахте нейното, нали?

Устните му оформиха разкаяна усмивка.

— Постарах се сериозно. За съжаление всички ме познаваха като светски лъв и покорител на жени. Тъй като съм граф, а тя е само дъщеря на баронет, тя не искаше да повярва, че не си играя с чувствата й.

Саманта си каза, че не може да обвини младата дама за съмненията й. Мъжът от портрета в галерията сигурно беше завладял поне две дузини женски сърца… и ги беше унищожил.