— Мразя да гледам мъж, който се поти, Маркъс.

— Замълчи, Херцогиньо. Не мърдай, стой си в леглото. Приличаш на наложница от султански харем. Ще се насиля да мисля за нещо друго. Например за църковните реликви — Библията, двата бокала и прочее. Решил съм да ги изпратя в Рим. Остатъкът е за нас.

— Съгласна съм. Хубаво е, че подари нещо и на Маги.

— Чудя се дали и тя не си лежи в стаята само с изумрудената огърлица върху прелестите си.

— Не, седи пред огледалото, реши разкошната си червена коса и се радва на комбинацията й с изумрудите. Всички са на върха на щастието от подаръците си.

— Баджър и Спиърс бяха възмутени от предложението ми, че биха могли да престанат да ни служат, след като разполагат със своите дялове от намереното. Спиърс ме изгледа, като че ли съм извършил пакост, и заяви, че се страхувал за бъдещето ми, ако не е до мен, за да ме наглежда и да се грижи лично за благополучието ми. Предложението ми се ръководеше от най-добри подбуди, но Баджър изрази надеждата си, че то няма да остане ненаказано от небето, без да може да каже какво точно има предвид. Щял да помисли.

— Интересно, но стига за това. Съпруже мой, бих желала да те видя с рубинения пръстен.

— Аз те забавлявам, а ти не можеш да изхвърлиш похотливите мисли от главицата си — започваше да се разтреперва от желание, с всяка минута мъжкият му апетит растеше. — Само ако можеше да се видиш с всичките тия перли, подчертаващи гърдите ти…

Тя взе ръката му и я постави върху гърдата си.

Стана му трудно и да преглъща. Опита да се съсредоточи в контраста между мургавата си ръка и бялата й кожа.

— Престани да ме забавляваш, а ме слушай. Състоянието ми е отлично по думите на Джордж днес следобед.

— Как би могъл да знае? Да не би да е жена?

— И ти не си жена, следователно не би могъл да знаеш по-добре от мен. От теб се иска да бъдеш нежен, а и най-важното е това, което ме караш да изпитвам. Моля те, Маркъс, сложи си пръстена.

Маркъс измърмори нещо, но се подчини. И не беше оставен на мира, докато не се разсъблече и той, при което рубинът заблестя на фона на голото му тяло под светлината на късните следобедни лъчи. После той си поигра с всяка една от перлите върху нея и с бялата плът под всяка една от тях. Когато влезе в нея, стори го нежно, по-нежно от всякога и я изпълни със сладостта на преживяването, преди да я накара да достигне върховния екстаз, който не й се искаше никога да свършва. Свят, изпълнен със светлина и опиянение — само техен свят, където си принадлежаха един на друг, завинаги.



На следващата сутрин, отивайки към библиотеката, където очакваше да намери съпруга си, тя се спря на прага и се заслуша в гласа му, пеещ неприлична моряшка песен.

След като я изпя цялата, той се обърна към нея и й се усмихна.

— Чудесна песничка, нали?

— Доста описателен текст. Мелодията е хубава, как мислиш?

— Всъщност — погледът му някак загрижено изучаваше нокътя на единия палец, — мелодията никак не ми харесва. Мислех си, че сам бих я съчинил много по-сполучливо. Талант съм що се отнася до нагаждане на музика към мръсни стихчета. Иска ми се да познавам мъжа, написал тези песнички. Щяхме да станем партньори. Жалко. Превъзходни рими, а трябва да се пеят с такива отвратителни мелодии.

— Отвратителни! Глупости — превъзходни са! Е, не всичките, но повечето са твърде приемливи, някои дори изключителни. Що се касае до моряшката песен, чух, че се пее навсякъде и вероятно никога няма да бъде забравена, толкова е популярна. Докато има Кралска флота, ще съществува и тя. Толкова в отговор на критиката ти, Маркъс. Жалка критика.

— Казах, че не е лоша, но се съмнявам, че някой ще си я спомня най-късно до рождения ми ден. Ами че аз вече почти я забравих, особено мелодията.

Тя сграбчи първия попаднал й подръка по-дебел том и го захвърли с всичка сила по него. Той сръчно го улови и забеляза.

— Не предполагах, че „Том Джоунс“ е толкова тежък. Елементарна история на прекалено много страници. Точна като всичките глупашки песнички — никакъв смисъл, елементарно натъкмяване. И без никаква свежа мелодия, която да ги направи запомнящи се. Истинско нещастие за приятелчето, което ги е писало, че не е имал възможността да се възползва от помощта на талант като мен.

Херцогинята почервеня, огледа се за друга дебела книга и след като не откри такава, затича се към него, по-точно заподскача, опитвайки се в движение да събуе единия си чехъл.

Беше забравила за връзките. Опитът й да ги развърже, само ги затегна във възел. Тя изруга, което предизвика весел смях у него и пристъп на истерия от страна на вбесената му нежна половинка.

— Нещастник! Песните са прекрасни! Колко ли пък от тях знаеш?

Съкровище беше тази негова нова Херцогиня — със сигурност би го убила, ако успееше да се справи с възела. Отговорът му прозвуча още по-вбесяващо, провлечено.

— О, предполагам, че ги знам всичките. За жалост, напразно усилие, защото не си заслужават. На ръба на поносимото са — нокътят на палеца беше ощастливен с още по-съсредоточено разучаване. — Размислях над идеята да отида до издателството и да поискам адреса на това приятелче Куутс. Като мъж очаквам да прояви достатъчно разум и да се зарадва неимоверно на предложението ми да си сътрудничим. Упорит възел, а? Да ти помогна ли? Не? Ще опиташ с другия пантоф? Време беше. Гневът е хубаво нещо, но по-важно е да не се сдържа, иначе каква полза да се ядосваме?

Връзките на другия пантоф се накъсаха на парченца в ръцете й. Тя го изу, скочи на крака и се втурна към него.

Той се смееше, когато жена му започна да го налага, после я стисна здраво до себе си. Плъзна устни по шията й и прошепна в ухото й.

— Мислиш ли, че трябва да пиша на Куутс? Да го информирам, че с моя помощ би могъл да стане богат човек? Сигурно нещастникът се бори за оцеляването си.

— Да пукнеш дано! Ами, ако Куутс изобщо не е мъж! Предполагам, че тази възможност не ти е минала през ума, а? Не всичко, създадено на тоя свят с въображение, е дело на мъже, малоумнико!

Той я поглади по ръцете, като внимаваше да не я изпусне.

— Разбира се, че е, любима. Ти си жена, красива жена и си над средното равнище на пола си, но ще трябва да го преглътнеш. Не може да не осъзнаваш, че този Куутс е мъж, притежаващ способностите на мъж, макар някои от тях, например музикалните, да не са чак толкова достойни за уважение. Само мъж е в състояние да създаде нещо стойностно.

Тя изръмжа, извън себе си от гняв. Отвърна й бурен смях, който я накара да застине.

— Ти знаеш!

— Какво? — смехът се усили.

— Знаеш всичко за Куутс.

— Разбира се, че знам, гъсчице — той спря да се смее и я притисна до себе си така, че ребрата й изпукаха. Господ ми е свидетел, че много, много се гордея с теб.

— Можех да те нараня с книгата.

— Можеше да ми откъснеш главата, но не успя.

— Бих искала да престанеш да ми се смееш, Маркъс.

— Това и направих. Но си го заслужаваше. Нищо не ми разказа за успеха си като Р. Л. Куутс. Можеше да го сториш, още когато те посетих за първи път в Пипуел котидж и те обвиних, че има мъж, който те издържа. Гордостта ви, мадам, ме изпълва с желание да ви удуша и бих го направил, ако същата гордост не ми беше присъща. Работиш ли върху нова песен сега?

— Да, но май имам проблем с мелодията. Текстът е наистина остроумен, но съм го загазила с музиката.

Маркъс взе брадичката й в дланта си и я целуна, после остана загледан в нея. Разсъждаваше в полза на кое от двете — перлите или гърдите й — е сравнението между тях.

— Е, добре, Маркъс. Или веднага се заемай да ми докажеш гениалността си, или ще се постарая никога да не забравиш днешната случка.

— Да вървим — сложи я да седне върху бюрото му, обу й пантофа и старателно завърза връзката. — Да завързвам ли и тази връзка на възел или смяташ, че си се овладяла?

— По-добре ще е да е на възел.



Късна лятна вечер. Дъждът биеше по стъклата па прозорците. Те седяха пред камината и не ги беше грижа, че от огъня са останали само проблясващи въглени, защото съчиняваха нова песничка — за Наполеон и всичките му любовници, и Херцогинята се закле, че творението им няма да стигне по-далеч от вратите на спалнята. Маркъс беше споделил с нея клюката за скромната по размери мъжественост на величеството, на което тя беше отговорила най-сериозно.

— Мислех, че всички мъже са еднакви там. Имам предвид… не би ли могло песничката да се отнесе към всички ви? Наистина ли има различия?

Въпросът разбира се беше тенденциозно вбесяващ и постигна целта си. В следващите минути тя не можеше да си поеме дъх от целувки и смях едновременно.

На вратата се почука. Маркъс изруга, после въздъхна и накрая извика.

— Влез!

Оказа се Антония със сребърен поднос в ръце.

— Какво ни носиш? — попита Херцогинята, скачайки от скута на мъжа си.

— Подарък от Баджър. Каза и двамата да пиете от него. Нарече го лекарство за потентност; случайно дочух това, когато го казваше на Спиърс. Като ме видя, че съм там, много се притесни. Когато го попитах какво е, каза, че е афродизиак. Поисках да узная значението и на тази дума, но той ми се закани с пръст и каза да си гледам работата и да ви го донеса. И ето ме тук.

— Лекарство за потентност? — Маркъс се опита да прикрие усмивката си.

— Точно така. Много любопитно. Фани искаше тя да го донесе, за да може да погледа как действа то, но не й разреших.

— Благодаря ти, Антония — каза Маркъс.

Херцогинята пое таблата от Антония, постави я върху масата и след като подуши съдържанието й, съобщи.

— Мирише ми на горещ шоколад, примесен с нещо, което не мога да разпозная. Може би ситно стрити черупки от охлюви.

— Баджър каза да го изпиете и после да се заемете с нормалните си занимания. Каза, че сте знаели какво иска да каже.

— Проклетникът! Да, Антония, знаем. Благодаря ти, дребосъче. А сега, марш в леглото!