Когато доктор Тадеус най-сетне се появи на прага, Саманта излезе напред. Все още носеше пътническото си палто — смачкано, цялото в кървави петна. Затаила дъх, тя зачака да чуе дали лекарят ще потвърди най-лошите й опасения.

Погледът на възрастния мъж обходи мрачните лица на събралите се.

— Мисля, че спрях кървенето. Парчето е одраскало вратната вена. Ако разрезът беше малко по-дълбок, щеше да се наложи да изпишете още едно име в семейната гробница. — Лекарят поклати глава и приглади дългия си мустак. — Графът е голям късметлия. Явно си има ангел-хранител.

Макар че всички се усмихнаха облекчено, никой от слугите не погледна Саманта в очите. Тя знаеше много добре какво мислят. Тя беше болногледачката на господаря и беше длъжна да внимава. Вместо това го бе оставила сам, точно когато имаше най-голяма нужда от нея.

Сякаш бе прочел мислите й, лекарят попита рязко:

— Вие ли сте болногледачката?

— Да — отговори твърдо Саманта, събрала цялата си воля, за да не трепери.

Докторът се намръщи.

— Младо същество като вас би трябвало да си търси съпруг, а не да гледа болни. — Той извади от чантата си кафяво шишенце и й го подаде. — Дайте му малко, за да спи спокойно. Поддържайте раната чиста. И се погрижете поне три дни да остане в леглото. — Лекарят вдигна рунтавите си бели вежди и добави с едва забележима усмивка: — Това няма да е много трудно за вас, нали, детето ми?

Изведнъж Саманта си представи как двамата с Гейбриъл лежат съвсем голи върху кървавочервена коприна. Бузите й пламнаха.

— Разбира се, че не. Ще се погрижа господин графът да изпълнява всички ваши нареждания.

— Направете го, мис, и аз ви обещавам, че младият граф ще се възстанови много бързо.

Доктор Тадеус щракна ключалката на чантата си и й кимна за довиждане. Слугите го изпратиха с видимо облекчение и разведрени лица.

Както винаги дискретен, Бекуит изчака всички да се отдалечат и пристъпи към Саманта.

— Все още ли желаете някой от лакеите да изнесе чантите ви, мис?

Саманта погледна в меките кафяви очи на възрастния мъж, но не откри и най-малка следа от ирония.

— Мисля, че вече не е нужно, благодаря, Бекуит. А сега ви моля да ме извините — добави бързо тя и стисна ръката му. — Знам, че господарят има нужда от мен.



Саманта прекара нощта до леглото на Гейбриъл. На всеки няколко минути проверяваше дали превръзката не се е напоила с прясна кръв, даде му лауданум, когато той застена и започна да се мята неспокойно, непрекъснато слагаше ръка на челото му, за да провери дали няма температура. На зазоряване на лицето му се върна малко цвят. Едва тогава Саманта сложи глава на облегалката на креслото, което бе придърпала до леглото му, и затвори уморените си очи.

Събуди я плахо почукване по вратата и тя скочи. През прозореца нахлуваше слънчева светлина. Първата й работа беше да погледне пациента си — Гейбриъл спеше дълбоко и спокойно, гърдите му се вдигаха и спускаха в равномерен ритъм. Ако не бяха тъмните сенки под очите му, никой не би предположил, че само преди няколко часа е бил на прага на смъртта.

Саманта отвори вратата и видя Питър, младия лакей, който й носеше кърпи и кана с топла вода. Той хвърли несигурен поглед към леглото и обясни:

— Извинете, ако ви попречих, мис. Мисис Филпот ме праща да измия господаря.

Саманта хвърли бърз поглед през рамо. Спящият Гейбриъл беше не по-малко впечатляващ от будния. Но след като едва не го бе убила, тя никога вече нямаше да занемарява задълженията си. Преглътна колебанието си и отговори:

— Няма да се наложи, Питър.

— Филип — поправи я той.

— Извинете, Филип. — Саманта взе каната и кърпите от ръцете му и обясни с твърд глас: — Аз съм неговата болногледачка. Аз ще го измия.

— Сигурна ли сте, мис? — Обсипаните с лунички бузи се оцветиха в тъмночервено, гласът му се понижи до шепот. — А прилично ли е?

— О, разбира се — успокои го тя и го побутна към вратата.

Когато остана сама, Саманта сложи легена на масичката до леглото и изля в него топлата вода от каната. Ръцете й трепереха така силно, че по полите й пръсна вода. Нямам причини да съм толкова нервна, укори се тя. Задълженията й изискваха да мие пациента — то беше същото както да смени превръзката или да му даде лекарство.

Когато започна да бърше ръждивочервените петна по лицето и шията му, тя се успокои. Ала когато дойде моментът да махне чаршафа, се поколеба. Уж беше жена с опит, достатъчно уверена, за да не падне в несвяст, като види гол мъж, а какво се оказа… Но решителността й надделя. В сегашното си състояние — каза си гневно тя, — Гейбриъл е като малко дете. Няма никаква разлика. Щом съм мила малки момченца, ще се справя и с него.

Ала когато отметна завивките и разголи мускулестата гръд и твърдия корем, тя осъзна болезнено, че пред нея не беше дете, а мъж. И то забележително мъжествен.

Саманта потопи кърпата в топлата вода и започна да мие добре оформения гръден кош, решена да махне всички следи от засъхнала кръв. По златните кичурчета на гърдите му заблестяха капчици вода. Когато една особено смела струйка се стече по корема и изчезна под чаршафа, погледът й я проследи като хипнотизиран. Изкушението на непознатото, каза си е въздишка тя.

Бе уверила Филип, че няма нищо неприлично в това болногледачката да мие пациента си. Ала внезапната сухота в устата, ускореното дишане и мъчителното желание да махне чаршафа и да погледне под него бяха крайно неприлични.

Тя погледна скритом към вратата и си пожела да я беше заключила.

Захапа долната си устна, хвана кранчето на чаршафа между палеца и показалеца и полека го вдигна.

— Въобразявам ли си или тук наистина става течение?

При звука на дрезгавия баритон, малко неясен, но подигравателен както винаги, Саманта изпусна чаршафа, сякаш се бе запалил.

— Простете, милорд. Исках само да видя как е… как е…

— Как тече кръвта ми? — помогна й той и махна в нейната посока. — Моля ви, продължавайте. Нямам никакво намерение да ви попреча да задоволите… любопитството си. По отношение на състоянието ми, естествено.

— Кога се събудихте? — попита обвинително Саманта, обзета от лоши подозрения.

Той се протегна и мускулите на гърдите му изпъкнаха.

— Ами… малко преди Филип да почука.

Саманта си припомни с каква нежност беше измила лицето и гърдите му и се разтрепери. Дощя й се да потъне в земята.

— Значи през цялото време сте били буден? Просто не мога да повярвам, че допуснахте…

— Какво? — Той я изгледа със слепите си очи и се усмихна невинно. — Нима можех да ви забраня да изпълните задълженията си?

Саманта рязко затвори уста. Знаеше, че не може да продължи да го укорява, без да обвини себе си. Бързо вдигна чаршафа, за да не вижда повече голите му гърди.

— Ако имате проблеми със съня, ще ви дам още малко лауданум.

Гейбриъл потрепери от отвращение.

— Не, благодаря. Предпочитам болката пред нищото. Така поне съм сигурен, че съм още жив. — Когато Саманта провери превръзката му, на лицето му изгря разкаяна усмивка, която я прониза право в сърцето. — Надявам се, че няма да остане белег. Би било ужасно добрата ми външност да пострада, нали?

Тя отмахна кичурите, нападали по челото му, и притисна ръка о хладната кожа. Странно, но собствената й кожа гореше като в треска.

— В момента суетата би трябвало да е последната ви грижа. Имате късмет, че останахте жив.

— Може би сте права. — Гейбриъл светкавично хвана ръката й и я задържа върху челото си. — Но какво ще кажете за собствения си късмет, мис Уикършъм? Не трябваше ли отдавна да сте отново в Лондон и да дарявате със скъпоценното си съчувствие някой нещастен моряк, а той да ви гледа обожаващо с кравешките си очи и веднага щом стъпи на краката си, да ви предложи брак?

— И къде щеше да е тогава предизвикателството? — попита тихо Саманта, неспособна да откъсне поглед от силните мъжки пръсти, сключени около тънката й, бледа китка. Палецът му беше точно върху лудо биещия пулс. — Предпочитам да дарявам със скъпоценното си съчувствие неблагодарни, вечно мрънкащи грубияни. Знаете ли, ако толкова сте искали да остана, не беше нужно да си разпорите гърлото. Трябваше просто да кажете моля.

— И да разруша славата си на мрънкащ грубиян? Дори не мисля. Освен това ви позвъних само за да изпитам удоволствието да ви съобщя, че сте уволнена. — Палецът му се плъзна в нежна милувка по горещата й кожа.

— Е, точно сега не мога да си тръгна — отвърна хладно тя. — Съвестта не ми позволява да ви напусна, преди да сте се възстановили напълно от раняването.

Гейбриъл въздъхна.

— Да, разбирам, че трябва да останете. Сърцето не ми дава да натоваря чистата ви съвест е такова ужасно мъчение.

Неприятно засегната от думите му, Саманта издърпа ръката си. Там, където я бяха стискали пръстите му, имаше червени петна.

— За съжаление не сте съвършената болногледачка — заяви недоволно той и кимна към стола. — Заспахте и захъркахте.

— А пък вие се лигавите — отговори сърдито тя и дръзко сложи пръст в ъгъла на устата му.

— Туш, мис Уикършъм! Езикът на дамата е остър като ума й. Може би трябва да повикате лекаря, преди отново да съм почнал да кървя. — Той отметна тънката завивка и прехвърли крак през ръба на леглото. — Всъщност май е по-добре да го повикам сам. Въпреки вчерашното малко произшествие тази сутрин се чувствам учудващо бодър.

— О, не, не смейте да ставате! — Саманта го хвана за раменете и го натисна обратно върху възглавниците. — Доктор Тадеус каза да останете в леглото поне три дни. — Изгледа го заплашително и добави: — За съжаление забрави да ми каже как да ви задържа там, затова имам пълна свобода на действие.

Гейбриъл се облегна удобно, сложи ръце зад главата си и слепите му очи заблестяха дяволски.

— Не се притеснявайте, мис Уикършъм. Сигурен съм, че ще ви хрумне нещо интересно.



По прозорците на спалнята барабанеше дъжд. Ала вместо да го приспи, приятният ритъм опъваше до скъсване възбудените му нерви. Всички обещаващи успех планове от последните два дни да избяга от проклетото легло бяха осуетени от постоянното присъствие на неуморимата му болногледачка.